Русана Бърдарска за "Опитът": Текстът е достатъчно монументален, за да издръжи и на критическо цунами (част 1)

Книгата ви “Опитът” (виж тук рецензия за романа_) започва с - както лично аз го възприемам - “предупреждението”, че това е книга. Защо, според вас, се налага това уточнение и какво влагате в него? И съществува(ла) ли е алтернативна възможност текстът ви да бъде дефиниран като нещо друго? _

==

Докато издателството не ми препрати рецензията на Андрей Захариев, ведно с „добрата вест“, че въз основа на тази рецензия решават да публикуват текста, аз нямах никаква вътрешна увереност, че написаното _е _книга, че „става“, че има литературна стойност. Тази липса на увереност и самочувствие може да ви се стори парадоксална особено предвид литературната ми подготовка и ласкаещите оценки, че съм „много умна“ и „ненатрапчиво ерудирана“ жена. Но с това признание искам само да потвърдя, че за мен писането наистина е преди всичко екзистенциално занимание, без амбиция за слава и още по-малко – за пари. И това е може би една от най-автентичните и неиронични тези в книгата (да отговоря на някои „задявания“ по този повод.)

==

Убедена съм, че това важи за всички истински творци, творци по призвание, което за мен означава хората, които търсят смисъл чрез и в пре-творяването. Макар че много малко от тях си го признават, а после „колегите“ се поддават на суетата да бъдат харесвани, четени, известни и продавани писатели. Аз наистина не се подмазвам на читателя – не си спомням кой отбеляза това. Същевременно ако текстът ми говори нещо и на другите хора, това само може да ме радва, разбира се. С една дума – текстът се превърна в книга с издаването си. Впрочем сложих този наслов именно след като научих, че текстът ще бъде публикуван.

==

Разбира се, насловът – нека го наричаме така, не предупреждавам никого и за нищо – е мислен преди потвърждението на издателя, че това наистина е книга. **Мотото се вплита в много теми и смисли на романа **– кога един текст се превръща в литература, правото на тръстиката, а не само на твореца, да остави драскулка в небето, демократизирането на това право в „частни“ и граничнолитературни жанрове, подпомогнато от технологиите, несъстоятелността на класическия наратив, на фикционалното, синхронността на живеенето и на писането като осмисляне. Несъмнено има и литуратурна игра (вж. „следговора“ на Всеки ден е един роман и началото на Поетиката). Има дори страх и милост – сигурна съм, че на някои места читателят ще се сепва облекчено и ще си казва „Ох, слава Богу, това е само книга.“

==

Знаете ли, едно време, по повод първата ми книга, Борис Минков много вярно отбеляза, че тя носи прочита и критическата рецензия в себе си (имплицитно и съвсем буквално – в края на книгата имаше приложена иронично-генерична рецензия за самата книга и за много други, плюс издателски договор с автор.) Сега предлагам собствена поетика.

==

Докато разсъждавах върху този наслов, в главата ми упорито се въртеше и един спомен. Едно време, когато работех в издателство, на семинар с немски книгоразпространители, на който ни учеха как да продаваме книги, обсъждахме и това как да се подреди по възможно най-привлекателен за читателите начин витрината на книжарница. Немците както винаги бяха проучили, изчислили и измислили всичко. Насред прецизните им указания за подреждането на книгите по жанрове, формати, цветове, илюстрации и пр. аз се изтъпаних и предложих… празна витрина, като празна стая или празна сцена, един стол и един читател, който просто да седи и да чете нещо, което му е интересно, като читателите и книгите се сменят на всеки час.

==

В заключение това е публикуван текст (за разлика от всички частни текстове, непредназначени за публикуване), това е литуратура (каквото и да означава това), това е естетически продукт (не документ, не снимка, не огледално отражение на реалността, който не трябва да се чете както се е гледала “Многострадалната Геновева”). Самата книгата отговаря и на въпроса Ви какво щеше да бъде текстът, ако не беше станал книга. Щеше да бъде женска хроника, частен архив, една непубликувана книга, подредени записки, разхвърляни писма и бележки, една огромна преписка или бележка под линия на официалната литература и история, текст, който моята пра-пра-правнучка може би ще прочете и ще се опитва да си представи вкуса на сладкото от бели череши, а току-виж дори и на „истинската“ ябълка.

==

_В книгата влизате в задочен спор с проф. Милена Кирова относно легитимността на литературния интерес към живота и съзнанието на неизключителния, обикновен човек. Бихте ли разказали за аргументите си на читателите и изобщо за това противопоставяне между малкото и голямото, бита и битието, да имаш и да бъдеш, личното време и научното t, което проблематизирате в книгата. _

==

Първо, задочният ми спор е почти мистификационен, или поне не е персонален само с проф. Кирова (безкрайно уважавам учителите си). Поставям под въпрос пренебрегването или другата крайност – изнасилването, на естетическия и смислотворния потенциал на малкия човек, и също така презрението – от „естетическите висини“ на литературната критика – към автобиографичното като ограничена самовлюбеност.

==

На този фон и най-общо казано книгата полага житейския и екзистенциален опит на отделния, индивидуален, неотличим, неисторически човек, каквито сме почти всички ние, хората в различни концентрично разширяващи се системи за осмисляне – тази на семейството и на рода, на любовта и продължението ни в децата, на пола, на нацията и националната история, език и култура, на изкуството изобщо, на философията и религията, на науката, на социално-икономическата организация на обществото… и на човечеството изобщо. Превеждам читателя от Лом до края на света и обратно, от първия детски спомен до Големия взрив и обратно. Това е то „монументалното“, „много българското“ и същевременно „космополитното“ на текста. И в този контекст наративът се движи между опозициите, посочени от Вас.

==

**“Най-важните неща нямат почти никакъв смисъл на фона на смъртта, небитието и Космоса”, пишете и в цялата книга се усеща едно меланхолично, фаталистично усещане за човешкия жребий. Поразсъждавайте за вярата в някакъв абсолют/Бог (изгубена или никога непритежавана е тя при вас) и за това как може да живее съвременният човек без нея. Или я е заменил с друго? **

==

Религията даваше всичко наведнъж – наука, естетика, етика, смисъл и, най-важното – безсмъртие. Един universal survival kit от трансцедентни обещания и упования, в които отделният човек се полагаше и намираше смисъл отвъд себе си. Но религията отдавна е несъстоятелна в това си амплоа. Семейството, родът и нацията стават все по-несъстоятелни в контекста на глобализацията, аз ги „развенчавам“ и откъм случайност и хаос. В моята трактовка любовта, която „едничка“ е по-силна от смъртта, е прекрасната, но и единствена анестезия, която ни е останала.

==

Но днес имаме нови олтари – науката и икономиката. Те несъмнено са направили живота много по-добър и по-дълъг, хората – по-доволни, а повечето – дори щастливи. Но тези нови упования не дават смисъла, търсен от човека, не утешават тъгата му пред звездното небе. Науката сякаш е обладана от аутистичен разум, който не разбира екзистенциалните тревоги, съзнанието и чувствата на човека. Икономиката (и икономистите) се интересуват само от материалното ни благополучие тук и сега и свеждат човека и живота му до най-разнообразни икономически функции и уравнения. В книгата науката и икономиката придобиват важност по отношение на фундаменталната проблемакита само доколкото осигуряват ресурси за физическото оцеляване на човека. Но дали човекът, с основните белези на човешкото (чието идентифициране и обследване е най-дълбоката и обобщаваща тема на книгата), дали този човек ще оцелее?

==

Това, което ме занимава също, е липсата на холистичен светоглед и зейналата пропаст между науката и, да ги наречем, хуманитарните дисциплини като литература, изкуство, философия, психология, които артикулират човешкото. Фундаменталната физика не се занимава с фундаменталната проблематика. Цитирам Хокинг, че нуждата ни да вярваме в нещо не може да замъглява разума ни. Още пубертетът във втората глава забелязва, че учителите по история и литература не си говорят с учителите по физика и математика – всички сякаш оперират с някакви собствени и несъвместими помежду си понятия за време, пространство, смисъл и място на човека във всичко това. После порасналият главен персонаж-разказвач-писател се опитва да свърже теорията на относителността, теорията за Големия взрив, квантовата физика, математиката, статистическата лингвистика, някои медицински данни, с битието и езика по Хайдегер, с етиката на Кант, щастливия живот по Киркегор, с идеализма, романтизма, магическия реализъм и антимиметизма в литературата, с изобразителното изкуство и с музиката. Вкарването на „популярна физика и космология“ и на занимателна политическа икономия в текста, което отблъсква някои читатели и критици, не цели образоването на читателя – за това си има научно-популярна литература. Това е опит, даже буквално експеримент (мисловен и жанров) да се преживеят и изпитат, емоционално, мисловно и психологически, упованията на разума ни, като ги „прекараме“ през същински човешкото и неговите „тревоги.“

==

Дали вярвам в нещо? Вярвам в способността на човешкото съзнание да пътува и да пребивава във време-простраството. Вярвам, че необходимостта на човека от смисъл няма да бъде еволюционно затрита. Вярвам в чудната обезболяваща, упояваща и креативна сила на любовта. Вярвам, че всеки човек трябва да остави някаква следа от кратката си разходка под звездите (по възможност не неми снимки на епидермално щастие.) „Вярвам“ в хаоса, случайността и… в зведното небе. Що се отнася до Бог и абсолюта, за тях „сънувах чуден сън“ няколко дни преди да навърша 18 години (т.е. това си беше класическа инициация по всички правила.) Сънят идеално се вписваше в книгата, но въпреки това не го разказах, нито го „поставих на сцена“ по някакъв друг начин. Нека има нещо и за следващата книга (тук се усмихвам), макар че тя определено ще е по-камерна.

==

**Възприемам голяма част от написаното като диалогично, сякаш разказно _на, заради или за близките ви, дори и там, където не се обръщате към тях директно. Те присъстват като герои и човек неизбежно се пита доколко са автентични и доколко са плод на “олитературяване”. Защо не измислихте изцяло фикционални герои, а използвахте тях –** **и прави ли това романтът ви автобиографичен? **_

==

Мога само да се радвам, че текстът звучи толкова „подкупващо интимно“. Но ще Ви „разочаровам“ може би с признанието, че половината от персонажите и събитията са фикция, до детайлите, а останалите комбинират и „олитературяват“ до неузнаваемост реални прототипи и факти. Вижте, ако исках да си „разчиствам сметките“ с близки и приятели, щях да напиша много по-семпла книжка. Посвещението на „Женски хроники“ изброява имената на реални майки и баби, но не само моите, и обобщава поколенчески „на нашите майки и баби.“ Дори и да има реални събития и персонажи, залегнали в основата на този на пръв поглед мелодраматичен текст, той отива далеч отвъд биографично-индивидуалното. И впрочем парадоксално кара мъжете читатели да реват, не жените. Ако текстът не боравеше с художествени образи и не стигаше до по-общочовешки внушения за жената изобщо и за случайността и хаоса, от които се пораждаме, той щеше да бъде действително един сензационно-скандален текст, който дава публичност и бичува някакви интимно-биографични неща и хора.

==

Въпреки че екплицитно съм заявила омерзението си от жълтеещия поглед, който се рови в биографията на твореца, за да обяснява през нея естетически пре-твореното, ще призная за читателите, че да, наистина съм родена в Лом, Лом наистина имаше самодеен оркестър и наистина понякога, а може да е било и само няколко пъти, траурни шествия са преминали по главната. Наистина отраснах, живях и работих в Пловдив, наистина в момента живея и работя в Брюксел, наистина вторият ми съпруг загина в автомобилна катастрофа, наистина имам голяма дъщеря… Но не, нямам син, нямам приятелка унгарка с гадже гинеколог, Себастиан и Лора не съществуват в реалността, починалият ми съпруг не беше точно такъв, какъвто го описвам, родителите ми и двамата са живи и, относително здрави, самодейният оркестър в Лом не е свирел толкова сложни…. Да продължа ли и да доведа ли разрушителния замах до край?

==

Все още се надявам да се окаже неоправдан страхът ми, че книгата ще бъде разчетена само като автобиографична, колкото и да философствам върху литературната направа и фикцията. Реалността съдържа зрънца, които покълват и се разлистват в ума и въображението на писателя, за да се заплетат в сложния художствен свят на една книга. Художствената истина може да е по-„истинската“ истина. В отделния човек прозира човекът изобщо, в интимно-(авто)биографичното - общочовешко. И през тази призма няма никакво значение дали отделният човек съм аз или моите близки, или реални други хора, нито до каква степен биографията на този отделен човек е истина. Абсолютно автентични и „истински“ са единствено мислите ми, емоциите ми и художествените ми решения, запечатани в текста. Това _е _книга. Това е текст, който се разполага парадоксално между интимността на confessional prose и отстранението и генерализацията на епоса.

==

“Превъртах на екрана на компютъра десетките страници записки, от които, след толкова години, бях твърдо решена да напиша книга”, пишете. Впрочем до голяма степен “Опитът” се занимава с опитите ви да пишете въпреки обичайните за един работещ, деен, семеен човек препятствия, съмнения и предизвикателства. Разкажете ни повече за това как и от какво беше съставен този роман и кой беше водещият принцип на структуриране? Защо беше важно да разкажете за този процес на читателя?

==

Книгата съдържа много податки – автентични и мистификационно-концептуални. Писането за мен е full-time job, аз пиша през цялото време, защото мисля за разни неща през цялото време, наоколо се случват разни неща, които ми „докарват“ нови мисли. Изобщо съм един мислител, не Ви е работа! Беше важно всичките тези години да записвам поне някои от хвърчащите си мисли. Смачканите листчета, разхвърляни и не рядко изхвърлени от сцената на бита, са белите камъчета, които пусках по тъмните алеи на битието и тъгата, за да мога да се върна, да не бъда угоена и погълната от вещицата на алчността, на имането, на бита, на биологията, та дори ако щете на самодоволното, идиотизиращо „щастие“. Годишните ми адженди също е един напълно автентичен детайл.

==

И на една Коледа, когато се вземат решения за отслабване, здравословно хранене, спортуване, отказване на цигарите, раздели, кариери и прочие капитални житейски въпроси, аз реших, че ще пиша. Първата стъпка беше да сортирам тематично или по какъвто и да е признак натрупалите се през годините бележки. Речено – сторено. След което… се хванах за главата. Цитираните от Вас редове са напълно автентично преживяване. Взех първото важно решение: да не се опитвам от самото начало да поставям някаква композиционна рамка, сюжетна схема или жанров калъп. Просто започнах да разработвам бележките си. От няколко реда се развиваха по няколко страници, с някои бележки подхванах няколко истории, други се заформиха като есета, трети така и си останаха жанрово неопределени.

==

В хода на писането осъзнах две важни неща: първо, че самото писане пораждаше нови мисли и смисли, и второ, че нещата, за които пишех, всъщност са много здраво свързани и овързани в дузина големи теми. Освен това открих синхронността на живеенето и реалността и на това, за което пишех, и начина, по който го правех (в този смисъл това е и книга-хепънинг) В този момент започнах да мисля вече за цялото – първо като дълбинен, голям сюжет, а после като композиция, структура, стил, жанрове, образи, мистификации и литуратурни игри, иронии и тъги. Усещането беше, че строя или че композирам. Това е „истинската история“.

==

На по-концептуално равнище трябва да подчертая, че това е книга и за написването на книгата (и за друга книга, която не написах.) В тази книга за книгата отчетливо са откроени екзистенциалният избор (на писането като опит за осмисляне) и естетическият избор (за какво и как да пиша, както и на какъв език.) Главният герой е и писател и превръщането му в такъв е една от сюжетните и идейните оси на текста. Този писател концептуално постулира текста като несъвъшен. И „арогантно“ се чуди как да натъпче и организира всичко това в книга или с манифестен патос заявява, че идеите са най-важното нещо, а не грижливото им и почтено занаятчийско обличане в литературен текст.

==

И ето че някои се „хванаха“ съвсем буквално за тези постмодерни, иронични и мистификационни, или по-скоро Монтеновски декларации (без да си дават сметка колко „убедителен“ всъщност е тексът в мистификациите си.) Не, аз съвсем не съм „вдигнала ръце“ от литуратурната направа и не, „споко“, текстът е достатъчно „монументален“, за да „издръжи“ и на критическо цунами. Концептуалната и мистификационна несъвършенност е свързана с жанровата експерименталност и постмодерната игра, но най-вече с темите за разпада на класическите наративи и за малкия, обикновен човек, който създава несъвършенни текстове - следи от съзнанието си - незадължително книги за публикуване. Синихронността на писането и живеенето и възгледът за писането като екзистенциален акт диктуват пък концептуално-ироничната безкрайност на текста - to be continued, роман с продължение, не по „пазарни съображения“. И изобщо, както Силвия Чолева далновидно вече отбеляза, анализаторите на постмодерното ще имат ужасно много работа с този текст

==

Забелязвам също нещо интересно, всъщност доста окуражаващо. Към текст, който изобщо се колебае (мистификационно или не) дали е литература, който смирено се самоназовава „опит“ и „експеримент“, който се концептуализира като несъвършен, бъбрив, жанрово свободен, продължаващ, който да, е много амбициозен не само като тематика, но и с тези си парадоксални самоидентификации и смелостта им за публичност, та изведнъж към такъв текст се прилагат “мерките и тегликите” на голямата литература. Само по себе си това говори нещо, отвъд всички критики (които, още веднъж, текстът сам предполага.) Мислех си също… като ще ме мерите с аршина на голямата литература, подобаващо самонадеяно бих отбелязала, че никой не е критикувал Монтен или Кнаусгар за прекомерна разточителност или фрагментарност или за това, че са се опитали да „кажат всичко“. Във всичко написано за тези автори се размишлява най-вече за съдържанието и смисъла на цялото, за екзистенциалния акт. Що се отнася до естетическия, да не забравяме, че опитите на Монтен едва пост-фактум са осмислени жанрово като есета, като нов жанр. А аз - както, надявам се, става ясно - съм се „постарала“ доста и на отъпканото литературно поле.

==

Надявам се, че казаното по-горе отговаря на въпроса защо беше важно да разкажа и за самото писане и задкулисието му. И знаете ли, оказва се, че това е важно и интересно не само за анализаторите на постмодерното. Няколко читатели, включително една жена, ми написаха трогателни съобщения, че книгата им е помогнала да осъзнаят кое наистина е важно и да се осмелят да… пишат.

ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА ИНТЕРВЮТО