Не са много изцяло семейните романи в най-новата българска литература. В дебютната си книга “Трети шанс” (Ентусиаст, 2021) Валентина Мизийска, позната ни от сайта Bgstoryteller, постига амбициозната задача да “терапевтира” една семейна двойка, навлизайки дълбоко в мотивацията зад бавното рухване на многодетния брак, който доскоро е бил пример за споделеност, разбирателство и партньорство. В момент на самоирония, която очарователно не й липсва, главната героиня сама ще даде определение за съдържанието на историята си, която един ден ще се превърне в роман: “Една история за пътя към триумфа на една съмняваща се в себе си жена, познанството ѝ с две породисти кучки и живота ѝ със слабохарактерен съпруг”.
==
Романът “Трети шанс” проследява няколко години от личния дневник на Ани, която заварваме като щастливо омъжена майка на две деца, но в труден за семейството момент, когато съпругът й - популярна телевизионна личност - е останал без работа и тя трябва да се справя със свръхнатоварена професия, неотговаряща на творческите й амбиции, за да поддържа финансовата независимост на фамилията. Когато нещата се обръщат обаче и Ани решава да остане у дома, за да бъде майка и домакиня, на повърхността започват да излизат тайни и проблеми, които я сварват неподготвена, невярваща и неспособна да се справи сама. Ще слепи ли брака третото дете? Ще му дадат ли шанс прошката и готовността да разбереш и приемеш другия? Ще се обърне ли самата Ани към нещо друго и в крайна сметка към самата себе си? На кого може да разчита човек в подобно пътуване?
==
В този труден процес, прекъсвайки периодично дневниковото повествование, се намесва семейната терапия под формата на сесии между психолога и двамата съпрузи. Както разбираме от послеслова в книгата, Валентина Мизийска се е консултирала с истински професионалисти за книгата си, което обяснява изключителната достоверност и автентичност на тези разговори в романа. Забележителна е и цялостната дълбока психологическа картина на героите, вниманието към точността и навременността на всеки техен жест, дума и поведение в съответните ситуации, последователността, с която се случват събитията, които нито за миг не звучат неправдоподобно и фалшиво. “Трети шанс” е и роман със сериозно послание - че проблемите у дома могат да се решават чрез семейна терапия, че в обръщането към специалист, когато връзката куца, няма нищо срамно.
==
С Валентина Мизийска разговаряме за новия й роман (снимка: Ивелина Чолакова).
==
Защо “Трети шанс”? Обясни ни как виждаш разликата между това да дадеш “втори” и съответно “трети” шанс.
==
Вярвам във втория шанс. Вярвам в това, че когато дълго сме държали на някого, когато сме обичали и сме се чувствали комфортно в една връзка, но другият стъпи накриво, трябва да дадем втори шанс на отношенията ни. Така както ние бихме искали да получим такъв, ако нараним. Вярвам, че всяко семейство има право на втори шанс, че щом някога сме били убедени в дълготрайността на отношенията ни, не бива да режем с лека ръка. Вярвам, че всеки има право да докаже, че може да бъде по-добра версия на себе си, че съжалява за грешката си. Но също така смятам, че когато нещата опрат до преглъщане на същия горчив залък, трябва да дадем третия шанс на себе си.
==
==
Начинът, по който проследяваш вътрешните психологически движения у героите си, е впечатляващ. Дотолкова, че човек остава с внушението за автобиографичност. Откъде черпиш тази точност, изключителната достоверност в описанието на състоянията на героите?
==
Няма да крия, че вдъхновението за сюжета дойде от личния ми живот. На един подобен въпрос преди няколко години един от моите любими автори, Марк Леви, ми отговори почти поетично – „животът има повече въображение от мен“. Припомням си го много често – всеки път, когато нещо от ежедневието ме впечатли дълбоко, кара ме да го анализирам с часове, предизвика ме да свиквам или да се боря. Да, можех да дам на героинята си друга професия, а не тази, която самата аз съм упражнявала толкова години. Можех да не правя съпруга ѝ популярна личност. Можех да ги даря с момчета, или по-малко на брой деца. Но не го направих. Най-лесно и достоверно се пише за неща, които познаваш.
==
Исках да ми е лесно, защото имах да казвам трудни неща. Да говоря за границите на предателство, свободата в общуването, доверието, приятелството, прошката. Исках да работя свободно с емоции, да разгръщам размисли, да обосновавам решения, без да се притеснявам за достоверност на периферни елементи от историята. Преживявала съм семейна криза. И на семейна терапия съм ходила – най-страхотните моменти от най-тежкия период от семейния ми живот, между другото! Разбира се, историята от книгата нито е цялата ми история, нито съдържа само лични преживявания. Но ще се радвам, ако читателят повярва на всяка моя дума – това ще означава, че съм се справила като автор.
==
Самата ти, също като героинята си, си многодетна майка. Къде е най-голямото предизвикателство в този избор?
==
Да оправдаваш избора си пред общество с предразсъдъци. Хората са убедени, че многодетните майки мислят само за готвене и чистене, изглеждат по определен начин, нямат интереси и образование, а децата им са полуобразовани и се отглеждат благодарение на социални помощи. Всеки път, когато някъде стане ясно, че имам три деца, по реакциите осъзнавам, че разбивам някакво клише. Познавам страшно много многодетни семейства, които дават страхотен пример в отглеждането на повече деца. Най-голямото предизвикателство за мен е да давам почти едновременна подкрепа в образованието и изграждането на самочувствие на три млади дами, на които в бъдеще ще им се налага да се доказват като умни, талантливи и сериозни жени.
==
Не смяташ ли, че Ани е изцяло положителна героиня, която като че ли не носи никаква вина за онова, което й се случва? Ако пък не, тогава в какво би я упрекнала?
==
Ани може да не е извършила предателство и да е най-отдадената майка на света, но с това далеч не искам да я превръщам в абсолютен модел на подражание. Първо, тя е твърде емоционална и склонна да прощава прекалено дълго. До един момент принципите ѝ направо я карат да се държи глупаво. Четях поредната редакция на романа и си мислех дали не давам грешен пример с поведението ѝ. Какво ще мислят децата ми за нея един ден, какво ще вярват читателите, които ще я свързват само с мен. Дали не трябваше да я направя по-решителна, по-твърда, по-егоистична. Но не е ли склонна почти всяка втора жена да преглъща в името на деца, семейство, любим мъж? Да търси грешките в себе си, защото само ако ги открие там, ще бъде сигурна в причината да я сполитат изпитания от този род и уверена, че с елиминирането им това няма пак да се повтори? Да се промѐня, да дава пореден шанс на най-близкия човек?
==
Всъщност… Не гледаш ли на книгата си като на феминистична?
==
Ох, все повече. Въпреки че никога не е замисляна като такава и не съм и допускала, че може да бъде наречена така. Това трябваше да бъде просто историята на една семейна криза и пътя на една жена към по-смелото ѝ Аз. Но получавам отзиви от жени, които се олицетворяват с нея, които са преживели такива събития, които виждат смисъла в пътя ѝ. Вярвам, че от момента на излизането си от печатницата книгата е заживяла свой живот и за мен ще бъде изключителна чест да се окаже, че съм докоснала повече читатели с посланието си: всеки има право на втори шанс, но третият го дай на себе си!
==
Мигът на проясняване, на осъзнаване човек не винаги може да постигне сам. В какво виждаш добавената стойност на терапията за семейните (и личните) проблеми?
==
Най-правилното място, където човек би могъл да бъде непредубедено чут и деликатно насочен да разсъждава върху ефекта от думите, действията и решенията си, е кабинетът на терапевта. Близки, приятели, случайни хора от социалните мрежи могат само да анализират, прекарвайки чужди случки през собствения си мироглед, но не притежават нито безпристрастността, нито професионализма да асистират на двойката или отделния човек да премине през трудния период на прошка или развод. Мъчно ми е, че има толкова двойки, които се разделят в момент на афект и не си дават шанс да продължат заедно напред, или поне да осъзнаят, че вземат най-правилното решение.
==
Има ли непростими неща в една връзка, в която човек обича? Трябва ли човек сам да си постави граница на простимото, за да не изгуби себе си и достойнството си?
==
Най-лесно си поставяме граници на непростимото, когато всичко ни е наред или определени събития засягат наши неактуални или чужди емоции. И най-гръмко се проваляме в битката да си самоизневерим и да действаме според предварителните си решения за ситуацията, защото вече нещата са много лични и скъпи. Ако сега обявя кое за мен е непростимо и утре животът ми го поднесе като ситуация, най-вероятно ще плача над наивността си и ще търся обяснение и оправдание. Това не е сценарий на пиеса, няма режисирани реплики и действия. Аз – тази, която планира победите си, и аз – онази, която води кървавите си битки, не сме един и същ човек. Всяка има нужда от другата в „чуждия“ момент. Едната – за да бъде приземена, и другата – за да я спасят.
==
Няколко пъти в романа споменаваш за “жертвата”. Кое би могло да е жертва в един брак?
==
В брака не трябва да има жертви, особено в случай на психически или физически тормоз. В романа обаче става въпрос за компромиси в името на другия и в името на брака. И по конкретно връщането на Ани на работа в компания с емоционално- и физически изтощаваща среда, след като съпругът ѝ остава задълго без работа. В случая тя прави нещо, за което е смятала, че никога повече няма да се подложи – за да даде финансова и емоционална сигурност вкъщи. И се оказва, че с тази сигурност другият злоупотребява.
==
Моята собствена терапевтка ми беше казала, че всичко, което една връзка всъщност е, е доверие. Съгласна ли си с това?
==
И уважение, бих добавила аз. Любовта търпи промяна в изражението, в интензитета, но уважението и доверието трябва даже да растат.
==
В кое вярваш по-силно - че ако имаме лош модел за подражание в лицето на семейството ни като деца, то ние неизбежно го повтаряме, или напротив - опитваме се да се разграничим от него като възрастни?
==
Вярвам в това, че не можем да избягаме от моделите от детството си, но какви да бъдем в бъдеще зависи от нас. Ако момичето е израснало в семейство, в което майката е допускала да бъде неуважавана, най-вероятно като зряла личност то ще вярва, че това е нормално и на свой ред ще позволява да бъде третирано така. Ако е израснало в среда на уважение, има по-голяма вероятност да разпознае манипулативното отношение в зародиш, въпреки че няма гаранция, че няма да допуска грешки. Най-жалко е, когато се убиваме в името на някой, който не ни заслужава.
==
“Ти вече си различна. Ако преди четири години той те е строшил, сега си се дочупила сама. Направила си се сама на пух и прах, за да се изградиш наново”, пишеш в книгата. Вярваш ли в изцяло новите начала - или е невъзможно да се освободим от товара на миналото и да започнем на чисто?
==
Силно вярвам, че няма нищо по-хубаво от новото начало, но съм такъв традиционалист и толкова мъчно излизам от зоната си на комфорт, че чак ме е срам да го призная. За мен винаги най-големият ужас е бил да направя крачката – да напусна работа, да започна нова, да спра да се товаря, да сваля товара, да спра да мисля и да помня колко съм вложила във всичко. А около себе си имам толкова примери за страхотни постижения на хора, които са загърбили нещо, което се е доказало като дефектно решение, вложение и отношение.
==
Ани в крайна сметка се решава да превърне опита си в роман. Лекува ли литературата?
==
Зависи от критичността на състоянието. Чела съм книги, които направо са ме „прераждали“, но когато живея с огромната тежест на проблем, дори не мога да държа книга в ръце. Факт е обаче, че с писане съм преборвала не едно и две притеснения – потапям се в заниманието и в един момент започвам да живея паралелен живот, вълненията са вече чужди, дирижирам реплики и действия, оглеждам ситуации от много гледни точки, решавам обрати, темпо и – най-вече! – финал.
==
“Съветът често може да се сбърка с критикуване”, пишеш също. Какво би посъветвала жените с опит като на Ани?
==
Най-лесно правим компромиси със себе си, когато обичаме. Боготворим децата си, безгранично обичаме съпрузите си, вечно сме предани на близките си. Но не бива да забравяме да обичаме и уважаваме и себе си.
==
