Васил Панайотов: Няма друга дума за бъдещето освен "безнадеждност"

(Снимка: Красена Ангелова)

Ти си автор, чиято личност като че ли настойчиво наднича иззад текстовете й, мнозина читатели дори правят грешката да те отъждествяват напълно с героите ти и светогледа им. Какво би им обяснил?

==

Нищо. Един автор не трябва да се обяснява. Вярвам в спазването на санитарна дистанция между писател и читател. Двата субекта на този интелигибилен (разсъдъчен, схващан само чрез разума или интелектуалната интуиция - бел.ред.) поток не са равни и всяко писателско изказване за премахването на тази граница е демагогия или недостойно угодичество. Читателят никога не е в състояние да попие пълната палитра от настроения, които писателят е вложил в творбата си, неговите радости, болки, трепети и тревоги, половинчато пресъздадени дори в най-качествените литературни образци, просто защото такава е природата, бих казал даже прокобата на писането - да притежава в по-голяма степен от всички други изкуства прецизен инструментариум за най-детайлно изразяване, но да успява да изрази задоволително само мислите, а чувствата, които са ги породили, само да загатва. Обратно на писането е композирането. Музиката е само чувство.

==

Нали не би отрекъл, че съзнателно си неполиткоректен, директен, на места дори вулгарен, и че това се е превърнало в твой почерк, в писателския ти глас? Такава ли трябва да е литературата - разголваща, безцеремонна, непресторена? И още - към кое най-вече си предизвикателен у читателите, към какво искаш да ги склониш, какво - да извадиш от тях?

==

Не знам каква трябва да е литературата, честно. Знам, че ми е все по-трудно да чета, защото писателите ме дразнят. Чисто читателско удоволствие мога да изпитам само от препрочитането на стари текстове. Придобил съм някакъв вид ригидност или идиосинкразия, ако щеш. Правенето на литература не го разбирам. Когато пиша роман, аз не пиша роман, а просто пиша, защото нещо ме вълнува и искам да го извадя навън, да го положа пред мен, за да успея да го огледам, да го разнищя на хартия, за да мога интелектуално да го обгърна, иначе то ще тегне в мен като някакво неназовано усещане, каквото всеки човек таи в себе си. Читателят не ме интересува в нито един момент от процеса на писане, защото подтикът ми да напиша нещо не е това нещо непременно да се прочете. Така че каква трябва да е литературата трябва да кажат литераторите и професионалните писачи. Аз не правя литература, а дисекция на действителността и ексхумация на чувствата.

==

Някои смятат, че новият ти роман “Сянка” може да се чете през блендата на иронията. Аз като че ли не откривам такова нещо извън някои езикови избори. Виждам много повече горчиво и омерзено поставяне на обобщаващи диагнози за обществото и самите нас, отколкото насмешлива сатира. Героят ти е съвсем сериозен в убежденията си… Поразсъждавай за това.

==

Прочетете рецензия за романа “Сянка” тук

==

Всеки чете себе си, както казах. В един текст си в състояние да видиш единствено своите културни, емоционални и интелектуални наслагвания, но никога авторовите. Някъде в книгата ми може би има ирония, защото аз съм ироничен човек и инкарнацията в литературното ми алтер его е съвсем директна, но тази ирония ще е простена само в началото, когато все още безопасната дистанция до фаталния финал дава на героя онова спокойствие и свобода на съзнанието, което е sine qua non за създаването на сатира. Когато дните ти са преброени, кривините на света не те занимават вече, камо ли пък да те занимава реформаторската страст да ги изправяш. Съзнанието се затваря за всичко отвъд физическата обвивка и анализът става самоанализ, а той, от своя страна, е несъвместим с иронията, той винаги е сериозен.

==

Ако това бяха изцяло твоите убеждения, би ли обмислял самоубийство? В света, който описваш, оправдано и логично следствие ли ти се струва то?

==

Това са мои убеждения, което прави съществуването ми най-съществената критика към книгата. И най-сериозното обвинение в моето малодушие и страхливост. Не, не съм обмислял принудително и преждевременно прекратяване на това прераждане. Но човек може да престане да живее и без да умре, достатъчно е да се отдръпне в периферията на популярните жизнеутвърждаващи стимули и ще загуби идентичност с онези, които ги споделят, а това са почти всички. Куражът ми да се разделя с живота стига колкото да се разделя със света, а заради мирогледа ми - колкото да се разделя само с част от него.

==

Но, в тази връзка, не се ли страхуваш, че може да предизвикаш някои читатели да вземат за себе си такова финално решение (неслучайно в рецензията си бях споменала Вертер, героя на Гьоте, и вълната от самоубийства, която предизвиква излизането на романа). Поемаш ли подобна отговорност?

==

За жалост, а в този контекст - за радост, аз не съм Гьоте. Но с мен се свърза една жена, която се представи за психолог, и ми каза буквално следното: “Притеснително е, че пресъздаваш самоубийствените мисли по-автентично от хипотетичните самоубийци, които консултирам. Ако те прочетат книгата и вникнат в нея, ще открият още много причини да направят това, което много от тях никога няма да посмеят да направят”.

==

Кое би могло да спаси героя ти?

==

Същото, което - може би - го спасява, всъщност. Във финала липсва ултимативна категоричност и всеки е свободен, според романтизма или рационализма си, да го продължи с една от двете възможности, която е по-присъща на психиката му и взаимодействието му със света.

==

Героят ти непрекъснато споменава, че смисленият живот би бил живот на творческо съзидание, на духовно усилие, и въпреки че явно чете и има допир до културата, тя не му дава достатъчно смисъл и основание за съществуване, а самият той като че ли е избрал живот и работа на минимално умствено усилие…

==

Аз пък казвам, че е максимално усилието му, защото не е усилието да се прекопае нивата, а усилието да се проумее битието, до степен да се осмисли, да му се придаде смисъл. Впрочем, античната дефиниция на активност е съвсем различна от днешната, и именно нея изповядва моят герой. В съвременния език активността е стриктно физическа, води до реален материален резултат и извършването й е съпроводено с пухтене, потене и хабене на енергия. Активността е приравнена, или по-точно казано принизена, до заетост. А според Аристотел, най-висшата форма на активност (praxis) е съзерцателният живот, посветен на търсенето на истината. Всеки демиург може да превива гръб на полето или да го извива от страст в спалнята, но евдемония, тоест благополучие, се постига единствено чрез умозрение и добротворчество. Това, според моя герой, е правилният начин да се живее, но за него правилното не е достатъчно като основание, особено в общество, в което преобладаващото той възприема като погрешно.

==

Мислил ли си за приликите и разликите между героят ти от “Другата” и този от “Сянка”?

==

Приликите са, че двамата герои са един и същ човек, а разликата е, че единият човек е другият, но след 10 години. “Другата” е роман по действителна история дотолкова, доколкото по-голямата част от нея лично ми се е случила, докато достоверността на “Сянка” е свързана повече със схващанията, отколкото с последствията, които тези схващания могат да причинят.

==

Героите ти разсъждават по начин, възприеман като мъжки, тестостеронен? Как си обясняваш тогава многото си читателки жени, още повече, че им даваш десетки поводи да ти бъдат ядосани (в “Сянка” твърдиш например, че седем от десет жени са курви, че жената след 40 години е жалка и свършена и т.н.)?

==

Може би героят ми се изразява по “тестостеронен” начин, но не мисля, че разсъждава по такъв. Срещам достатъчно мъже в спортните зали, които приемат синтетични стероиди, тестостерон включително, за да знам как разсъждават те, даже оставих книгата в една такава зала за две седмици и никой не пожела да я прочете, камо ли да понечи да я напише. Освен това пренебрегваш провокацията като подтик да занимаваш една жена. Но за следващия ми роман читателките вече няма да бъдат толкова. При “Сянка” го отдавам на инертния клиентски рефлекс, развит от добрия имидж на “Другата” като лирическа, любовна, тоест “женска” книга, и двете години, през които го утвърди.

==

Кой ти се струва най-смисленият начин за противостоене на физическата ентропия (знаем, че сериозно тренираш). Или противостоенето е безсмислено? Грозна ли е наистина старостта и каква очакваш да е твоята?

==

Давам си сметка, че спортът, с който в една или друга форма се занимавам вече 35 години, освен като терапия срещу страха (имах страх от водата и според принципите на алопатията нашите ме записаха на плуване), се е превърнал в терапия срещу старостта. Естествено, на разрухата не може да се възразява вечно, особено при поддържането на един по-висок критерий за телесна естетика, затова, примерно, след 50 годишна възраст, един от възможните варианти за понасянето й ще е сексът с непълнолетни момичета, чиято младежка свежест временно ще ме кара да забравя за старческата ми самота. За целта обаче следващите осем години трябва да се утвърдя като автор, защото само проминентните писатели могат безплатно да ползват половите привилегии, за които всички останали драскачи трябва да плащат. Старостта безусловно е грозна, но тук не това е най-същественото за нея. Тук старостта е гладна, а гладът пренарежда приоритетите. Да живееш в България е изпитание, но да остарееш в нея е унижение.

==

С коя по-мъжка, по-земна, по-оправдана дума би заменил думата “надежда” по отношение на бъдещето?

==

С безнадеждност. Няма друга дума за бъдещето. Ние всички ще умрем, а това предопределя една реалистична песимистична перспектива. Провалът, под формата на преходност, е програмиран в ДНК-то ни и никаква надежда няма да промени това.

==

Какво има след смъртта? Или хайде - какво “предпочиташ” да има след смъртта?

==

След смъртта ще има каквото е имало преди раждането. Не съм най-умният човек на света и вероятно заради това не схващам как е възможно да има толкова много по-глупави, които отказват да приемат реалността. А какво бих искал да има… Не искам да има рай или поне не искам аз да отида в него, защото кучето ми не беше кръстено и съответно няма как да се срещнем там, а в момента това е, което искам да ми се случи, когато умра аз, защото на този ден миналата година умря то.

==

Посветил си “Сянка” на него, куче е и вторият герой в романа. Защо кучето е по-добрият приятел на човека от човека?

==

Човешкият егоизъм стига до солипсизъм, до незачитане до степен на несъществуване на всички останали същества по света. В този смисъл доброто за мен никога не е добро за ближния ми, който трябва да пренебрегне собствения си интерес, за да задоволи моя. За жалост, ближният ми е точно толкова егоист, колкото съм и аз, и ако не е обхванат от някаква форма на любовна наркоза, общо взето никак не е склонен да се жертва за мен. А кучето е. Това го прави перфектния приятел. То никога не настоява за тъждественост в отношенията и е способно на жертвоготовност, непонятна за нас.

==

Кое те кара да изпитваш съчувствие?

==

Само силата е способна да съчувства, а се съчувства само на слабостта.

==

И накрая винаги питам: следиш ли българските си колеги - или не четеш българска литература?

==

В някои отношения дори предпочитам български автори, защото не владея така добре чужд език, че да чета книга в оригинал, а преводът може да осакати всичко. Затова винаги се радвам, когато попадна на хубав български роман, а ако не е по-хубав от моите, се радвам още повече.