Мартин К. Илиев: Упражнението по търсене на точната дума е упражнение в съмнение

С Мартин К. Илиев разговаряме по повод на дебютната му стихосбирка “В печалния хан на дните” (изд. Жанет 45). На 27 февруари от 18.30 ч. в Литературния клуб “Перото” (НДК) ще се състои представянето на стихосбирката с участието на редактора на книгата ВБВ, поетесата Лилия Трифонова и цигуларя Дилян Кабранов.
роден през 1994 г. в Русе. Завършва Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Лауреат е на ХХХV Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2018).

==

**Ти си български филолог и в друго интервю говориш за “проклятието на филологията”. Не е ли то и в това, поне според мен, че филологът сякаш е професионално предразположен да се ангажира повече с формата на езика, със “съставянето” на един стих, с шлифовката и всичко това сякаш дори предхожда изразяването на смисъл, който като че идва междувременно, дори понякога в последствие? **

==

Това, струва ми се, е присъщо за всеки пишещ и се случва именно когато думите взимат думата. В света и в литературата те функционират с определени наслоени значения и понякога сами се бутат, сами изпреварват волята на пишещия, нареждат се една след друга и с това задължават автора, който сантиментално ги приема. Упражнението по търсене на точната дума е упражнение по задраскване и освобождаване. В основата си – упражнение в съмнение.

==

Филологията е проклятие, доколкото смалява мащаба на познатото, разроява пътищата и те кара да се чувстваш загубен. Впрочем нещо неизбежно. Изучаването на лингвистични дисциплини създава чувство за спокойствие, както и някакво невидимо ателие с чекмеджета и инструменти, които можеш да използваш при писане и редактиране. Когато пиша, съм винаги в нова ситуация – понякога с въдичка над река, понякога в самотното ателие на обущаря, на ботаника, често в позицията на учуден, понякога в тази на скептик.

==

Пишеш много за езика, за назоваването, за точното подбиране на думите, които пасват на света - езикът е лирически герой в поезията ти. И това ли е свързано с горното? Изобщо как работиш - дълго ли търсиш точната дума, прибягваш ли до синонимния речник, за да я “отгатнеш по име”, за да откриеш думата, която се “съгласува”?

==

Много съм се чудил откъде се пръкват думите, докато пиша. Понякога идват като самостоятелна фраза, понякога като цяла броеница. Те все едно изскачат от тъмното в гърдите. Още се мъча да разгадая този процес, но ми се струва, че той има нещо общо с човешката духовитост и стрелбата.

==

“В печалния хан на дните” е разделена на шест цикъла - каква е логиката зад всеки от тях?

==

“В печалния хан на дните” е много първа книга, доколкото задава основни философски въпроси за хората със съзнание на моята възраст – по реда си те могат да бъдат формулирани като “Къде съм?” (“Град в равнината”), “Кой съм?” (“Описания на вида”), “Кой е това до мен?” (“Седем вятъра, два папагала”), “Какво е да имаш минало?”(“Държави на утешението”), “Какво е да си изгубиш езика?” (“Обявяване на войната”), “Къде човек може да намери утешение?” (“Примери за упование”). Това е книга за търсенето на истини и отговори, които, противно на дефиницията си, са нещо динамично.

==

В тези стихове няма драма, сгъстени чувства или дори меланхолия, а това е рядкост. Поезията ти не е толкова лична и себевглъбена, а по-скоро ведро любопитна, изследователска, умозрителна, спокойна. Съгласен ли си с това наблюдение?

==

Не напълно. Едно от впечатленията, които имах, докато сглобявах стихосбирката, беше, че усещах произведенията в нея много пъстри като цвят. В тях има много от меланхолията, от печала, но както също си забелязала – много и от любопитството, утешението. Поезията ми е откровено лична и самовглъбена, или най-много споделена.

==

**В стиховете ти почти изцяло липсва и природата - като градски човек ли би се описал? Ако е физическо, пространството в стиховете ти е не повече от улица, по-скоро стая, ограничено място, понякога паметта, а в много от стихове - частите на тялото. Това прави ли поезията ти “кабинетна”, както се изразяваш на едно място? **

==

Природата винаги ме е вдъхновявала с архаичната си чистота – в книгата присъстват немалко природни образи – като този на папагала, равнеца, силата на вятъра. Обозримите рамки – на стаята-кутия, на тялото, улицата или една поляна навръх Еньовден, са нужни като платно, на което да се разгърне основната история. На фона на рамката, човек по-лесно откроява ставащото, окото (респективно умът) не се губи по този начин.

==

Какви са стихотворенията, които трябва да бъдат рецитирани наум?

==

Ритмичните.

==

“Истините имат срок на годност” - дай ми пример за една временна истина, може би от личния си опит?

==

За мен временна истина беше идеята, че човек задължително се чувства млад, когато е обективно млад. След първата младост идва често и първата старост – с умората, болестите, самотността. След нея може да дойде втората младост. Има периоди, в които човек се вдетинява. Въобще ми се струва, че възрастите са разбъркани в реда си.

==

Поезията ли е един от начините да се разглоби цялото, да се пренесе и отново да се сглоби?

==

Да, поезията е такъв начин. Тя взима полуразрушеното тяло на паметта и го доизгражда според вкуса и намерението си. Съзнанието впрочем прави това дори без да се нуждае от лист и мастило.

==

Между утешение и примирение на кое залагаш в собствения си живот?

==

При липса на утешение, човек добягва и до примирението.

==

“Най-прозаичното от дните” представлява ли интерес за поетичните ти търсения?

==

Да, под привидната му простота се крие голяма и сложна дяволия.

==

Кои са твоите “примери за упование” в литературата? Освен поезия, четеш ли проза и каква? Следиш ли своите български колеги/конкуренти?

==

Любими автори, които с удоволствие чета, са Гогол, Радичков, Камю, Ахматова, Далчев, Блага Димитрова, Георги Господинов, Цочо Бояджиев. Харесвам автори, които пишат с ясното съзнание, че някой ще отдели от ценното си време, за да ги чете. Това особено важи за прозата.

==

Папагалът се появява на много места в стиховете… И май не е просто метафора, истински е, нали?

==

Животното на детството ми беше костенурката, а на по-съзнателна възраст започнах да отглеждам папагали. В момента имам два папагала, които всеки ден пускам да летят в стаята ми.

==

Не очаквам отговор, но все пак… коя е жената с жълтите калинки?

==

Жената с жълтите калинки е Весела Николова - учителката ми по литература от гимназията, която беше първият човек, който ми даде тласък и ме подкрепи в заниманията с поезия. Тя имаше особена харизма, четеше много, беше изключително човечна. За жалост напусна този свят, без да успее да се порадва на старини. Пазя спомена за нея като към много одухотворен и близък човек, както се казва, от моята кръв.