В случаи като с твоята дебютна книга “Човекът, който си тръгва” (Арс, 2021) обикновено се говори за “преждевременната зрялост” на автора. Как обаче самата ти разбираш зрелостта - в какво се състои, какво ни я дава? И такава ли се чувстваш на твоите 22 години?
==
Не знам в какво се състои зрелостта. Има събития, които те принуждават да пораснеш, но няма определена възраст. С мен поне така се случи: трябваше да се оправям сама. И се оправих. Това със сигурност ми даде много. И ми отне пак толкова. Не съм зряла, по-внимателна съм, защото нямаше кой да ми обясни как функционира света.
==
В продължение на предния въпрос, смяташ ли, че поетът носи някаква отвъдна, предвременна мъдрост в инстинктите си - или и той е съвсем обикновен човек като всички останали?
==
Не смятам въобще, че има съвсем обикновени хора. Което значи, че поетът не се различава с нищо от другите, освен че владее перото. А и често чувам да се казва, че на поетите им се диктува истината отгоре. Това е смешно и абсурдно. Никой не ми диктува нищо, това, за което пиша, ме вълнува и се старая да съм честна в писането, а и в живота. Не мисля, че имам някаква “вродена мъдрост”, по-скоро ми се наложи да мисля повече, иначе щях да се изгубя.
==
В един от стиховете си питаш каква би могла да е сигурността ни в свят, в който нещо непрекъснато умира. Не е ли най-сигурното обаче именно смъртта? Питам защто тази голяма тема е сред основните в книгата, а и заради стиховете, посветени на дядо ти…
==
Това е опит да си обясня временното. Струваше ми се безсмислено да се старая, щом всичко ще свърши. После разбрах, че познаваме само този свят тук и е важно да го осмислим. Смелостта да създаваш е най-големият подвиг срещу неизвестното. Досега не съм се чувствала у дома някъде от страх, че този дом ще рухне. Дядо си отиде, но не остави празнина в мен, напротив. Тогава погледнах на смъртта другояче, по-лично. Смъртта не е най-голямата трагедия. Има далеч по-страшни неща. Затова вече не искам да съм бездомна.
==
Как разбираш спасението? Някъде казваш, че то може да се постигне буквално с мънички, уж тривиални действия. От какво имаме нужда да се спасим преди всичко днес?
==
Спасението е сложна работа. Мъничките действия понякога са жизненоважни. Когато не се чувствам добре, се обичам повече: извеждам се на обяд сама, медитирам, търся нещо, което да ме влюби в мен самата. Мисля, че днес имаме нужда да се спасим от страданието си, което често сами си причиняваме. Понякога се вглъбяваме в това да сме жертви, което е глупаво. Никой няма да те спаси, ако не поискаш. Приели сме травмите си и живеем с тях, а времето тече. Можем повече от това да седим и да се самосъжаляваме.
==
В стиховете ти се усеща някакво търпеливо примирение с крехкостта и празнотата на живота, с признанието, че може би не сме щастливи, с липсите, с незначителността на нашите тъги. Значи ще се съгласиш, че в това няма фатализъм и примиренчество, а по-скоро светло смирение?
==
Именно за смирението ми се иска да говоря. То не е нещо лошо, не те прави безхарактерен - напротив. А и не е възможно да си безумно щастлив през цялото време. Спокойствието е по-плътно, струва ми се, че там се крие благоденствието. Някои проблеми нямат решение, но това не значи да се закотвиш в тях. Аз съм доста спокоен човек и това е нещото, което най-много обичам в себе си: малко неща приемам навътре.
==
Пред миналото или пред бъдещето сме по-крехки и раними?
==
Пред бъдещето, но то е заради миналото. Не ми се иска да си правим окончателни изводи заради нещо, което ни е наранило преди. Разбира се, има трагедии, които е невъзможно да се преживеят втори път, но това не трябва да ограничава. Трябва да се движим напред, няма накъде другаде. Научих го скоро и още се уча на това. (А в исторически план мисля, че романът “Времеубежище” на Георги Господинов ни дава достатъчно ясен отгвор. Препоръчвам го.)
==
Липсата на щастие тъга ли е? Един от циклите в книгата е наречен “Не е тъга, разбира се”. Какво тогава е тъгата?
==
Липсата на щастие не е тъга. Младото поколение злоупотребява с тъгата. Далеч не сме толкова нещастни, колкото мислим. Понякога се пристрастяваме към тъгата, но това е полезно, само когато е с граници. Тъгата е нещо временно, както и щастието. Между тях стои спокойствието, а то е важно. Това не означава да сме наивни оптимисти, а да си вярваме повече. Малко неща са смъртоносни. Има за какво да сме благодарни.
==
“в такива мигове на сутрешна емпатия
почти забравям,
че не съм щастлива”
Ако извървим стъпката на заложения смисъл, можем ли да кажем, че емпатията все пак може да ни направи щастливи?
==
Свикнали сме да показваме емпатия само в нещастието. Това не ми се струва правилно. Можем да споделяме и чуждата радост със същата енергия, тогава ще я попием. Неслучайно смехът е заразен. Понякога мисля, че съм много тъжна, но се разсейвам и се улавям, че забравям да тъжа. Ако нещо е наистина важно, ще устои на разсейването.
==
Защо боли невежеството?
==
Защото ни затваря очите. Има интересни неща в света и не са никак малко. Не бива да сме невежи към него, и най-вече към себе си - ние определяме света, нека го правим достойно. Колкото по-незаинтересовани сме от околното, толкова повече изпускаме. Не вярвам, че невежите са по-щастливи, по-заблудени са. Аз съм любопитна за много неща. Така знам, че не е срамно да не знаеш, особено ако си готов да се научиш.
==
Белият цвят присъства много често в стиховете ти. Какво е бялото - отсъствие, липса, изпепеленост…? Същото е със следобеда - безвремие и застой, но и коварно преходно време към нощта?
==
Бялото е чистота. Празен лист. Отсъствие, но не само на хубавото, а и на лошото. Дори и да си изпепелен, можеш да се издигнеш. Следобедът е най-хубавото време от деня. А и от живота - можеш да си дадеш равносметка какво си сторил дотук и пак имаш време да промениш нещо занапред. Но аз съм още далеч от моя следобед, опитвам се да е слънчево, когато стигна до там.
==
Свободата съизмерима ли е със самотата?
==
Да. Не е задължително свободата да е пълна самота, но усамотението е важно, поне за мен е дори нужно. Имам нужда от време със себе си. Ако не ти е хубаво със себе си, не виждам как би бил приятен на другите. Никога не ми е скучно сама. Изобщо не мисля, че някога ми е скучно, винаги имам какво да правя. Не понасям някой да се оплаква от скука, това значи, че се ограничава.
==
Пишеш “още преди да сме се срещали наистина; аз вече ще поискам да си тръгна” и “току да придобия формата на нещо цяло, се разпадам”. Какъв е все пак твоят начин да опазваш целостта и трайността си при това положение?
==
Нежността ме плаши. Рядко някой е бил нежен с мен и когато се случи, не знам как да реагирам. Преди просто си тръгвах. Отскоро се уча да отвръщам. Винаги съм била по-груба в това отношение, но се появи някой, който ми показа, че не е толкова страшно да се разпаднеш. После можеш да се сглобиш.
==
А защо “човекът, който си отива”, чете повече?
==
За да е по-наясно със света, който оставя след себе си. Или който му предстои. Книгите умеят да възпитават. Изясняват света.
==
Чувстваш ли се част от някаква съвременна поетична общност у нас? Свързва ли поезията или ни прави самовглъбени социални аскети?
==
Не се чувствам част от поетична общност. Не знам дали съществува такава въобще. Поезията свързва по особен начин. Общувам си с книгите повече. Следя какво се пише и издава. Няма голям интерес към поезията у нас, публиката е малка. Това, което ме натъжава, е, че и другите пишещи хора ограничават интереса си към поезията.
==
Виждам как се организират различни формати и събития за поетични изяви, но дори самите поети ги няма там. По-скоро съществуват отделни поетични групи, поне с такова впечатление съм останала, но не спадам към никоя. Аз и не познавам много поети лично. Но познавам книгите им, чета ги и мога да кажа, че в България има много стойностна поезия. А дали ни прави самовглъбени, се вижда в самото писане. И в отношението ни към литературата. Честността личи.
==
Накрая отново те връщам към поета. Мисля, че една от най-прекрасните дефиниции за онова, което той прави, е дадено в тези стихове:
“няма да има повече птици,
затова
перото ми служи дотолкова –
да опиша всички небеса,
в които някога е летяло”.
Има ли нещо, което искаш да допълниш финално?
==
Не смея да се нарека поет. Звучи ми твърде отговорно. Но съм активен читател и бих искала да препоръчам книгата на Теодора Лалова, “В такива следобеди”. Има какво да каже. Сещам се и за куп недостатъчно оценени книги и автори. Надявам се това да се промени и да станем по-отговорни към литературата.
