За романа "Сянка" - с признание и критика; и още - кой известен герой наднича от него

“Има два вида: едни се самоубиват или от голяма мъка, или от яд, или са луди, или пък им е омръзнало… тия изведнъж. Тия малко мислят за болката, ами изведнъж. А тия, дето обмислено — много мислят.

==

— Че мигар има такива, дето обмислено?

==

— Твърде много. Да нямаше предразсъдъци, щяха да са повече: много-много; всички.”

==

” — Длъжен съм да се застрелям, защото най-крайният предел на своеволието ми е да убия себе си. “

Ф. М. Достоевски, “Бесове”

==

“Сянка” е дългоочакваният нов роман на Васил Панайотов, писател, когото харесвам от предния му роман “Другата” заради специфичния глас, непривичната за българската литература дръзка директност и крайността, която си позволява в гледните точки. Характеристики, които (вероятно и като съзнателно търсен ефект) ще бъдат разчетени като преимущества от едни, а от други - като несъвършенства, но във всички случаи ще предизвикат интензивна читателска реакция - пък дори тя да граничи с дразнение или отхвърляне, или да се изживява като отправено предизвикателство към морала и разбиранията на четящия.

==

Ще направя малко отклонение. Около личността на Васил Панайотов, отново съзнателно отхранени или не, витаят много пристрастия и в двете посоки. Една от най-честите грешки е поради приликите с героите си и неизбежното черпене от собствен опит (например разказвачът в “Сянка” прибира улично куче, а всички знаем за силната връзка на писателя с неговите) Васил Панайотов да се отъждествява с тях и да бива атакуван като действителния носител на техните гледни точки. На тези читатели искам да напомня: не, Васил Панайотов все още не е написал своя автобиографичен роман и когато това се случи, то най-вероятно ще бъде ясно обозначено и съобщено. Дотогава му дължим това, което дължим на всички писатели: да анализираме творбите и героите му с методите на литературния анализ. С това е свързана и обратната phallacy, която за жалост идва от негови симпатизанти: творбите му да се възприемат през призмата на това, че - цитирам, перифразирайки - той е “много готино момче/пич” (като според някой дори е готин и умен въпреки демонстрираната от него визия) и затова дори да има някакви литературни проблеми в романа му, те трябва да бъдат подминати. Това никак не ми се струва професионално и уважително и никак не е добре за писателския имидж на Васил Панайотов - именно защото самият той се отнася толкова сериозно към писането си (вижте какво казва за него в интервюто си тук).

==

Вече се появиха първите читателски отзиви за “Сянка”, които преразказват и без това краткия и ясен още от анотацията сюжет и изтъкват колко философски, смел и откровен е текстът. Аз обаче ще направя малко по-различна и по-критична оценка. И все пак за тези, които още не са чели книгата, нека набързо на свой ред очертая свръхтънката й сюжетна линия: 40-годишен мъж, разказвачът от първо лице, обявява в самото начало решението си да се самоубие и си дава 31 дни да го направи, като повествованието - негови размисли или дневник - е организирано в глави по датите на оставащото му за живот време.

==

Странно е, че докато четях “Сянка” по време на селската си ваканция, паралелно препрочитах от старата ни библиотека други две книги, в които е засегната темата за самоубийството: “Страданията на младия Вертер” и “Ад”. Но покрай тях си припомних за много по-важната асоциация, която поне засега никой май не е отбелязал: а именно героят Кирилов от романа “Бесове” на Достоевски. Припомних си и разсъжденията за него в книгата “Митът за Сизиф” от Албер Камю - мит, който Панайотов неслучайно споменава няколко пъти в романа, като метафора за житейския ни дял.

==

И ето, че с риск да отместя много летвата (преди да изкажа и критиките си към романа), ще кажа, че през цялото време мислех за “Сянка” като за spin-off по Кирилов, а за разсъжденията на разказвача - като за вариация на Кириловите. Няма да е прекалено, ако открием и у Панайотов това, което Достоевски нарича “логическо самоубийство”, нито ако се съгласим, че по същество героите и на двамата вземат това решение, защото “така съм намислил” (Кирилов) и защото “Моето е доброволен отказ, зад който дори не стои причина” (Панайотов). Стори ми се интересно да очертаем поне някои от приликите и разликите, с които този съвременен и този класически роман си кореспондират.

==

Героят на Панайотов е атеист, който индиректно разсъждава за възможността Бог все пак да съществува - той отива да посети свой познат монах, от когото се надява да изкопчи признание, че Бог няма (а следователно и възмездие в отвъдното) и че религията наистина е опиум. Героят все пак има нужда от това потвърждение, все пак признава у себе си известни трансцедентални страхове, свързани с някаква остатъчна склонност към суеверия. Докато Кирилов, напротив, лично аз винаги съм възприемала като вярващ, който обаче се е посветил да разсъждава за възможността Бог да не съществува. Според него в мига, в който атеистът е решил, че няма Бог, най-логичното би било веднага да отнеме живота си. И двамата герои се движат около различен прочит на Кириловото “Ако бог не съществува, аз съм бог”. И двамата искат да осъществят абсолютното върховенство на човешката воля и да отрекат страха на човека от смъртта. И докато Кирилов предлага две причини за този страх - болката и “онзи свят”, то героят на Панайотов го вижда по-скоро като жалка, патетична привързаност към навика на живота. “Свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш или не живееш”, казва Кирилов и то важи в пълна сила за героя на Панайотов.

==

Камю говори за самоубийството на Кирилов като за “педагогическо самоубийство”. Чрез него героят трябва да покаже на своите съ-човеци един труден път на превръщането им в човекобог, като приема да мине пръв по него и в този смисъл да се “жертва”. Въпреки че героят на Панайотов е напълно безразличен към своите съ-човеци, на едно място той все пак признава нещо подобно: “Моето е доброволен отказ, зад който дори не стои причина. Отказ, обиден за онези, които трябва да умрат, а искат да поживеят. Моето е демонстрация. Пренебрежително зачитане на най-ценното.” Демонстрация е най-близкото до поуката, която и двамата герои по един или друг начин оставят, като в случая на Панайотов адресатът остава самият читател, към когото разказвачът се обръща с най-вътрешните си мисли. Въпреки безразличието му - това е акт на споделяне.

==

Героят на Панайотов е крайно асоциален тип, героят на Достоевски стига до същото - да не иска вече да се среща и общува с други хора, като в крайна сметка и двамата възприемат другите като някакъв отделен вид същества. Единствената прилика, която разказвачът в “Сянка” вижда с другите хора, е, че и те имат “две ръце и два крака, торс, глава, глас”. Толкова.

==

Кирилов приема да употребят, да “посветят” самоубийството му за революционна кауза, която в крайна сметка за него е несъществена и сама по себе си презряна. В “Сянка” пък за героя се появява кауза, която има сюжетният заряд да промени изхода на повествованието - а именно кучето, което той намира в средата на последния си месец на света и което прибира да гледа у дома.

==

Интересен е и друг паралел - въпреки че вярва в неустоимия ход на телесната разруха, героят на Панайотов е свикнал със здравословни лишения - той поддържа тялото си, яде диетично, не пие и не пуши. Кирилов също редовно прави гимнастика, казва че яде малко, предимно чай. Сякаш телата, които двамата са готови да унищожат, всъщност ще им трябват.

==

И все пак двамата са различни. Докато, както Камю го описва, Кирилов е “младежки дързък и гневен, страстен, методичен и чувствителен”, то героят на Панайотов непрекъснато демонстрира своя емоционален хлад, безстрастие и отстраненост, дори в случаите, когато предприема морално ангажирани действия спрямо хора и, после, спрямо кучето.

==

Но достатъчно. Да се концентрираме сега само върху самия герой от “Сянка”, а после и върху критиките ми към романа.

==

Васил Панайотов ни представя един герой, който буквално е роден неспособен да се свързва с други човешки същества - а нали именно любовта е свързвана най-силно с желанието и мотивацията на средностатистическия човек да живее; не случайно самоубийствата от несподелена любов са сред най-разпространените. От разказа става ясно, че единственото подобие на кратка връзка, която е имал, е с домашно канарче, чиято смърт по невнимание е причинил. Дори и в онзи миг обаче не става дума толкова за детска болка, ужас, сълзи и самообвинения на свръхпривързано към домашен любимец дете, колкото случилото се е повод третокласникът хладнокръвно да осъзнае, че притежанието и привързването носят болка - болка, която още тогава той решава никога да не търпи. Тук, достоверността, поне психологическата, за пръв път започва да се пропуква, което се случва и по други поводи и на други места в текста. Още повече, че героят странно настоява, че е имал много щастливо детство и че само тогава човек може да бъде истински свободен и щастлив.

==

Героят многократно описва себе си като нямащ никакви близки - въпреки че има сестра и майка, която в един момент го е оставила на баба му и дядо му да го гледат, нещо, заради което той не признава да носи чак такава травма. Баща си губи преждевременно, но доколкото разбираме още от малък таи желание да го убие (цяла една друга тема - отцеубийството) и да се изнесе от къщи веднага щом стане пълнолетен, като на практика инфарктът на бащата идва като облекчение, а сълзите са само имитация на тези на възрастните край него. Този абсолютен емоционален хлад към най-близките - за мен с напълно нелогична и неразкрита обосновка - контрастира с развитото чувство на морална справедливост, която кара героя да съчувства на бездомници или да се застъпи за своя съседка, извършвайки назидателно насилие спрямо тормозещ я съсед - и двамата хора, за които той напълно нехае. В илюстрация и на това, че жалее много повече за бездомните кучета, които не могат да изберат сами да прекратят тежкото си съществуване, той осиновява и кучето Сянка.

==

Жените и сексът, като обекти и действия на човешката интимност, заемат голяма част от разказа. Неспособен да поеме изискванията на любовта, саможертвите, компромисите, целия театър и цялата икономика на ухажването и взаимността, героят избира да прибягва до собствената си ръка или в крайна сметка до проститутки, като удобно приема да вярва, че седем от десет жени са по същество такива. Любовта не е нито ценност, нито котва, и разказвачът я оголва като илюзия, чрез която се вкопчваме в живота. И макар да признава, че понякога има нужда от прегръдка, той е категоричен, че любовта е подвластна най-силно на житейската ентропия. Панайотов прави дисекция на двойката, на симптомите и мотивите зад взаимоотношенията на семействата, на мъжете и жените - пригответе се за това. Предполагам, че много читателки например ще възнегодуват срещу твърдения като това, че всяка жена над 40 трябва да бъде отбягвана от мъжа, защото “безнадеждността й е заразна и между две изпразвания тя ще го кара да тъгува с нея”, както и, че “Ако бях жена, досега да съм се отървал от срама да остарявам”.

==

Изобщо естетиката, най-вече на плътта, има особено значение за разказвача: на доста страници той разсъждава за преяждането и храната, издигната в култ, за сетивните удоволствия, за гнусния вид на тялото в старостта, стараещо се нелепо да се поддържа, дори за хемороидите си. Не случайно дели хората на три вида - съзерцател, създател, консуматор, - като осъжда последните и отделя най-много внимание на тях. И в същото време не пропуска да напомни как милиони изпускат възможността да водят духовен живот на творческо съзидание. Не става обаче ясно дали той самият води такъв и защо това не е достатъчно смислено основание за живот. Разбираме малко: той е висшист, способен да цитира имена на философи, филми и музика, но избрал проста и неангажираща работа, вероятно на охранител. Кое тогава дава висота и основание за морално-естетическото му осъждане - не става ясно и звучи неубедително.

==

Осъзнаването на живота като абсолютна ценност, един от най-важните хуманистични постулати, тук не се случва. Животът е видян като екзистенциалното опустяване, което само тъпаците покорно понасят - и то на каква ли не цена, на всяка цена. Като изначална мъртвост в процес на финализиране. Животът не изчерпва смисъла си за героя, той не е преживял нещастието да бъде лишен от този смисъл постепенно или внезапно - не, животът изначално, по принцип няма смисъл и няма цена. Логично - героят няма котви на надежда, които да пусне в него. И след като липсва жизнеутвърждаващата гледна точка, то както казва героят, “промяната може да е само към по-лошо”. Животът е низ от навици, които разказвачът започва да руши един по един (но само защото дори той е подвластен на ритуали), разрушавайки така самата тъкан на съществуването.

==

Всъщност героят на Васил Панайотов е противоречив (и това е ту в полза, ту във вреда), докато се опитва да ни убеди (и явно успява с мнозина), че е абсолютно последователен. Дори и само това, че той е избрал да не помага на разрухата, а реално да й противостои чрез здравословния си начин на живот, е едно малко доказателство. Или това, че макар да осъжда културата на лесното, той сам води живот на най-малко съпротивление. Всъщност в самия край на книгата, след като сте го опознали, остава на вас да решите какво всъщност се случва и доколко сте му повярвали.

==

Още малко критика

==

Ако четем философската линия в книгата - а тя е почти всичко, то ще видим един трактат по десетки основни обществени теми, с много от чиито постулати е вероятно да се съгласим. Веднага е видно обаче, че личните статистики на героя звучат като генерализации, правят неизбежната грешка на обобщението, звучат като клишета. Изглежда така, сякаш всичко и всички, при всички случаи, е толкова нелицеприятно, че героят е неспособен да признае дори един единствен пример на изключение. Пример, който може да последва, който може да го разубеди поне за миг. Това, разбира се, е очаквано, предвид, че решителността му се крепи на тази категорична, обобщенческа едностранчивост.

==

Проблемът обаче, както споменах, е, че героят сякаш се е родил с гледната си точка, със своята убеденост, със зрелите си схващания - те никъде, с малко изключения, не изглеждат придобити с времето, не изглеждат следствие от нещо в миналото му. Това минало, към което твърде рядко и за кратко надникваме, сякаш липсва. Личната история като че ли до края остава недостатъчна, за да се съгласим с него, че да, на негово място също бихме посегнали на живота си. В този смисъл героят изглежда силно философски подкован, но индивидуално едноизмерен поради факта, че не сме свидетели на неговото движение и пластика, на оформянето на зрелите му виждания. Започваме да се чудим защо изобщо е чакал досега и защо всъщност си дава цял един месец, а не приключи веднага, като даде на размислите си само нощта преди това. Една нощ би била достатъчна, за да го чуем. Този месец сякаш е изхабен, тъй като в него липсват дори човешките разколебавания и съмнения - дори у човек като него, те са очаквани, дори и ако в крайна сметка ги пребори и затвърди решението си.

==

В този смисъл за мен липсващата обосновка не е на решението за самоубийство, а изобщо на придобиването на мироглед, който да го направи възможно. Изчистеният сюжет и изпълването му с житейско-философски виждания е прекрасна и благодатна писателска схема сама по себе си, но в този случай вреди на достоверността.

==

Че Васил Панайотов отново е скандален и политнекоректен е съвсем очаквано. Достатъчно е да изброим само някои от убежденията на героя му, за да разбуним духовете насам и натам. Погрешни или не, независимо дали ще имате желание да ги оборите, те съставляват категоричен кръгозор на един герой. Езикът също е познат - необичайна смесица от висок, почти научно-академичен език, точно като за трактат, и циничен, уличен език (имаме ту путка и чукане, ту противоположния пол и коитус). Някой спомена и за иронията, но аз не я откривам, не и в традиционния смисъл. Струва ми се, че тя е само възможна бленда, която бихме могли да изберем за прочит, но че самият автор/разказвач е абсолютно сериозен и неироничен, дори и когато “осмива” съвремието ни и патетиката на живота изобщо.

==

Струва ми се че още много бих могла да напиша за книгата, но вече се получи достатъчно дълго. Дано критиките не са ви разколебали да я прочетете, особено ако следите кариерата на Васил Панайотов. Прочетете “Сянка”! Със сигурност той има да ни каже достатъчно неща, които съществуват ако не в нашия собствен, то в света на други около и до нас - и пред които не е добре да си затваряме очите.