С Виолета Кунева разговаряме за дебютната й книга “Почти всичко е наред” (“Жанет 45”), която излезе тази година. Предлагам ви нещо като блиц интервю-разходка по стихотворенията в сборника.
==
Антония: Защо “почти” - там, в неговото пространство ли е територията на поезията?
==
Виолета: Да, мисля, че там е поне част от нейната територия. Това за мен е онази неравност, която обръща посоката, неудобството, което ме кара да се спусна надолу, да се загледам, да разкажа, да задавам въпроси. Онова, което ме дели от съвършенството и от разрушителното спокойствие. „Почти“ е живецът, духът на нещата.
==
А: “Къде се намираш?” - в случая това не е реторичен въпрос. Къде е твоето “тук” на този етап от живота ти?
==
В: Може би, ако можех да отговоря, нямаше да пиша. Поезията – и когато чета – е опит да разбера къде съм. Разглеждам всяко стихотворение като снимка, като карфица, която показва местоположението ми в конкретен момент. Естествено, в следващия то се измества.
==
А: Кои са твоите “любими несъвършенства” - онези, които приемаш по зрял, великодушен, умилен начин?
==
В: Всяко несъвършенство може да ми стане любимо, защото то вдъхва живот. То е началото на сътворението – нещо се счупва в досегашния ход на нещата и възниква животът. Съвършенството и стремежът към него ме отблъскват.
==
А: В първия стих от книгата пишеш за щастието като за заплаха? Може ли то да е такова?
==
В: Заплаха за мен е по-скоро непосилната му лекота, с която понякога се справяме доста трудно, невъзможността да мисля за него като за естествено състояние, непохватното ни общуване и в крайна сметка – доброволният отказ от него.
==
А: Като продължение на горния въпрос и вземайки повод от други твои стихотворения - какво ни причинява внезапната свобода (както в стиха за кучето)?
==
В: Свободата, също като щастието, е трудно изпитание. Допускам, че бих се провалила. Свободата е твърде близка среща с мен самата. И може би бих научила за себе си неща, които не ми харесват. Освен това се чудя колко време е възможно да бъдеш себе си без ограничения, преди да се сгромолясаш.
==
А: Говориш за лъжата като за красиви фойерверки, примамливо усещане за топлина в студа, а за истината като за безрамни клишета…
==
В: Често привлекателните неща не ни дават онова, от което в действителност се нуждаем. Колкото и да са изтъркани и досадни, клишетата пък са много близо до истината. Едно клише може да е свидетелство за посредственост, но и за отказ от суетата, за любов.
==
**А: В стиховете ти често присъства падането, потъването. То е ту връщане към реалността, ту милост за “наказаните да летят”, ту онова, което боли, но чертае контурите на тялото ни, ту откровение за Месията. Пишеш обаче също така, че “телата ни падат като пера/думите ги издигат” - в това ли е силата на поезията: да бъде коректив на гравитацията? И не противодейства ли тя така на всъщност положителния смисъл, който влагаш в падането? **
==
В: Много ми харесва идеята, че поезията е коректив на гравитацията. Иска ми се също поезията да поставя под въпрос изобщо гравитацията и посоките, вече установените дори от самата нея реалности. Затова падането има различни проявления и води до различни места - защото никой образ не запазва за постоянно съдържанието си. Вълнуват ме амбивалентността и разрояването на смисъла.
==
_А: “Ноевите ковчези в гърдите ни” - какво би пренесла ти в тях? _
==
В: Не бих рискувала да препълня Ноевия ковчег, за да не потъне. Вероятно вътре биха попаднали и няколко клишета. Имам малък тефтер, в който записвам моментите, които искам да запомня. Общото помежду им е, че в тях няма нищо извънредно и шансът да се изтрият е голям, затова ги пазя ревностно. Бих взела този тефтер.
==
Освен това вярвам, че всяка смислена духовна среща се запазва в една капсула, става част от гените, дори и в паметта ни да избледнява. Чета много, но понякога забравям почти изцяло книги, които са ми харесали. Надявам се обаче, че в един Ноев ковчег в мен всичко важно се запазва и доказателството за това е, че все още оцелявам след всеки потоп.
==
А: За какво са доказателства белезите ни - за победите, пораженията или нещо друго?
==
В: За битките, които сме приели да водим - понякога без значение дали сме победители или победени. И най-вече за битките, след които сме се съгласили да оцелеем. Понякога самата ни готовност да продължим е съучастие в някакво престъпление, тогава белезите са доказателство за цената на оцеляването ни.
==
А: Казваш, че Бог мирише на пръст, защото се сещаме за него само когато сме долу - какъв е твоят Бог?
==
В: Той също не е константна величина, постоянно се променя. Опитвам се повече да мисля за него не толкова когато съм паднала, а когато се готвя да направя нещо, от което после ще ме е срам.
==
_А: Лаконична си, минималистична и дори в известен смисъл рязка. Като че ли във всяко стихотворение прозира не повече от едно опитомено прозрение и послание. Процес на научаване ли е тази дисциплина, тази събраност? _
==
В: Преди години пишех много по-разхвърляно, многословно, претенциозно. Затова и не съм споделяла текстовете си, освен с близки приятели – разбирах, че са прекалено егоцентрични и неясни. С времето станах по-отговорна към думите, все повече образи ми се струваха излишни и се отказвах от тях. Но това „дисциплиниране“ беше естествен процес, не толкова осъзнат стремеж. Сега се опитвам да запазя многопосочността, но не по хоризонтала, а навътре и надолу.
==
А: Как би описала поетичния си глас с няколко думи?
==
В: Това е непосилна задача. Надявам се обаче да се усеща откровеността му.
==
А: Кои са поетичните гласове, които са те оформили, листите, от които си направена?
==
В: От ранна възраст имах късмета покрай интересите на семейството си да превърна литературата в органична част от себе си. Не съм спирала да следя и съвременните гласове в поезията. Изчерпателните списъци са невъзможни, ще изброя само първите няколко имена, които изникват в съзнанието ми. В списъците на всички ни присъстват Константин Павлов, Биньо Иванов, Ани Илков, Екатерина Йосифова.
==
Разбира се, оформена съм и от прозата – да кажем Михаил Булгаков, Хулио Кортасар, Борис Виан, Макс Фриш, и от драматургията, която в един период беше изключително важна за мен. Едва ли се усеща в сегашните ми стихотворения, но абсурдистите, например Бекет, Йонеско, Мрожек, са голяма моя любов.
==
На 15-16 години си купих тънка книжка с избрани стихотворения на Бекет, „Кокалите на ехото“, в превод на Росица Пиронска. Той е сред любимите ми автори, а поезията му в онези години на формиране беше една от най-дълбоките ми и важни срещи. Все още усещам отзвука от нея в някои от текстовете ми.
==
И до днес не спирам да търся нови гласове и езици, които продължават да ме променят. Обичам да се ровя в книжарниците и да откривам непознати автори. Изненадите са все по-редки, но ги има.
==
А: Връщам те към началото на това интервю и заглавието на книгата. В един стих казваш “потвърди пред мен че нищо не е наред/остави ме в спокойствието на пораженията ми”. “Почти” по-трудното състояние ли е в сравнение с удобството на това да се предадем?
==
В: Да, „почти“ е междинно състояние, което съдържа много възможности и няма как в него да се отпуснеш удобно. В същото време понякога пораженията осигуряват баланса, без който нищо не може да бъде наред. И, за да затворим кръга до началото, колкото и да е парадоксално, „почти“ може да е синоним на „всичко“.
