Кристин Димитрова за Владо Трендафилов: Не можем да го намерим в книгите, те са двуизмерни сенки на истинския човек

_“Получих живота си” на Владимир Трендафилов - поет, преводач, литературен критик и професор по английска литература - е третата му, уви, посмъртна, стихосбирка, която включва и непубликувани досега стихотворения и преводи. Издава я Издателство за поезия ДА под редакцията на Марин Бодаков. В нея е публикуван и великолепен обширен текст на Кристин Димитрова, съпругата на проф. Трендафилов, с която тук разговаряме за личността и наследството му и за новото представително издание. _

==

Последният ми разговор с Владимир Трендафилов беше посветен на писането (виж интервюто тук). За заглавие сложихме думите му, че “литературата я спасяват простодушните”, а по-нататък той казва, че автентичният писателски глас е тих, не шумен. Такъв – простодушен – ли виждаше себе си литературният Владо? И какъв го виждаш ти?

==

От новата му книга „Получих живота си” се вижда, че отговорът през цялото време е бил „да”. Но не е могъл да си позволи да го обяви публично. Участваше в много литературни битки и дебати. Мразеше срастването на литературата с партиите, не търпеше спуснатите отгоре фигури и измислените, удобните кумири, беше му чужда „деликатността”, с която пишещите колеги си правят вятър един на друг, за да не клатят лодката, не одобряваше груповата солидарност, когато става дума за изказване на честна оценка, много се дразнеше от компромисно свършената работа.

==

Не можеше да премълчава мненията си и нещо повече – веднага сядаше и ги написваше. Това създаваше една постоянна вихрушка на антагонизъм около него. Владо хем беше весел и обичлив по характер – студентите му от всички поколения го обожаваха, не познавам по-раздаващ се човек – хем от гърба му постоянно стърчаха, символично казано, дръжките на кинжалите, забити от един или друг уязвен опонент. Малцина са готови да живеят по този начин. Владо го беше приел.

==

Но точно поради това не можеше да си позволи да бъде уязвим пред хората. Простодушен – още по-малко. Текстовете му – били те историко-литературоведски, литературно-критически или по актуални теми – работеха с факти, цитати, аргументи, логически изводи. Те бяха бронирани. Ако е имало простодушие в тях, то е било отпреди написването им – Владо вярваше в истината и във възможността, когато тя се назове, нещата да се подобрят, да се изправят. Всичко правеше заради това.

==

Стихотворенията му обаче, за разлика от аналитичните му текстове, са поглед към онова, което е било вътре в него, под бронята. В „Получих живота си” освен досега издадените му две стихосбирки са включени и 39 нови стихотворения, както и непубликувани преводи. В случая „нови” означава „съвършено нови”, досега невидени от никого. Писал ги е сам за себе си, не ги е показвал на друг човек, включително и на мен. Нямах представа, че сред записките му ще намеря стихове. Те са много самотни, раними, ранени, стоически, неочакващи подобрение. На мястото на вярата е останала само волята.

Нищо по-простодушно от честната уязвимост в тях.

==

Ти всъщност изпревари въпроса ми какво и как събра стиховете в “Получих живота си”…

==

Владо цял живот си записвеше разни неща в бележници, които се трупаха в един шкаф. Обикновени бележници с твърди корици, от онези, които имат отпечатани календарни дати по страниците си и рано или късно някой ти подарява такъв. Нямах представа какво си записва. Живели сме почти 33 години заедно и никой от нас не е надниквал в записките на другия.

==

След като Владо почина, вече трябваше да отворя тези бележници, защото ако аз не го направех, нямаше кой друг. Оказа се, че си е писал проекти за статии. Разсъждения от по две-три-пет страници, включително с цитати, в които е разгръщал първоначалните си идеи. Някои ги познавах като готови, подготвени за печат текстове, които съм чела, макар да нямаха същия облик.

==

Статиите на Владо бяха остроумни, ораторски по дух, а в бележниците сякаш виждах зародишите им – добре оформени, но без комуникативната им завършеност. Нарекох си ги „фрагменти”. Бяха точно това – ясно, гладко, бързо изписани литературно-критически, философски и исторически градивни материали. Почти без поправки или задрасквания.

==

И между тях открих стихотворения. Написани по същия начин – ясно, набързо, без поправки, някои в два варианта, очевидно по-дълго ги е носел в себе си, повечето без заглавия. Отначало мислех, че са съвсем малко на брой, после почнах да преглеждам бележник по бележник и така се насъбра цяла нова книга.

==

Преводите, които открих сред записките му, изглеждат по съвсем друг начин – бяха с корекции, с поредица от нови и нови замени, които постепенно донаместват стиховете до постигане на съвършеното съответствие на оригинала. Правел е това за чуждите стихотворения, а за своите – не. Не е имал намерение да ги показва.

==

Предполагам, тук възниква въпросът, редно ли е аз да ги давам за публикация, след като той очевидно не го е пожелал. Убедена съм, че да. Вече няма кой да го нарани. А бих искала хората да узнаят по-добре кой е той. Каква цена е платил. Какво е отбранявал от другите – най-вече уязвимостта си.

==

Как точно протече редакцията на текстовете и наложиха ли се много промени, при положение, че, както, казваш тези, неща са писани единствено “за себе си”? Заглавията редакторско решение ли са?

==

Там, където заглавието повтаря първия ред на стихотворението – то е поставено от мен. Останалите са си на Владо. Нищо не е променено. В този план редакция в класическия смисъл на думата не е имало, защото нямаше как след нея да бъде попитан автора за съгласието му.

==

Ролята на редактора Марин Бодаков от това обаче не става по-малка. Той от самото начало каза, че е готов да се ангажира с книга със събраните стихове на Владо, още преди книгата да е налице. Беше първият, който прочете ръкописа и ме посъветва да се обърна към Издателство за поезия ДА. Прие го като своя мисия. Подкрепи го, като публикува – тук благодаря и на Копринка Червенкова – във вестник „К” текста ми към книгата за поезията на Владо. Във в. „К” излязоха и много от фрагментите на Владо, това беше и вестникът, с който той беше най-свързан.

==

По-нататък издателката Силвия Чолева, също поетеса, която високо ценя, предложи модела на книгата – съпровождащият ми текст да влезе след поезията. Предложи също така и заглавието. То е заглавие на едно от новите Владови стихотворения, но именно тя го забеляза като подходящо. Зад една силна книга винаги има силен екип, а аз определено смятам, че „Получих живота си” е много силна книга.

==

Във великолепния си текст в края на книгата ти говориш за самотата му. Да, тези стихове се усещат като негови мигове на изолиране, самовглъбяване, концентриране в търсене на някаква истина. Но ти също се появяваш в тях, “размит и нежен, тъничък силует”. Би ли се съгласила, че си нещо като онзи хоризонт, за който той пише, като слуха за гласа му, дори когато не говори, чиста стойност в този свят на полусенки - или е нещо друго, помогни ми да намеря думата?

==

Не знам. Знам, че ме обичаше повече от всичко. Но това не значи, че само аз му бях в главата. Владо беше роден с философски уклон, с абстрактно мислене, той много рядко и дори бих казала несръчно разказваше случки. Интересуваха го преди всичко идеите – какво е истина, какво представлява времето, каква е мисията ни тук на земята, кое е справедливо, как се развива даден светоглед, какъв е верният извод, който може да се направи от поредица събрани факти – говореше преди всичко за това. Това е и в бележниците.

==

“Съвместният ни свят е толкова _крехък”, пише той. С коя дума би определила ти съвместния ви свят, онова щастие, което сглобява?_

==

Незаменимост.

==

В един от стиховете Владо казва, че от окованите букви се получава поезия. Защо? Как го разбираш, казано от някой, който никога не е позволявал да оковат думите му?

==

Не понасяше препоръчителните, административно удобните, митологизираните, пропагандираните, недосегаемите истини. За него това бяха „оковани букви”, слово, насилено да властва – и в този смисъл да лъже, слово, препарирано и извадено от живота, тоест от правото си на еволюция и промяна. Видеше ли някой такъв наизустен постулат, веднага почваше да рие фактите около него. На това се дължат всъщност и множеството му открития – за ролята на Паисий, за преводача на „Под игото”, за Самюъл Смайлс и написването на неговата „Самопомощ” (статията е на английски, но пак е приносна) и т.н.

==

Но именно „окованите букви” правят поезията. Никой не може да окове духа така, че той да престане да търси смисъла, никой не може да задържи словото във властта си. Може да го подчини, но не и да го задържи. Самата съпротива е вече поезия.

==

“Най-важният факт от живота? Еднократен съм”. В кое, според теб, е бил най-раним?

==

Че може аз да умра преди него. Че няма да му стигне времето да напише всичко онова, за което имаше идея. Че приятелите му не го обичат толкова, колкото той – тях.

==

Мисълта ми за Владо неизбежно е свързана със спонтанния му смях, не без известна срамежливост. Намигването и добродушната насмешка, но и жилването понякога. Какво би искала най-много да ни липсва от него? И къде най-силно и днес можем да го намерим?

==

На едни ще им липсва, на други – не. Имаше хора, които не можеха да скрият завистта си от таланта му. Имаше и такива, които се страхуваха от него. Беше целунат от Господ, макар и никога да не го повярва. Въпросът сякаш клони натам, че можем да го намерим в книгите. Не можем да го намерим в книгите, уви. Книгите са двуизмерни сенки на истинския човек. Трудността е налице – „еднократен” е.