Варужан Восганян: Литературата пише малката история - на незначителните и победените

С румънския писател от арменски произход, който е още действащ политик, разговаряме за последния му излязъл у нас роман “Децата на войната” (изд. “Парадокс”, 2019, превод Ванина Божикова - __виж рецензия тук_). Книгата влезе в моя книжен топ 2019 в края на миналата година поради изключителната си дълбочина и мащабност - историческа и психологическа. У нас са излязли още две книги на Восганян: “Играта на сто листа и други” (“ОНМ”) и “Прошепната книга” (“Авангард-принт”)._

==

Написал сте много румънски роман, но той определено надскача националните граници, за да направи няколко поколения от Източна Европа съпричастни на историята чрез сходните им спомени за следвоенните години, комунизма и прехода към демокрация. Каква беше основната ви задача с “Децата на войната”?

==

Идеята за написването на романа тръгна от няколко изследвания за децата на войната, които прочетох. Става въпрос за потомци на майки от местното население и бащи от окупационните войски. Втората световна война създава стотици хиляди такива деца, които цял живот живеят с тази травма.

==

Главният герой в романа е подобно дете, родено от майка румънка и баща – германски войник. Биографията му, проследена за период от почти седем десетилетия, е повод за проследяването на целия следвоенен период в Румъния, установяването на комунистическия режим с всичките му зверства, хронифицирането му през 60-те и 70-те години на миналия век и след това преходът, започнал през 1989 г.

==

Романът включва пъстра галерия от персонажи, всеки с различно мнение за времената, които преживява. Не за първи път правя подобен литературен експеримент. Краткият роман „Играта на сто листа и други разкази”, преведен на български език също от Ванина Божикова, също говори за неизлекуваните травми на комунизма. Няма да скрия и, че някои от събитията, които се случват в романа, са автобиографични, най-вече Румънската революция и последвалият период.

==

Пишете, че тези, които защитават миналото, са силните, а тези, които защитават бъдещето, често остават с празни ръце. В смисъла, в който го мисля, не е ли това твърде тежка присъда над усилията над онези граждани в Румъния и България, които и днес намират сили да протестират в опита си да осигурят едно по-добро бъдеще, свободно от корупция и политически машинации?

==

Мисля, че смисълът на моите думи е малко по-различен. Казвам, че в сблъсъците през 90-те години между бившите комунисти и поколението на Революцията, първите имаха едно реално преимущество. Бившите комунистически активисти, на чиято страна беше миналото, се познаваха помежду си, имаха опит в управлението, освен това чувстваха нуждата да се бранят от присъдата на историята, което ги караше да проявяват определена агресивна настървеност, дори фанатизъм.

==

Ние, на чиято страна беше бъдещето, не се познавахме помежду си, имахме единствено надеждата, а надеждата няма как да породи фанатизъм. За съжаление, историята показа, че тези разсъждения са верни. През 90-те години, първото десетилетие на прехода, моето поколение се провали, въпреки някои привидни промени, стана част най-вече от политическия и управленчески елит на комунизма.

==

Румъния се насочи към пазарната икономика и отвореното общество едва след присъединяването към НАТО и ЕС. Този процес, поне що се отнася до укрепването на демокрацията и отвореното общество, все още не е приключил.

==

Казвате някъде, че мирът е по-трудна за пресичане граница дори от войната. Защо?

==

Въпросът предава експлицитно смисъла на моите думи, в текста на романа смисълът е по-комплексен. Като цяло, главният герой, на когото принадлежат тези думи, иска да каже, че по време на война човек знае на какво може да се надява, защо се надява да настъпи мир. Ала когато мирът е несправедлив и те кара да страдаш, не знаеш какво още може да се случи и на какво да се надяваш. Тези мисли са свързани с мира, настъпил след Втората световна война, който всъщност отново е един вид война - неслучайно е наречен Студената война - само че без надеждата за мир. Като румънец трябва да ви призная, и смятам, че и вие българите чувствате същото: следите от Желязната завеса все още на са заличени, има една граница, която Европа не е прекосила напълно.

==

Не е ли всъщност смесването на кръвта, както в децата на войната, по някакъв парадоксален начин шанс за мир и помирение – мислили ли сте за тази възможност? И как точно обяснявате неутолимата омраза, която героят ви Матей изпитва към неизвестния си германски баща?

==

Омразата на Матей към баща му идва на първо място от обичта към майка му, чиийто живот е изпълнен с травми. Матей смята, че немският войник е отговорен за униженията, на които е подложена майка му след войната. Освен това му се струва несправедливо, че хора като баща му, които са предизвикали войната и трагедиите, си живеят най-спокойно, докато онези, които са били жертви на агресиите, продължават да страдат.

==

Всъщност, “Децата на войната” е за едно продължително отцеубийство, при което главният герой се сблъсква с превратностите на историята, за които баща му и подобните на него са отговорни. Трагичното в романа се състои в това, че, без да го осъзнава, докато се опълчва срещу баща си, когото обвинява в исторически престъпления, Матей започва да прилича на него. Краят на романа бележи превъзмогването на това самоубийствено отцеубийство.

==

**На една от премиерите си говорите за забравата, отмъщението и прошката… **

==

Трябва да се научим да избираме между забравата, отмъщението и прошката. Онзи, който забравя, означава, че не е разбрал и всичко може да се повтори отново. Жадният за отмъщения трябва да знае, че отмъщението никога не лекува раните, а само умножава броя им. А прощаващият трябва да разбере, че прошката е акт на отговорност. Забравата и отмъщението като нагласи са нещо лично, монолог. Не можеш обаче да простиш сам. Прошката предполага събеседник, подтиква към диалог. Прошката е акт на отговорност. Прощаваш тогава, когато знаеш, че това, за което си простил, дори да изглежда непростимо, няма да се повтори никога повече.

==

В продължение на предишния въпрос нека ви попитам кое си струва да се помни и кое - да се забрави. И как да направим правилния избор, когято подлагаме спомените си на онова, което в романа наричате “селективна памет”?

==

Аз правя разлика между миналото и паметта. Миналто е просто хронология. Паметта е разбирането и приемането на това минало. Тоест, паметта дава морално измерение на миналото. За разлика от миналото, което остава назад, паметта е част от настоящето.

==

Възможно е всички да имаме еднакво минало, но не и една и съща памет. Ако попитаме евреите по целия свят за Холокоста, всички ще кажат едно и също нещо. Холокостът е обща травма за еврейския народ. Ако попитаме арменците по целия свят за геноцида през 1915 година, те ще споделят една и съща болка. Ако попитаме обаче двама румънци или двама българи за комунизма, най-вероятно ще кажат съвсем различни неща. Комунизмът не е обща травма за нашите народи, има своите палачи и жертви, печеливши и губещи, радости и депресии. За съжаление нашите народи нямат обща памет за комунизма. Това е един от големите провали на прехода. Ето защо ни е толкова трудно да се излекуваме от травмите на комунизма.

==

Една от централните теми в романа е “униформата”, като метонимия за властта, облечена в закони. Униформата дава на протагониста сигурност и увереност, сила и право, но го лишава от свобода и справедливост. Ако в романа униформата принадлежи на комунистическата полиция и Секуритате, каква бихте казали, че е преобладаващата униформа днес?

==

Всъщност не свъзвам символа на униформата само с комунизма и тайната полиция от онова време. Вярно е, че тогава униформата присъства в една от най-злоупотребяващите си форми. Но униформи винаги е имали и много често те са израз на някоя репресивна власт. Носещите униформи смятат, че са всемогъщи и всичко им е позволено. Истината обаче е, че не те се възползват от униформата, а униформата се възползва от тях. Не те придават човешки облик на униформата, а униформата лишава тях от човечност.

==

Неслучайно в романа на няколко пъти се правят препратки към пакта с Дявола, продаването на душата, което предполага носенето на униформата като оръжие. Целият роман е една борба между човека и униформата, като най-често побеждава униформата. Краят на романа обаче показва, че за главния герой Матей ангелът е по-силен от демона.

==

“Предчувствията създават история, не действията”, пишете. Какво имате предвид?

==

Историята е ирационална. Не го казвам аз, казали са го мнозина философи преди мен (бих посочил например Карл Попър). Истинската история е тази на чувствата - на страха, на надеждата, на самотата или на паниката – деянията са следствие от чувствата. Погледнете какво се случва днес по света, в много по-големи мащаби, отколкото в миналото. Интернет и социалните мрежи създават становища, които творят историята. Вярно е, че след това деянията пораждат нови чувства, но това само потвърждава омагьосания кръг на историята. А нищо не е по-ирационално от един омагьосан кръг.

==

Не е вярно обаче, че всички деяния са породени от чувства. Много чувства са внушени от фикции, от пропаганда, от натрапчиви и фанатични послания. В Румъния, например, по времето на комунизма понятието „посткомунизъм“ просто не съществува. Румънците вярваха, че комунизмът е вечен. Това убеждение не е основано на факти. Ако погледнем назад, става ясно, че комунизмът нямаше как да издържи до безкрай. А усещането, че комунизмът е вечен, сътвори историята, а именно, че румънците бяха напълно неподготвени през 1990 г. Революцията настъпи точно когато те вече бяха свикнали с комунизма, поради което втората линия на Комунистическата партия пое властта и дълго време посткомунистическият преход беше просто една илюзия.

==

Единствено природните бедствия нямат пролог в предчувствията, стаховете и утопичните илюзии на хората. Историческите катастрофи винаги са започвали с предчувствия.

==

Казвате още в романа, че фантазирането на алтернативна реалност (както го прави литературата) е своеобразно утешение за неспособността ни да променим действителната реалност. Това ли е една от целите на литературата наистина?

==

Учебниците по история говорят най-вече за победителите. Романите разказват предимно за победените. Дори когато раказват за крале и императори, които историческите трудове описват като победители, художествените творби разкриват потайните кътчета на душите им, терзанията и тъгите им (както например в „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар). За да ни обяснят упадъка на Австрийската империя, историческите трудове ни говорят за прекомерно дългото управление на Франц Йосиф. Романите ни разказват за господин К., за храбрия войник Швейк, за човека без качества Улрих.

==

Литературата изразява почит към победените. Разказвайки по-скоро за победените, отколкото за победителите, би могло да се повярва, че пише по-скоро за малката история, за историята на незначителните, за разлика от голямата история, тази на предводителите. Истината е, че подобно на смъртта, историята не може да бъде малка или голяма. Обикновените хора имат своето величие, макар че никой не е издигнал пиедестал, на който да ги постави. Като се замислим, по-лесно е да победиш, защо най-често силата е на страната на победителите. Да умреш за идеите си обаче предполага много по-голяма сила.

==

Смятам, че признаването на една толкова мащабна травма като комунизма е най-вече културно явление. Човечеството осъзна трагедията на комунизма на първо място чрез литературата (достатъчно е да се замислим за произведенията на Александър Солженицин и Борис Пастернак). Литературата разказва най-вече за обикновените хора. В историческите трудове смъртта е изразена с множество нули. Жертвите на Холокоста са повече от 6 000 000. На Арменския геноцид - 1 500 000. Едва когато жертвите получат имена, човечеството осъзнава мащаба на трагедията. В литературата смъртта няма нули. Литературата дава име на страданието. Едно литературно произведение е много по-убедително от политическите речи. Книгата на Франц Верфел „40-те дни на Муса Дага” е най-вълнуващата пледоария за признаването на арменския геноцид.

==

**Как бихте оценили състоянието на съвременната румънска литература? Има ли имена, които бихте искали да препоръчате на читателите ни? **

==

Както във всеки друг период, румънската литература има своите стойностни страни. Красотата на румънския език се усеща най-вече в поезията. За съжаление, при превода поезията губи голяма част от очарованието си, но ви уверявам, че румънската поезия е на европейска висота. През последните години Румънският културен институт започна мащабна програма за преводи. Голям брой произведения са преведени и на български език, благодарение на усилията на преводачи като Ванина Божикова, Лора Ненковска, Василка Алексова, Румяна Станчева, Огнян Стамболиев, Христо Боев и др. Съществуват множество законодателни разпоредби във връзка със статута на писателите в Румъния, а Съюзът на писателите включва повече от 2600 членове.

==

Смятам, че има още много какво да се направи по отношение на популяризирането на нашите литератури, румънската и българската, сред читателите от двете държави.