Христо Карастоянов: Много глупости съм правил, но никого не съм лъгал с написаните си думи

Преиздаването на „Кукувича прежда” (Жанет 45, 2020) съвпадна със 70-годишния ви юбилей? Кое е новото във вас и кое – в трите романа? Какво (се наложи да) променихте и защо?

==

Когато Божана Апостолова ми предложи да издаде „Кукувича прежда”, отначало много се зарадвах. Обаче като я прочетох – просто се отчаях. Стори ми се неспасяема. Не като сюжет, не като персонажи, не като смисъл. В тия неща не се разочаровах. Обаче като език… – като език направо не вярвах на очите си. Едни наперени глупости на нахалната младост, едни тарикатски украшения в стил „вижте ме какво мога”, неправдоподобно дълги и неспасяемо оплетени изречения, дето като си ги чета сега и докато им стигна до края ми иде да стана и да направя кратка гимнастика. Някакво разточително многословие, някакви странни повторения, за които изобщо не си спомням за какво са ми били и какво съм искал да докажа с тях… Да не споменавам и за онова псевдо-архаизиране, което сега определено стоеше по-скоро смехотворно, отколкото цветно. Страшна работа, Ви казвам. Даже смятах да звъня на Божана Апостолова и да подновя молбата си да спретна един сборник с разкази. Тя пък настоя за „Преждата”, тъй че, да, с редактора Красимир Лозанов се нахвърлихме свирепо върху езика и падна голяма забава. Седемдесетгодишният Карастоянов редактираше трийсетгодишния – така беше. И то именно за да се спаси смисълът, ако ме разбирате.

==

Споделяте, че да пишеш „роман” като млад по онова време се е смятало за голямо нахалство. Лично на мен ми звучи подходящо определението на трите части като „хроника” – защо по начало избрахте този жанр, какво дава той, кои са особеностите и предимствата му?

==

Да бе, така беше! „Роман? Моля?! Я да се стегнеш – ти май нещо изтрещя!…” Мен ако питате, смятам за къде-къде по-голямо нахалство да дебютираш с белетристичен сборник, (както по принцип се дебютираше тогава). Мисля, че разказът, особено късият разказ, е висшият пилотаж на прозата, най-трудната форма. Нейсе, така смятаха литературните влъхви и орисници и така я карахме. Тъй че първата от трите книги, („Перпетуум мобиле”) се появи през 1984 г. с подзаглавие „повест-хроника”, което пък беше хрумване на редактора Добромир Тонев. Великолепно хрумване, да ви кажа.

==

Предимствата? Хм… Ами например това, че можеш да се разпиляваш юнашки от сцена в сцена, от случка в случка, после хайде пак обратно… И евентуално в един момент да събереш всичко в една точка.

==

Наричате себе си „историк наивист”, но романите ви преливат от изключително добре овладяна историческа фактологичност, до най-големите битови подробности от онова време. На моменти дори ми се струва, че подготовката е траела повече от самото написване на книгите. Спомняте ли си как се готвехте тогава, когато нямаше интернет, и добавихте ли нови знания от Уикипедия (която споменавате) към изданието? И още нещо – наистина изумявам как се оперира с толкова изобилие от данни и герои, как успявате да държите нишката, сам да не се объркате?

==

Аз, разбира се, ви благодаря, че мислите така! Да, нямаше интернет, да, в библиотеките имаше едни подли „закрити фондове”, където държаха всякакви недостъпни работи. Знаете ли например, че не можеше човек току-тъй да заеме „Златорог”? Трябваше бележка от някоя институция, че да те пуснат в тия отдели. Или някоя приятелска връзка с библиотекарките. Идиотска история. И все пак, все пак… Имаше достъпни вестници от двайсетте години на миналия век, в които всъщност вреше и кипеше същинският тогавашният живот. Лично на мен това ми беше по-интересно – какво пише в тях, как го пише и така нататък. По принцип обичам вестниците. Е, това на някои места ме е подвело, но когато сега работихме с Красимир Лозанов (който е перфекционист до немай къде!) много се „допитвахме” до Уикипедията, да. И в това също се забавлявахме. Всичко си го коментирахме в бележки под линия и тия бележки май по едно време се превърнаха в някакъв втори план ли да го кажа, как да го кажа… – във всеки случай станаха неизтребима част от текста.

==

Впрочем самата природа на една хроника предполага, че тя може да се продължи до безкрай. Хрумвало ли ви е да напишете четвърти роман-продължение?

==

Май не. Не ми е хрумвало. Ето, след „Една и съща нощ” ми се наложи да изживея и „Животът няма втора половина”. Беше ми ясно, че първата книга не може да свърши току така – трябваше да разбера какво, по дяволите, се е случило след гибелта на Гео Милев и Георги Шейтанов. (Ужасни неща са се случили! Продължавали са да ги издирват с полицейски бюлетин, представяте ли си?)

==

Обаче след „Кукувича прежда” – не. Вижте, за мен като изпечен историк-наивист е ясно, че след 1925-а нещо се пречупва. Била е страшна година! След нея всичко живо се свива в черупката си. А там, в черупката, лично аз не виждам нищо интересно. Дори превратът от месец май 1934 година – при цялата му неприкрита фашизоидност – си е една голяма бюрократична скука. Впрочем на едно място в „Животът няма втора половина” става дума точно за това. Моля:

==

„Бай Антоне, кажи ни сега ти на нас. Ще ли може – казали – „Пламък” отново да почне да излиза? Или „Жар”, според както пишеше.”

==

Антон Страшимиров се свил в кожухчето си на стар дядо, навъсил се и отвърнал:

==

„Не – отсякъл. – C’est fini!…”

==

„Ама защо, бай Антоне! – развълнували се те – Защото го няма Гео Милев ли или какво?… Без Гео Милев няма как – така ли?!…”

==

„Казах вече! – изръмжал зло Антон Страшимиров – Свърши се вече и с пламъците, и с пушеците! Жар-мар, точка по въпроса! И ако още някой посмее да ме попита нещо такова, строшавам му дебелата глава с бастуна…”

==

**Ако трябва да напишете хроника на днешното време, благодатно ли е то и около кои събития, феномени и герои бихте завъртели сюжета? **

==

То нашето време си е направо свръхблагодатно, да Ви кажа. Кеф ти престъпност, кеф ти шибана политика – теми и сюжети, така да се каже, в широкия спектър между Гришам и Робърт Харис. Има такива романи, разбира се, даже някои са много добри. По едно време се майтапех, че и аз запрятам ръкави и че даже имам готово заглавие за един съвременен роман: „Железните мъже ръждясват първи”…

==

Но ще Ви кажа защо не бих се захванал с такова нещо. Мисля, че липсата на дистанция крие опасен риск, а пък гневът е лош съветник. Тъй че… Впрочем и аз имам такива опити. Даже цели пет. „Прашно лято” (1995), „Смъртта е за предпочитане” (2003), „Съпротива.net” (2008), „Паякът” (2010), „Послепис” (2017). От тях обаче единствено „Паякът” е съвременен в строгия смисъл на думата. „Съпротива.net” също е история от наши дни, но е по-скоро зловещ фейлетон. А другите са за времето отпреди 1989 година – там за Голямата екскурзия, за Пражката пролет, такива работи… Е, да, паметта е доста коварно нещо, споменът също, доста е субективно спомнянето. Но дори да съм пообъркал фактите, атмосферата май не съм я фалшифицирал.

==

Между другото след излизането на „Послепис” се случи нещо колкото неочаквано, толкова и вълнуващо. Почти веднага заваляха обаждания и послания в месенджъра. Десетки хора – очевидно мои акрани или горе-долу такива – си спомняха свои случки, истории и любови. Просто някак си ги бях подкокоросал и тия неща бяха изплували. Даже Младен Влашки, като представяше книгата в Пловдив, беше „построил” словото си по този начин. Един вид, „ама точно такива работи ставаха и с мен” А тук в Ямбол един приятел – светла му памет, наскоро си отиде – ме убеждаваше, че една къща, дето си я бях съчинил, той я знаел. Даже точно в тази къща ходел на уроци по цигулка. Опитвах се да му обяснявам, че няма такова нещо, а той ми викаше: „Ти нищо не разбираш!” Беше „разкрил” прототипите, моля Ви се! И ги събра след ямболската премиера на „Послепис”-а в ресторанта на читалището, та стана една… Да си ги бях записвал всички неща, които се издумаха тогава, щеше да има едва ли не втори том. Е, приятно си беше…

==

Във връзка с горното – кое от времето на „Кукувича прежда” е съотносимо с днешното ни време?

==

Ами не знам, ама май всичко е съпоставимо. То по-странно ми беше, че още като се появи първата от трите книги, „Перпетуум мобиле”, доста хора категорично твърдяха, че аналогиите с онова време (средата на 80-те) са очевидни. Сега ми се стори, че приликите са станали още пò!

==

Защо толкова насилие и убийства (които впрочем като че ли не смущават докрай потока на живота) и защо ви привличат точно 20-те години?

==

20-те години според мен са годините на първото голямо разцепление в народа. То е започнало през 1919 г. след краха на надеждите, но се е взривило през 1923 и 1925 г. (Второто зловещо разединение ни е връхлетяло веднага след 9 септември 1944, а третото – след 10 ноември 1989.) Но 20-те години лично на мен са ми интересни не само с политическите земетресения и националните ужасии. Не. Нещо се е взривило и в онова, което наричаме духовен живот. Впрочем Светлозар Игов още навремето беше казал нещо дотолкова точно, че няма какво да добавя. Той твърдеше, че по времето на авангардизма българската литература – която винаги е изоставала от световните течения и тенденции (изостава, разбира се, и сега) – е била в една прекрасна синхронност с европейската.

==

Впрочем макар че действието се развива в градеца К., преименуван на Ю., всички знаем, че то си е Ямбол. Разкажете ни за вашия Ямбол и как се е променил през годините.

==

О, това е дълга история! Та понеже е дълго за обяснение, ще ви кажа само, че днешният Ямбол просто няма нищо общо с тогавашния. В онзи Ямбол едни млади хора са издавали списание „Crescendo”, дето е останало в официалната ни литературна история като едничкият опит за футуристично издание. Същите те са съчинили прочутия „Манифест на Дружеството за борба против поетите”! Нямало е такова дружество, но Манифестът е успял да вбеси литературна България. А това наистина са били млади хора: Кирил Кръстев тъкмо е завършвал гимназия. Като казах „гимназия”, та се сетих: смесената педагогическа гимназия е била буквало заразена от идеите на просветения анархизъм. Самият град е бил заразéн. Неслучайно са го смятали за столица на анархизма. И тия две неща – авангардизмът и анархизмът – не само са съществували заедно, ами много отчетливо са се преплитали. Само да напомня, че Георги Шейтанов е вложил пари в „Пламък”, а след това е и редактирал някои броеве. Е, сега в Ямбол няма и помен нито от едното, нито от другото, уви.

==

Вашият герой, околийският, има едни думи: „Нит’ тъй - нит’ тъй.” Българското положение ли изразяват?…

==

Вие го казвате!…

==

Друга ваша и любима моя героиня – Анка Пеева, току възкликва: „Боже господи, защо е всичко това и как ще се кара отсега нататък?” Нейното усещане е, че „нищо няма да се оправи”. Размисляйки за България днес, същото ли е усещането – че все така ще я караме?

==

Ами какво да ви кажа… Още някъде в средата на тия пусти трийсет години на пишман промени и безкрайни преходи си бях помислил, че може би най-гадното, което ни се случи, е това, че ни имплантираха една неизлечима апатия. Само си помислете върху едно: възможно ли е да се повтори митинг като митинга от лятото на 1990 г. на Орлов мост? Или зимата на 1997 г. - каквото и да мислим за причините и организацията на „народното недоволство”. Още тогава стана ясно, че участието в митинги е нещо като нов вид кариерно развитие на неколцина тарикати – как да повярваш в силите си? По-миналата година си позволих да кажа пред Поли Златарева за „Панорама”, че народът се появява в полезрението на политиците веднъж на четири години, и то под названието „електорат”; и че от електорат гражданско общество не става! А лозунгът днес очевидно е: „Тъй ши й тя!”

==

Впрочем каква е работата с всички звучни ругатни в “Кукувича прежда”?

==

А, това също има дълга предистория! Докато работехме с Христиана Василева по „Сбъркана хроника” (става дума за 1986 г.) стигнахме и до едно място, където главният герой трябваше да изпсува. Просто такава беше логиката. И си плакахме в жилетките с редакторката, защото, да, в този момент той не може да направи нищо, освен да тегли една майна, но, не, ние пък не можем да го напишем. Taboo! Даже не беше псувня като псувня, ами беше просто една „мръсна” дума, да му се невиди.

==

По онова време много ме ядосваше това, че цял един езиков пласт – при това най-гъвкавият езиков пласт, уличният език! – е изключен от литературата. Както и да е. Заменихме псувнята на Коста Хаджиставракиев с някаква усукана срамежлива фраза и така нататък. След това (понеже още не ми беше минал ядът от тая глупава забрана) в „Прашно лято” наслагах всички думи-taboo, които знам – и то по най-точното им предназначение и място – като, естествено, прекалих. Но си излях гнева и ми мина. Но в трилогията все пак използвах такива думи (надявам се – на място и умерено).

==

Следите ли съвременната българска литература, по-младите си колеги? Можете ли да отличите важни гласове или заглавия днес? Или пък тенденции?

==

Доколкото е възможно – да, опитвам се да следя какво става. А като част от екипа на „Жанет 45” доста често ми се възлага работа с млади автори. Мога да спомена имена, но няма да го направя, че каквито сме станали обидчиви и кибритлии…

==

А въпросът Ви за тенденциите е много важен. Имам усещането, че наблюдаваме някакво умно взиране в… миналото. Близко минало, по-далечно минало – все едно. И това взиране непременно е свързано със съвремието ни. В ума ми дори и в момента има поне пет-шест заглавия, в които къде като поука, къде като асоциация това минало присъства. Надявам се това наистина да е тенденция и си викам, че дано да не е някаква мода, някаква забава на ерудирани младежи, а да си е истинско и искрено оглеждане в миналото.

==

Имате ли си любим ваш роман?

==

Е… Нали се сещате за клишето, че книгите са като децата – всичките са еднакво обичани. Или поне би трябвало да са. Но ако клишето е вярно, то би трябвало да се допълни, че не всички радват еднакво родителя си. За някои се налага да играят шамарите, а има и такива, дето трябва да бъдат наказвани в ъгъла. Та затуй ще ви отговоря малко помпозно. Любима ми става оная книга, която ме е срещала най-много с различни хора. Помпозно наистина, но ви уверявам, че е точно така.

==

Обаче държа да Ви кажа нещо, което лично за мен е много, ама какво се казва много важно. Коя точно книга си харесвам повече от другите – в това никога не съм сигурен. В едно обаче съм! А то е, че никога, за нищо на света не бих се отрекъл от никоя. (Имаше един такъв гаден период, когато се изличаваха книги от биоблиографиите с недакъдрното оправдание, че такова било времето.)

==

Много глупости съм правил в тоя проточил се живот, но поне засега съм спокоен, че никога никого не съм лъгал с написаните си думи.