Често пишеш за културни продукти и събития от бившите югославски държави, пътуваш из страните от региона, бил си там на писателски резиденции… Откъде е този интерес у теб към литературата и изобщо културата им?
==
Признавам, че винаги съм изпитвал интерес към културните феномени от бивша Югославия, понеже в политически и социален план това е едно уникално по своята форма и своята конфликтност държавно образувание. И тук не става дума само за Титова Югославия, но и за кралство Югославия от края на 1918 г., а и за дългия период на разпадането на федерацията. Онова, което ние знаем за историята на това държавно образувание, все още е прекалено изкривено от идеологическите натрупвания от годините преди 1989 г., а от друга страна стереотипно, поради поп-културните феномени - турбофолка, някои популярни режисьори и т.н. Знаем, че България остава изцяло в сферата на влияние на Съветския съюз, а това ни обрича на много сериозна идеологическа цензура. Един малък пример: “В очакване на Годо” от Самюъл Бекет има премиера в Белград през 1956 г., а в България едва през 1988 г.
==
Истината е, че в това пространство на бивша Югославия, без да давам оценки за политическото състояние, не са спирали процесите на разпадане и събиране на идентичностии, постоянните конфликти и пропускливости на историята и съвременността. В този смисъл всички тези социални, идентификационни, а и икономически проблеми раждат интересни контексти. Така например липсата на цензура, в смисъла на държавно централизирана цензура, така и комерсиализацията на югославската култура са дали възможност за поява на големи либерални културни кръгове, особено в Белград, Любляна и Сараево. От друга страна е вярно, че е имало и репресии - в Прищина, Загреб и т.н. В този смисъл и липсата на нормативна естетика, като социалистическия реализъм, дава една много интересна перспектива за развитие на културата и взаимодействие с това, което става в останалите части на Европа.
==
Иначе моите лични контакти бяха още като студент по режисура, когато с едно мое представление от Младежкия театър - “Смъртта и Дяволът”, гостувахме на фестивал в един малък частен театър в Белград, а после гостувах и на студентски фестивал в Прищина. По-късно Емануил А. Видински ме препоръча на фестивала за кратък разказ “Кикинда шорт” (беше 2010 и 2011). След това развих множество контакти в Словения, Хърватия, Северна Македония. Нещата се развиха естествено.
==
Откъде трябва да започне един човек, който иска да се запознае със съвременната литература на бившите югославски страни?
==
Труден въпрос. Първо това е цял регион с население от над 20 милиона души. Колкото и да е възможно да се търси общ контекст, той е и толкова разглобен. Затова когато човек подхожда към избора на заглавия, трябва да подхожда като към мозайка от идентичности и влияния. От съвременните автори аз харесвам Петър Андоновски от Македония с “Очи с цвят на обувки”, Фросина Пармаковска с “Вишнева хроника”, Лана Басташич с “Хвани заека”, Владимир Арсениевич с “В трюма”, Сърджан Срдич с “Еспирандо”, Фарук Шехич с “Книга за Уна”, Тея Тулич с “Коса навсякъде”, Миленко Йергович със “Сараевско Марлборо” и “Мама Леоне”, Румена Бужаровска със супер успешния сборник с разкази “Моят мъж”, поезията на Алеш Дебеляк, един особено интересен автор от Словения - Себастиан Прегел, Лейла Каламуич, Беким Сейранович и така нататък. Има толкова много за четене, но за жалост не всичко е преведено.
==
Авторите, които избра да споменеш… те звучат национално отличимо - т.е. чрез тяхната гледна точка, теми и език родината им е разпознаваема - или напротив, по-скоро звучат наднационално, обединително, универсално?
==
Те звучат като автентични литературни гласове, способни да улавят чужди гласове, места, мисли и да ги пречупват през своята чувствителност. Мисля, че основните теми са доста обхватни и универсални - самотата, резигнацията в един разпаднал се свят, търсенето на смисъл, но и идентичността - като взаимоотношение с останалия свят.
==
Но ако все пак да кажем пишат за разпадането на Югославия и войната (или неизбежно ги споменават), то специфична и характерна ли е според теб гледната точка в романа на един хърватин, словенец или сърбин? (Последното, което прочетох по темата беше “Югославия, моя страна”, писана от словенец - вижте рецензия тук). Или в качествената литература това е (вече?) тема, която обединява и предлага линии на допир, вместо обратното?
==
Е, не всички пишат за войната, въпреки че войната традиционно е голяма тема. Също както и тоталитарното наследство, макар и в своя много специфичен вариант в Югославия. Предполагам, че могат да се открият известни специфики в зависимост от това кой пише. Но все пак смятам, че конфликтите при разпадането на Югославия са разделяли позициите преди всичко на политическия и икономическия живот, докато културното сътрудничество никога не е преставало. Искам да кажа, че националното е политическа тема - иначе от авторите, които познавам, войната е разглеждана като надполитическа игра, като тържество на миазмите в югославското общество. В този смисъл те се занимават с чисто човешкото измерение на ужаса. Литературата винаги е обединяваща. Няма как иначе. Но както споменах, темите днес са много повече. Младите автори се интересуват от комерсиализацията, от съществуването в един свят, ръководен от рекламни трендове, от приятелството, от споделената култура…
==
Но иначе разбирам какъв е въпросът. Да, и там си има автори националисти, има лоши автори, натруфени автори, има автори с претенции, макар че смея да твърдя, че все пак такъв примитивизъм и откровени глупости, каквито съм срещал у нас, няма. Но това все пак е моя лична оценка. А раздаването на оценки не прави нещата поносими или променими. Обратното, те трябва да са си такива, каквито са - писателите и читателите стигат явно да някакъв консенсус. Както и издателите.
==
Достатъчно дълго съм се занимавал с проблемите на соц реализма. Още повече смятам, че да се говори за национална литература е много ретро. Може би това понятие е изпразнено от съдържание в европейски мащаб с края на Втората световна война. Има автори и книги. Не съществува такова нещо като българска литература, като македонска литература, като сръбска литература. В исторически план да, но не и сега. Илия Троянов какъв автор е? Български, немскоезичен или? Александър Хемон, роден в Босна и пишещ на английски в САЩ какъв автор е? Защо изобщо въпросът за националното е толкова важен - забелязвам го навсякъде…
==
Да се върнем малко у нас. Има ли откроима политика за издаване на балкански автори, има ли издателства с афинитет към тях, определена линия при подбора на заглавията за превод?
==
Между България и тези страни не съществува традиционно любопитство, така че обикновено тук се превеждат най-вече автори, спечелили някоя и друга европейска награда. Тоест, ние се запознаваме с тях на петнадесетата или двадесетата активна година от тяхната кариера и не можем да проследим плавното им развитие. По-скоро има отделни издателства, които правят инцидентни опити. “Персей” издават много македонски автори, “Жанет 45” - Миленко Йергович и Давид Албахари, “Колибри” - Дубравка Угрешич, Драго Янчар, Ламия Бегагич, Деян Тиаго-Станкович, Лидия Димковска, Александър Бечанович и др., ЕРГО - Беким Сейранович, ICU - Горан Войнович, и т.н. Но в известен смисъл трябва да се превърнеш в определен бранд, та да бъдеш обект на любопитство, а тази особена игра на ръба на пазара и литературата е малко глупава.
==
Добре, самият ти как подбираш заглавията, които четеш? Следиш ли някаква литературна периодика или ревюта и как и на какъв език се сдобиваш с тях?
==
Обикновено мои приятели от тези страни ми дават препоръки, пък и голяма част от съвременните автори от бившите югославски републики се поддържат помежду си и информацията циркулира лесно. Още повече, че когато бях на една литературна резиденция в Скопие и една в Ново Место в Словения, успях да се запозная на живо с някои от тях, а и при пътуванията в Сърбия по работа все подочувам нещо. Иначе с времето започнах да говоря сръбски - още се уча, разбира се, но гледам да поддържам и развивам това знание. Опитвам се да чета и на хърватски, и на македонски, и това ми доставя удоволствие, защото виждам една близка в основите си до нас култура.
==
Какви са паралелите, които откриваш между тяхната и българската литература?
==
В някакъв смисъл такива паралели могат да бъдат направени, от друга страна ще кажа нещо съвсем дискусионно - духът е доста различен. При нас литературата беше дълги години маргинализирана като градска култура, дълги години през прехода липсваха книжарниците по централните градски улици, имахме дълго време институционализирана бедност, пък и ние едва през последните двадесетина година започваме да мислим извън границите на националното - като обща тенденция. Или поне последните двадесетина година това се оформи като публична тенденция.
==
Разбира се, че и при тях, като при нас, има и комерсиални автори, и автори традиционалисти и консерватори, вгледани изцяло в историчното. В такава мърлява медийна и институционална среда като нашата как да има пространство за експеримент? Основните въпроси на съвременните автори са къде се позиционират в едни нови реалности, в едни градящи се нови идентичности - и какво е човешкото измерение и цена на последните. Мисля, че тези въпроси важат с пълна сила и за българската реалност, но нашите читатели харчат в голяма доза всички клишета. Това е разбираемо, като се има предвид комерсиализирането на литературата. Бих цитирал една моя позната, драматуржката Мая Пелевич, която веднъж напомни в едно интервю, че преди тридесетина години оборотът на книжарниците е бил наистина от книги. Сега е в голямата си част от всичко онова, което е приходящо - канцеларски материали, подаръци, всякакви други сродни изделия и т.н.
