Нинко Кирилов: И колкото по-навътре навлизаш, толкова повече плачеш

Последната ти книга, и първа поетична, се казва “По-сурово” (изд. Scribens, 2019). Не зная защо, но първото, за което ми хрумна, е бинарната опозиция на Клод Леви-Строс “сурово-готвено”, разграничението между първичност и цивилизованост, примитивност и организирана култура. Метафора на какво е “суровото” за теб? Каква е първата ти асоциация?

==

Хубав телешки стек “кобе”, алангле, който при разрязване леко кърви. Имам предвид буквално - не просто месото в центъра да е розово. Винаги съм харесвал такова писане - с хрупкава коричка, но невероятно сочно отвътре. Заглавието всъщност е на единия от редакторите ми, поетесата Мария Куманова, и беше първото предложение. Приех го моментално. Звучи ми много обединяващо за текстовете заедно с цвета на “предупредителната” жълта корица. Изобщо цялото книжно тяло носи за мен една конкретност - модерато в си минор. И е хомогенно, не еклектично. Което в случая е плюс, защото някои от текстовете са писани години преди изобщо да започна работа по ръкописа. Том Уейтс казва, че харесва красивите мелодии, които ни разказват ужасни истории. Доверявам се сляпо на читателите, че имат слух и ще са в правилното настроение за сурови мелодии, дори някоя умишлена грапавина в звука да ги накара примерно да се огледат леко уплашено или недоверчиво.

==

В стихосбирката ти, която е разделена на красноречивите цикли Veni, Vidi, Amavi, има изобилие от “ти” и “тя” и инстинктивното усещане е, че е писана за една единствена лирическа героиня (прототип), защото преживяванията са много компактни, органични, почти хронологични за една интимна връзка. Знаеш ли кой би могъл да се разпознае в тези местоимения?

==

Да. Зад много от стихотворенията има реален образ. И не. Да се разпознава който си пожелае. Преди години най-близкият ми приятел ми каза “Каквото и да напишеш, няма как читателят да знае кое е истина и кое не е”. Бих добавил, че няма как да знае и кое за кого е писано. И дали изобщо е насочено към реален обект. Това, разбира се, не важи само за мен. Няма имена, забеляза ли? Така ми изглежда чисто. Не като застраховка дали няма някой да се обиди или пък поласкае. Наскоро прочетох някъде, че поезията е висшият сегмент на литературата. Аз го възприемам така: правилата не са константа - дори да ги нарушиш веднъж, следващия път ще са различни. Както и потенциалното им нарушаване. И всяко “ти” и “тя” може да се променя с времето, независимо че примерно аз съм имал (или не) предвид конкретен човек. Може да се включат нови сетива, да се добавят аромати, вкусове, цветове, болка, всичко - една девиация на възприятията. Което е някаква форма на съавторство с читателя, който сам е отговорен за нюансите.

==

“Не позираш - прозираш”, пишеш в един от стиховете. Имаш ли своя поза, включително като автор? И какво (би трябвало да) прозира зад нея за онези, които могат да те “четат”?

==

Позата понякога е в липсата на поза, нали така? Нямам представа моята дали я има и каква е. Някой ми бе казал, че изкуството е игра, но създаването му не е. Не знам дали това е поза, но аз пиша бавно, редактирам още по-бавно и ми е интересно как се четат текстовете ми конкретно от “По-сурово”, защото са стихотворения. И най-вече какво прозира. На корицата на книгата умишлено няма моя снимка. Да, сега вече за няколко секунди можем да проверим как изглежда някой, но е достатъчно текстовете да са над личността (Стивън Кинг казва, че е важна историята, а не разказвачът).

==

Иначе мисля, че всичко може да прозира зад някоя дума. Гледаш картина на Моне и се питаш защо няма примерно още две цветни петънца тук. Или защо в това адажио няма един бемол там. Или тази дума защо не е заменена със синоним. И най-вече как го решава артистът - кога решава, че това е финалната точка. Пикасо е казвал, че да завършиш една картина означава да я убиеш. Въпросът е точно в момента и избирането му. За мен в този момент прозира всичко - реципиентът (читател, зрител, слушател) става едно с артиста. Като съавтор, както споменах. И това не го виждам като единичен момент, а като процес. Но ако мислим от гледна точка на струнната теория, всичко се случва сега, защото времето е привнесена величина и не е линейно. Така че можем да се наслаждаваме на това непрекъснато, докато слушаме примерно втория концерт за пиано на Рахманинов, който пък случайно присъства в книгата.

==

**Дори и само в последния си отговор даде много цитати и спомена куп имена на творци. Пиесите ти в “Три пиеси” (изд. Black Flamingo, 2018) също изобилстват от литературни препратки. Веднага ми идва да те попитам важна ли е тази интертекстуалност за теб, това позоваване на предшественици. Откриваш ли - дори и неволни, подсъзнателни - влияния върху творбите си? **

==

За пиесите много исках героите да са реалистични, да дишат, всеки от тях да има свой език. А хората, поне тези около мен, често използват цитати, неволни алюзии, реминисценции, като в повечето случаи това не тежи на езика, а съвсем естествено ги дефинира и лесно можеш да разпознаеш речевите характеристики на някого. На всеки се е случвало да си каже, че някой или нещо му звучи като любим герой от сериал или филм. Затова сигурно някои от героите приличат на хора от моето обкръжение или на мен самия. Или, виж колко Дейвид-Линчовски ще прозвучи, аз започвам да приличам на тях.

==

За влиянията върху поезията - поне аз не ги улавям, вероятно външното око ще е много по-точно и обективно. Иначе в първоначалния ръкопис на “По-сурово” имах стихотворение с епиграф от текст на Любомир Левчев, но с Георги Гаврилов решихме да го махнем от финалната версия, защото просто не се връзваше в концепцията на никой от дяловете.

==

**Не ми отговори съвсем. Но ето един придружаващ въпрос, който може и да отделим: чувстваш ли се част от някаква съвременна поетична общност, от някакво идейно течение, група от поети, които се подкрепят, събират, четат заедно… И кои имена на твои “колеги” би отличил? **

==

Ами ето - харесвам много стихотворения на Левчев, когото споменах. И на доста съвременни български поети всъщност. Преди дни Стефан Иванов в интервю за “Литературен вестник” изреди имената на много на брой хора, занимаващи се с поезия в България, сред които и моето, беше много мило.

==

Установих две неща: че не се възприемам като поет (защото всъщност пиша и съм писал много повече проза през годините - две книги с разкази и една с пиеси, ако броим книжни тела) и че реално не усещам моето писане да се родее с това на някой от другите, сред изброените, чиито текстове съм чел. Тук не говорим за някаква псевдоуникалност. А едновременно с това всеки настоява, че има свой почерк. Така че не ми се иска да изброявам имена. Но ще кажа, че харесвам много от авторите, които имат четения в “Хралупата” или участват в такива - там (в неизвънредна обстановка) се случват събития, които имат значение. И не само там.

==

В трите си пиеси изграждаш свят, в които героите сякаш непрекъснато говорят, говорят, говорят, но… Продължи миsълта ми след това “но”. Какво е това неистово _уж _общуване - компенсация, истеричност, отчаян опит да бъдеш разбран, запълване на празнота?

==

…НО са толкова ненаясно със себе си, че няма как изобщо да допуснат другостта, камо ли да мислят за логиката ѝ, а след това и за евентуално приемане и разбиране. Имам предвид най-вече “Концерт за струнни инструменти в ре минор”. В онзи свят всичко се оказва запълване на време, пространство и мисли, освободени от едно нещо, с нов елемент. И нови хора. Социална неприспособимост, откровени признаци на клинична депресия, истерични пристъпи, крайно нелогични постъпки - и в трите пиеси героите са изградени от една паника за собствената си несъстоятелност, дори и властните и привидно силни характери.

==

В един разговор Мира Добрева каза, че според нея основната тема на “Три пиеси” е тишината в семействата, истинските и неслучилите се. И че това пък е по някакъв начин продължение на темата от разказите ми в “Човек сред хората” (изд. Black Flamingo, 2017). Хареса ми тази дефиниция - “тишината в семействата”. Но мисля, че там има и друго. Едната пиеса, “Колан с шахматна плочка”, е базирана на едноименния разказ от предишна книга и на още един от друга. Но задълбава в едно уж нормално, а всъщност абсолютно трагично неудовлетворение от вътрешния свят, а в последствие и от партньора. Не помня чии бяха думите, но идеално пасват на настроението - че взимането на избори не е трудно, трудно е после да живееш с тях.

==

В главата ми по време на изграждането на тези образи кънтяха някои постулати на Кант за моралния закон вътре в човека, за етиката в едно съвършено общество, а после поисках да видя колко може да се изкриви по един реалистичен начин целият модел в общуването - от спорове за съществуването на божественото начало през сексуални фетиши до усещане за абсолютна душевна пустота. И дори до уж предвидими, но значими според мен въпроси като кое е истинското: случващото се в ума ни или истината, истината или виртуалната реалност. Тук е моментът да стигнем до отговорите. Аз обаче мисля, че значимото писане не трябва да дава отговори, а да постави именно интересни въпроси. Героите от тези пиеси са въпроси. Героите (и най-вече героините) от “По-сурово” са въпроси. Въпросът като цел и като ценност. Дано не звучи абстрактно, но за мен надграждането на личностите-въпроси върви през книгите ми, от първата нататък - пласт след пласт, като глава лук. И колкото по-навътре навлизаш, толкова повече плачеш.

==

В първата пиеса създаваш много коварен образ: на жената, която всъщност “насилва” мъжа да я насилва и в този смисъл е силната слаба. Писах доста за това (виж рецензията за “Три пиеси” тук), но ми се иска да чуя твоята гледна точка в отговор на прочита ми, който е откровено феминистичен.

==

Може да има много и различни “прочити” на този образ. Говориш за Лира. Тя се усеща слаба, защото не усеща сила у мъжа до себе си, има нужда да види (отново) у него решителност, категоричност, може би властност, за да може да припознае в себе си женствеността и крехкостта. Това в някакъв момент девиира в крайност и тя има нужда от нещо повече - грубост, дори физическо насилие. Образът е леко гротесков и на фона на всъщност ужасяващата трансформация, която се е случила преди събитията в самата пиеса, ние виждаме и един лек комичен елемент на нейната фиксация върху необходимостта от болка.

==

Казвам “ние”, защото и аз се усещам сякаш наблюдавам това през прозореца. Всъщност Лира е точно “силната слаба”, защото тя получава това, което иска, без да развалям удоволствието на уважаемия читател от четенето. Мисля, че нейният образ е най-плътен и ярък, защото е най-осъзната като желания, светоусещане и дори в мнението си във верско-религиозен аспект в един сложен разговор между героите. Болката, от която тя се нуждае, може да се разглежда и в някакъв постницшеански смисъл като стремеж към себеразвитие и ако според философа човек ходи по въже между червея и свръхчовека, Лира е добър въжеиграч и в сравнение с останалите е най-близо до целта.

==

И не става дума за нейния интелект или емоционална зрялост, а по-скоро някаква осъзнатост на много нива, колкото и елементът с насилването да бъде насилвана (много ми хареса това, благодаря ти за дефиницията) напомня на едно стихотворение на Гуидо Каталано - “Аз съм поет, скъпа” и цялата позиция в стил “мога да съм такъв, какъвто ме поискаш, но това няма да ти хареса”. При нея е “мога да съм такава, каквато ме поискаш, но хайде вече да ме поискаш!”. Естествено, че не говорим за слабохарактерност или за потъпкване на собственото ѝ мнение в полза на другия, а за необходимост от себенадмогване чрез себепознание.

==

Искам да се върнем отново и върху виртуалността, в която (както е между двамата ти герои Adam и Eve от втората ти пиеса “Играта”) се случва общуването такова, каквото то вероятно не би съществувало на живо. Какво им дава и отнема тази онлайн дистанция? Знам също така, че прекарваш последните години самоизолиран у дома си. По някакъв начин това прави ли животът ти “виртуален”? И кои са предимствата и загубите около този избор?

==

Опасностите са очевидни: анонимността в киберпространството, маските, възможността всеки да се представя за някой друг и да изгражда доста плътно образ, като се възползва от възможностите, които му дават социалните мрежи, форуми и други. На мен безкрайно любопитен и приятен ми беше онзи феномен от началото на века - интернет кафетата. Затова и цялото действие в “Играта” се случва в такова. Имаше едно много приятно място на “Граф Игнатиев” преди години. Няма никакви прилики освен наличието на настолни компютри, обикновено завзети от ученици, които играят в мрежа и крещят. Тук имаше всякакви хора и съм сигурен, че голяма част от тях имаха свои истории.

==

Да, вероятно някой просто е седнал да пие набързо чай (имаха прекрасна селекция от плодови чайове) и да си провери мейла, но това може пак да е история. И всеки такъв човек зад компютъра реално е сам. Сърфирането е занимание самотно. Този човек уж се информира, социализира, изразява мнение, а се превръща в отшелник. Така и аз, но в друг смисъл. Съдбата има много остър слух и когато преди време наивно-замечтано казах, че бих искал като Селинджър да се изолирам от света и само да пиша, тя сигурно със злокобна усмивка е щракнала с пръсти за отложения старт на тази идея. Старая се обаче виртуалното пространство да не ми пречи или поне не много. Възприемам го като револвер - с него можеш да заплашиш, да убиеш, да се самоубиеш, но можеш и просто да го държиш в чекмеджето. Когато се опитвам да пиша нещо, което отнема повече време и изисква по-високо ниво на съсредоточаване, заключвам чекмеджето и изобщо не се изкушавам да го отворя.

==

“не мога да плувам

хвърлям се от моста

поникват ми криле

изяждам ги

потъвам

поникват ми хриле”

Цитирам цялото стихотворение “Деволюция 2”, за да ти кажа, че тя всъщност ми звучи като еволюция на спасението. Сякаш то винаги ни се натрапва, неизбежно е. Или както казваш другаде “ако не се получи, има и други хапчета”. Какво мислиш? И… между вчерашната болка, с която си свикнал и която си възлюбил, и утрешната възможност за щастие какво би избрал? Имаш ли отговор?

==

Нямам отговор, търся го. Вярвам, че човек трябва да се опитва днес да е по-добре от вчера и евентуално по-зле от утре. Забавното е, че причината за заглавието “Деволюция 2” е много проста - това е втора версия, а не втора част. Но в известен смисъл можеше да бъде и “Деволюция 2.0”. Иначе да, сигурно е неизбежно - спасение дебне отвсякъде, нали така? И хапчета също. Като в ранните неща на Queens Of The Stone Age - дяволът има хапчета в очите си. Хапчетата спокойно може да са най-директната метафора за възможност - за заспиване, за събуждане, за успокояване, за повдигане на настроението и най-вече срещу различни видове болка. Деволюцията също е болка, защото е еволюция с обърнат знак, която би трябвало да е доброто. Както Чарлс Буковски пише, искаме не толкова щастие, колкото по-малко болка. А това все пак е вид еволюция.

==

Някои фантасти много са дълбали и нищили темата за следващата логична еволюционна стъпка на човечеството - телепатия, телепортация, емпатия и всичко помежду им. Представям си следващата ни обща еволюция да е към живот с по-малко болка. Не като имунизиране от чувства или някаква съвсем модерна пандемия, при която като в един любим филм постепенно губим сетивата си или пък просто ставаме неемоционални. И тук идва един сериозен конфликт, върху който мисля напоследък: ако един артист (независимо в каква сфера) е щастлив, той вероятно няма да създаде шедьовър. Обществото ще каже: не ни интересува, бъди нещастен, но рисувай, свири, пиши и вкарай цялата си болка в това, канализирай я, ние искаме продукта, а ти си страдай там, само да не си посмял да спреш да твориш или да се разлигавиш и да свалиш нивото. А артистът в повечето случаи би се отказал от всичко, което е направил, независимо колко високо е оценено то от аудиторията, ако можеше да бъде щастлив. Добре, може би не всеки артист. Това сега емоционална еволюция ли е или деволюция? Както казах, нямам отговор, търся го.