“Човек с бинокъл” (изд. ARS, 2020) е дебютната ти стихосбирка. Скоро ли са написани стихотворенията в нея или са събирани през годините - коя твоя възраст или състояние отразяват? Виждаш ли своя вътрешна логика, обща тема или настроение в подбора им?
==
Стихотворенията са написани през последните около три години, като изключим може би две-три, които са по-отдавнашни. Ако бях издала книга по-рано, тя щеше да звучи различно – с повече опит за демонстрация, по-фокусирана върху конкретни ситуации.
==
Имаше момент, когато бях спряла почти напълно да пиша – по цял ден работех с текстове, започнах да се уморявам, не намирах сила и време за това. И все пак ме тормозеха нови въпроси, свързани точно с тези състояния, с преминаването към нов етап на живота, умората, тревожността, размишленията за миналото като за отминало, макар че все още си смешно млад. Тогава започнах отново да пиша и звучах по-различно от преди – по-спокойно.
==
Какво и как вижда човекът от твоя поетичен свят, снабден с бинокъл, към какво го е насочил? Как е организирана книгата около този образ?
==
Помня, че гледах на кино „Младост“ на Паоло Сорентино. В него героят на Харви Кайтел, режисьор с дълъг опит, е събрал екип от младоци на моите години, с които се опитват да измислят края на последния му филм. Имаше една сцена, в която той казва на едно момиче да погледне планината отсреща през бинокъл и ѝ казва, че това е бъдещето – да виждаш всичко приближено. После я кара да го обърне и ѝ казва, че това е миналото – всичко да ти се струва далечно. Така ми хрумна едно стихотворение, което се превърна в мото на книгата: че времето е да хванеш бинокъла погрешно, но да разбереш това твърде късно.
==
По-късно намерих дори повече логика в този образ: човек често се вглъбява в емоциите си и не успява да погледне на нещата в цялост, той е погълнат от подробностите. Друг път пък се защитава с обратното – да гледа твърде общо и да не се приближава. Така организирах и книгата – в първата част „Отдалечаване“ съм се опитала да събера стихове за напускането на детството и осъзнаването на промените. Втората, „Наблюдение“, е за опита да оставиш бинокъла и да водиш битки, а третата – „Приближаване“, в която са общо взето по-любовните стихотворения, съм опитала да събера съзерцанието и фокуса върху детайлите.
==
“Нямам друго родно място освен града”, признаваш в един твой стих. Ако изобщо имат топос (при теб той е по-скоро самият човек), то текстовете ти са градски, природата липсва като изразен език в тях… Кажи ми за това. Усещаш ли го като липса?
==
Да, усещам го. Преди няколко години започнах да ходя на планински преходи и това се оказа голямо откритие – не съм имала представа колко много ще ми хареса. Започнах да бягам от града възможно най-често, но в края на краищата винаги се прибирах тук, затова природата е романтизирана, тя е винаги далеч и високо.
==
В това стихотворение, от което е цитатът – „Път“ – описвам емоцията от това, че думите на баща ми са се превърнали в лично преживяване. „На върха си най-нисък“ също е стихотворение за планината, макар че градът в стихосбирката присъства по-изразено – това все пак е мястото, което човекът в нея обитава най-често.
==
Принадлежиш на поколение, което в момента е по площадите на този град, протестирайки. Но пишеш за “отложените бунтове и къса памет/живи сме и нищо няма да направим”. Това песимизъм за смисъла на гражданската активност ли е - и изобщо идентифицираш ли се с политическите борби на своето поколение?
==
Идентифицирам се, да. Излизам да протестирам и ще го правя, докато не видя повече съвест в управлението. Това е единственият начин днес да демонстрираш, че забелязваш нередностите; да си граховото зърно, което ще развали комфорта на спящите върху двайсет дюшека.
==
Самото стихотворение обаче не се отнася единствено до поколението ми в политически контекст, а въобще в социален и дори психологически – много дълго сме слушали от всякакви места как трябва да използваме възможностите, за да организираме живота си, за да живеем спокойно и добре, да сме успешни хора. Там точно обаче идва конфликтът: това е стремеж към някаква представа за теб самия, при това в условия на непрекъсната конкуренция и сравнение с всички останали. Оттам идват и отложените бунтове – едновременно осъзнаваш, че има нещо нередно, но не правиш нищо по въпроса. Това лесно може да се отнесе и до всичко останало – решаваме, че сме самотни в недоволството си, а и то ни прави слаби, затова просто свикваме с него и се надяваме друг да е по-смел от нас.
==
Пишеш за трагедиите - че за тях е нужна памет, че те все някога ще дойдат. От какво се боиш? Дай ми пример за трагедия в твоята координатна система.
==
В това понятие съм вложила страха от загубата, която е неизбежна: осъзнаването на смъртта, на раздялата, на отдалечаването, на това, че всичко води неотменно към някакъв край. За това не трябва да се мисли твърде много, точно защото и без това ще се случи, но има моменти, в които тази мисъл те връхлита – или спомен за онзи, който си е отишъл, или опасението, че присъствието на някого е временно. Това е трагедията в стихотворенията: все някога ще се случи. Обаче от друга страна разбираш, че няма как да сториш нищо по-добро от това да си там, докато можеш. И толкова.
==
Има ли разлика лично за теб между паметта и въображението, между това да помниш и да си представяш?
==
Споменавам в стихотворенията този въпрос, защото преди време ми хрумна как на английски език има много хубав глагол, който описва това състояние на мечтателство: daydream. На български пък „представа“ крие в себе си едно предположение, че това, което си мислиш, ще се сбъдне, ще стане.
==
Разбира се, има голяма разлика между паметта и въображението, но двете си приличат по състоянието, в което сварват човек: след като един момент отмине, той заприличва на представа, ти пак трябва да го извикаш като картина. Разликата е, че в единия случай помни и тялото ти, а и си ограничен до случилото се, докато в другия – не, съответно винаги остава предполагаемо.
==
Пишеш много и за времето, усещането за преходността му, времето “след”, времето “твърде късно”, времето “сега”, изживявано като спомен (понякога като за нещо вечно). Усещаш ли времето като враг? Как се разбирате на твоята възраст с всекидневното нарастване на миналото?
==
Да, това е основното, което ме вълнува като въпрос в поезията, съответно и в живота ми. Помирявам се с тази мисъл с опити да съм малко по-съзнателна, когато нещо ми се случва – да наблюдавам събитията повече, да им се радвам. В обратния спектър обаче се случва същото: понякога не мога да се измъкна и от усещането за безсмислие, от тъгата. Не знам как да се справя с това и обикновено чакам, опитвам се да съм търпелива. Значи времето не ми е чак такъв враг.
==
“Вървим напред, за да достигнем/високата земя,/и щом сме близо, тя се снишава”, се казва в един твой текст. Кои неща от миналото си, колкото и неголямо да е то, сега виждаш смалени, загубили заплахата или значимостта си?
==
Малко ми е мъчно, но всъщност съм загубила донякъде възторга, с който си спомням, че мислех за бъдещето. Това вероятно важи за всеки. С времето за мен стана много важно да съм по-честна със себе си и останалите, това се опитвам да оставя в миналото: огромния страх да не сгафя, да съм винаги чудесна.
==
Чувстваш ли се част от определено поетично поколение, от определен кръг млади поети? Какво го характеризира?
==
Трудно ми е да отговоря. Познавам хора от моето поколение, които пишат и пишат хубаво. Обединява ни това, че по принцип няма много широка публика, четем и слушаме нещата на останалите, но уви – те не достигат много по-далеч от това пространство, което е притеснително. Чудя се на какво се дължи – дали поезията в крайна сметка е наистина изкуство, което резонира с по-малко хора, или пък просто се опитваме да премерим нейния успех през масовата култура и продуктите ѝ, каквито успяват да създават музиката и киното.
==
Има и друго: след часовете в училище много хора просто губят всякаква връзка и поглед върху поезията, ако нямат конкретен интерес към нея, най-често да я създават. Може би се дължи и на това, че е имало принудителен момент в изучаването ѝ, знам ли. Във всеки случай мисля, че тя трябва да може да говори на всеки: в най-добрия случай човек да си каже „точно това изпитвах и аз, но нямах думи да го кажа“.
==
Може би сега музиката до голяма степен е заела тази функция, но те не се изключват взаимно, напротив. Ето защо може би предизвикателството пред нашето поколение е това: да се опитва да пробие кръговете.
==
Как не умееш и не би могла да пишеш?
==
Много се опитвам да не пиша по принуда и за неща, които не ме вълнуват искрено.
