Антония: Получи наградата за нова поезия на името на Николай Кънчев за 2019 г. - ако самата ти беше част от журито, как би аргументирала това решение? За какво би я дала на самата себе си?
==
Белослава: Наградите са едно от най-субективните неща на света, едни ще се зарадват заедно с наградения, други ще роптаят и ще кажат: е, как може точно на този автор, за тези стихотворения… Но аз бих дала награда, точно както и Федя Филкова го направи, като читател, от чисто сърце и нищо повече. Когато то те води, другото няма значение.
==
Има ли нещо, от което ни спасява поезията - или това изобщо не е нейна функция?
==
Поезията може да направи всичко с теб. Но какво точно зависи от нас самите. Тя обаче не е някаква панацея, а един безмилостно красив и истински начин да видиш света.
==
Тонът на стиховете ти е агресивен, брутален, яден, бесноват - мислиш ли, че съществува някакъв праг на възприемане между него и читателя, някакъв филтър, защитна стена, ако искаш, или идеята му е да се влее директно и безпрепятстввено в него, да го зарази?
==
Освен изброеното, мисля, че стихотворенията ми на моменти се опитват да бъдат нежни и деликатни, там, където обичта присъства. Поставяйки читателя така амплитудно, аз се надявам да го изкарам от някакъв вид унес или общ комфорт и да го замисля…
==
Пишеш много през тялото - то е обезлесено, оголено, разпнато пред онзи, на когото говориш. От стиховете ти оставам с впечатлението, че в някакъв смисъл тялото е по-издръжливо от душата/психиката ни? Така ли е? Къде сме по-чупливи?
==
Навсякъде сме чупливи, но тялото ни дава един временен дом и онова усещане, че сме тук, присъстваме. Само че и в него умираме, и в душата също. Но въпреки цялата тази несигурност, ние все пак имаме неща, които са ни дадени.
==
Защо обвързваш книгата си с поколенческите травми на едни конкретни, преходни поколения – за мен тя е универсална?
==
Аз съм наблюдавала едни конкретни случки, живяла съм един определен живот с хората около мен, но ако това, което пиша е смислено, то би трябвало да работи и след мен, и след тази реалност.
==
“И покълна бяс и покълна гняв и ужас/Не знаех какво да правя с тях/затова ги прибрах навътре” – какво се поражда неизбежно от това “прибиране”? Преработват ли се тези чувства или раждат чудовища?
==
И едното, и другото.
==
Какви ни прави болката – хора емпатични и единени в нея, които могат така да си я поделят, или отчуждени егоисти, които нямат “сили за чуждата болка” и не могат да кървят и болят заради другите?
==
Това е питането, аз отговор не съм дала и не мисля, че бих могла да дам. Но в това колебание е и шансът за човечност.
==
“Спокойно, скоро всичко ще свърши”, “утешаваш” на едно място. С тази мисъл ли трябва - с нея ли е по-лесно - да живеем?
==
По-скоро мен ме “утешават” с нея… Но да, най-успокояващото би трябвало да бъде, че всичко има начало и край.
==
Когато си помисля за заглавието ти, веднага си го пренаписвам на ум на “месо ОТ птици”. Би ли се съгласила, че сме точно това - месо от пернати, плът от полет?
==
Да, и аз натам се опитвам да водя, заемайки този хранително-вкусов термин, така се наричаха едно време месарниците, като дете смятах, че тези думи събират и смъртта, и живота. И падението, нуждата, но и полета, издигането.
==
Кого съжаляваш?
==
Няколко поколения, които обичаха и живота и свободата, но не можаха да ги понесат.
==
Избери си една дума, която най-близко описва поезията ти: болка, вина, (само)агресия, нерв, разкъсване, бяс, омраза, умоляване, съжаление, лудост, екстаз… Или твоята дума я няма тук?
==
Обич.
