Румен Павлов: Ако не внимавам достатъчно, всяко мое стихотворение ще е за дървета

Поезията ти сякаш се родее с тази на сюрреалистите и дадаистите. Струва ми се, че ти също експериментираш с автоматичното писане. Съгласен ли си? Какво е твоето лично усещане за стихотворенията от дебютната ти стихосбирка “Отвор” (изд. Екрие, 2020)?

==

Донякъде съм съгласен. Предполагам, че могат да се открият елементи и от други течения. Няма как обаче да имам друго усещане, освен че това е просто моята поезия.

==

В анонса към книгата Марин Бодаков пише, че “не се налага да разбираме всичко”. Аз имах същото усещане - че смисълът в текстовете ти е някак второстепенен, че не бива да се опитваме непременно да го фиксираме, да разберем всеки образ. Водещо тук като че ли е по-скоро пиршеството на думите и тропите, тяхната спонтанност, способността им да изненадват и дори да стъписват, до степен, в която нишката на логиката изтънява и се прокъсва.

==

Винаги ме води някаква първоначална идея, която е възможно да се трансформира във вторична, за сметка на новопоявил се смисъл. В редки случаи „пиршеството на думите” може да е причината, а не следствието.

==

“Към нас се движи леко тъмнината, а ние плюем точно срещу вятъра” - това ли прави поетът според теб? И още един въпрос за поезията:

==

“шибат ме камшиците и отново ме заклеват да казвам истината само истината да пиша в стиховете само истината”

==

Зона на истина ли е поезията за теб и на какво изпълнява ролята на камшик лично за теб?

==

На първия въпрос – всеки го прави или го е правил в някакъв период, поетът също. Важното е да се мобилизира в даден момент и да обърне посоката. Да, поезията и изкуството като цяло би трябвало да са зони на истината, а вътрешният глас на поета и твореца да е камшикът, който постоянно го държи под око.

==

Каква е разликата между крехките ни мускули в калта и крехките крила в небето?

==

Няма разлика.

==

Кои са звездоброячите в стиховете ти?

==

Не знам, защото не се виждат - черни са и се сливат с нощното небе.

==

“В сивомлечнобели сгради не може да се мисли галактически” - какво е тогава мисленето в панелките на живота ни?

==

Мислене за земни, реални, на една ръка разстояние неща.

==

Какви са двете половини, на които се разделя днешният човек, според теб?

==

Това, което прави и това, което иска да прави.

==

“Ти завинаги си ти” - звучи като ограничителна заповед, макар да казваш, че това “ти” уж включва промените в него. Все пак възможно ли е излизането от себе си?

==

На този въпрос ще търся отговор цял живот.

==

Един от честите образи в поезията ти е дървото и листата…

==

Отдавам го на силната си връзка с природата. Ако не внимавам достатъчно, всяко мое стихотворение ще е за дървета.

==

“Не искам от нищо по много” - сигурен ли си, че няма изключения?

==

Това е един стих от бъдещето. Написах го, за да ме подсеща.

==

Имаш ли свой собствен отвор - към какво води?

==

Обикновено води до същото, което е извън него.

==

“опитомяването на настоящето вече е непостижимо”

==

Как би коментирал този стих в контекста на днешната световна пандемия и социална карантина? И какви са основанията ти да “съчувстваш на света” от днес?

Социалната карантина е добър момент за опровергаване на това твърдение, макар че съм напълно съгласен с Робърт Фрост, че „…The present/ Is too much for the senses,/ Too crowding, too confusing -/ Too present to imagine.” Все пак не мисля, че днешният свят е много различен от вчерашния. Съчувствието би трябвало да прераства в действие – на това се опитвам да се уча.

==

Кои са гласовете, които можем да чуем в текстовете ти? Чия поезия ти е била настолна през годините, от кого си се „учил“? И поезията на кои свои съвременници харесваш днес?

==

T.С.Елиът, Силвия Плат, Константин Павлов, Данила Стоянова, Пабло Неруда, Лорка. Напоследък съм запленен от Дерек Уолкът. Харесвам първата стихосбирка на Иван Ланджев.