Калина Линкова: Липсата е моето средство за търсене на истина и смисъл

С Калина Линкова разговаряме за дебютната й стихосбирка “Познах те по сянката” (Scribens/Ars, 2021). Снимка: Яна Лозева

==

Кои са твоите “страници на ненаписаното”, има ли нещо, за което не можеш, не искаш или още не си се решила да пишеш?

==

Страниците на ненаписаното са отношенията, които не са се случили; чувствата, които не сме смогнали да смелим; нещата, които са останали неописани и неописуеми. Всеки има такива страници. Не съм мислила по темите, за които пиша или по които няма да пиша. Пиша себе си, така че докато ме има, аз съм тема. Още не мога да напиша стихотворенията на трудни за мен персонажи като сестра ми и баща ми, например. Понякога се присещам, че, хей, има един цял свят за описване и ми става топличко и уютно – все някой ден, някак си, имам толкова много неща за писане. Само да имам око за тях.

==

Поезията ти е силно образна, понякога цялото стихотворение е един единствен образ, подобна на натюрморт метафора, зад която се разкрива втори, трети план. Всичко ли обаче може да се изрази чрез нещо друго? Или способността ни да мислим в метафори също е ограничена, предпоставена?

==

Може би защото виждам картина, когато пиша. Всичко, което съм написала, има своя визуален близнак в главата ми. През думите просто ви каня да надникнете там. Поезията, която ми е най-близка, е силно синтезирана и абстрактна, да. Наративната форма ми е по-скоро чужда. Имам нужда от мисловно пространство, от междуребрие, в което да щъкат свободно митологеми, метафори, иносказателност. Пространство, в което те води несъзнаваното, образното, често олфактивното.

==

Давам си сметка, че е рисковано начинание, но нямам в ръкава си други планове и друго писане. Не вярвам всичко да може да се изрази чрез нещо друго, много е амбициозно. Често в главата си съм имала идея за нещо, пък на листа написаното казва съвсем друго – и то е свят само по себе си, ама друг. Пример за това е „шарада за наивници“ – идеята ми беше тотално друга, но с изумление открих, че грешното място, на което сама съм се довела, е вярно. Не се наемам да твърдя от какво е предпоставена способността ни за мислене в метафори освен от културологичните натрупвания (вярвам и в астрологията, така че ще стане много лепкав отговор). За мен мисленето в абстракция е спасителен шлеп, абсолютна величина. Тотална свобода.

== 

Много пъти в стиховете ти например се появяват думите грапав, грапава, грапавина… Какво обозначава за теб тази грапавост на човека, на състоянията му, на света?

==

Преди всичко намирам „грапав“ за много красива дума – уж визира дисбаланс и неравност, а звучи някак смирено и благородно, има едно изчакване и търпение в думата. Ползвам я много егоцентрично – намирам себе си за грапава, неравна, нехармонична, хаотична. Неясна дори. Но точно в грапавината е потенциалът, пътят, който предстои. Грапавите камъни са ми много по-любопитни, в грапавината има история. В грапавините има креативност, там дремят превъплъщенията на Ерос.

==

Пишеш “и продължихме към миналото”. Илюзия ли е, че винаги и неизбежно се движим към бъдещето? Какво е личното ти усещане?

==

Аз съм дете, възпитавано в надпревара с времето. Все ми се повтаряше, че за нещо съм закъсняла („по всички азимути“) или съм в процес на закъсняване. Това формира у мен една нескончаема тревожност, че не съм там, където трябва да съм, а пък аз не зная къде трябва да бъда. Беше ми внушавана идеята, че времето е „векторна величина“ и всичко е едва ли не фатална загуба. Изобщо, редно е родителите да съблюдават вътрешното време на детето си, а не стрелките на своя личен часовник. Но думата ми тук не е за вина, а за осъзнаване.

==

Години по-късно, когато започнах психотерапия, разбрах, че времето е спирала, а не вектор. Тогава доста ми олекна, смених натрапеното ми верую с по-щадящо. В тази спирала на психичното време минало, настояще и бъдеще нямат граници, те преливат едно в друго. Стрелките на часовника и календарът са само възможно мерило, но губят мощ пред вътрешното време. Марин Бодаков беше казал в едно свое интервю, че бъдеще няма, то е всеки избор, който правиш тук и сега. И аз мисля така. А бъдещето е невъзможно без миналото. За да вървиш напред, трябва да се върнеш много, много назад. Обикновено в едни доста чоглави и неуютни помещения.

==

Концепцията за време е една от най-големите и вълнуващи теми за мен, пробягва из почти всички неща, които съм писала – и в книгата, и извън нея. Времето като враг и времето като липса, като иманентно отсъствие.

==

Не съм сигурна дали това е личен или социален въпрос, но в какво виждаш “недоимъка на настоящето” ти/ни?

==

Ако е личен въпрос, ще ми е по-лесно да отговоря, без да пропусна важни детайли. Въпрос на вътрешно устройство е този недоимък – при мен винаги има някаква липса, аз си вирея в липсата. Тя е моето средство за търсене на истина (както я разбирам, не е нещо универсално), на смисъл, на нишките между нещата изобщо. Липсата е моята уютна територия, просто с времето се трансформира, не е константа. Това е в полето на абстрактните ми, да речем, философски липси. Иначе в недоимъка на настоящето съвсем осезаеми са липсите на важни хора. И живи, и мъртви. Много живи хора в живота ни присъстват чрез отсъствието си.

==

За социума не знам дали мога да се изказвам, винаги ми е било особено генерализирането на обществени процеси, поколенчески и разни общи размишления. Смятам, че на хората основно и масово им липса връзката със себе си. Повечето живеят по чужд калъп и това ме ужасява. Ужасяват ме хора-клишета с план как ще мине животът им. Това е осакатено прераждане, ако питаш мен.

==

Казваш, че поезията подслонява демоните с мъртвешка люлчина песен. Познаваш ли своите собствени демони - какви са те, как се разбираш с тях?

==

Ще бъде арогантно да твърдя, че познавам всичките си демони. Познавам доста от тях, особено последните две години имах шанса да ги припозная, да ги поканя да влязат и да си побъбря с тях. С риск да стане много юнгианско, но няма да те лъжа – демоните нахлуват през вратата на терапевтичния процес. Не е за всеки да иска да се запознае с тях – човечеството познава редица защитни механизми на недопускане тет-а-тет с личните си демони. Аз обаче съм така устроена, че искам да ги гледам в очите и да се сприятеля с тях, не ме плашат. Това често ги обезкуражава за моя радост.

==

“но не сега,
мамо,”

Последният ред на това стихотворение завършва със запетайка - печатна грешка ли е това или (дори и да е) носи друг, метафизичен смисъл - на невидимо продължение, на друго възможно начало?

==

Грешката е вярна. Финалната запетайка е по идея на Надежда Радулова, която ми беше ментор в един онлайн уъркшоп по време на пандемията. Там трябваше да изберем свой стих, над който да работим с редактор. Избрах този. Към онзи момент дори не бях взела решение за книга, то дойде два месеца по-късно. Запетайката е моята отворена врата, през която времената се сливат и аз имам още време с мама.

==

Мислила ли си си като мен за това как вещите винаги надживяват хората? Аз все още не съм решила дали в това има нещо успокояващо и смиряващо или осъзнаването му ме изпълва с гняв към тази несправедливост, с омраза към оцелялата след собственика й вещ. Ти?

==

Сешоарът на Перуника 43 в Пловдив още си работи, там са и първите книги, които баба ми четеше в ранна детска възраст. А на мама дамската чанта с визитки, червило и други ценни за нея вещи все още стои непокътната в гардероба. И през ум не ми минава да я преместя. С времето гневът се уталожва в приемане. Аз май съм между двете, но гняв почти липсва вече. Тленността на хората и вещите (тленни по различен начин) са ми огромна тема, също като времето и семейните отношения. Имам да си отговарям на още много въпроси от подобен характер.

== 

Написани в спокойствие или в неспокойно състояние на духа са по-успешни думите ти?

==

Спокойствието не ми е силна страна и не мога да кажа, че го умея като вътрешно състояние. Нивата на спокойствие, които съм постигнала, са плод на много усилия, терапия, опит и щипка йога. Наистина, както казах по-горе, вирея в липсата и грапавините. Пиша почти винаги, когато нещо дълбоко ме разтресе като състояние. Дори да напиша нещо в спокойно състояние (рядък случай), то е асимилирано дни преди това в лоното на безпокойството.

==

Ще дам пример с „Грапава история с пчела“ – сюжетът е по истинска случка в лятото на година 2019. Толкова много смисли и синхроничност имаше за мен в този следобед, че ми трябваха две години да го смеля и прошнуровам като усещане. Ръкописът вече бе редактиран и напълно завършен, когато един ден след работа просто хлопнах лаптопа, седнах и този стих се появи след 15 минути – просто беше узрял за две години. Това стихотворение (което е доста наративно и не съвсем в мой стил) се озова в книгата на косъм, но ми беше ценно.

==

Би ли се съгласила, че най-силната литература е територия, на която “прегръщаме всичките си противоречия”? Ако някога напишеш роман, кое човешко противоречие/конфликт би искала да сложиш в центъра на историята?

==

Най-силната литература за мен е честната литература, уви, за нея нямам дефиниция. Но имам много силна интуиция, като хрътка съм. Не обичам да ме будалкат с ерзаци. Бидейки честна, силната литература действително е бойно поле на противоречията, на чийто финал те се прегръщат, осъзнали, че са скачени съдове.

==

Прекалено съм ленива, нетърпелива и хаотична за роман, а и на този етап прозата не ме влече. Идеята в няколко реда да успея да изградя словесен космос ми се струва далеч по-привлекателна. Винаги съм мечтала да напиша поетична и детска книга. Ако все пак някога напиша роман, вероятно ще е в полето на семейните отношения и влиянието им върху личността. Много хубав въпрос, благодаря.

==

“издадох заповед:

да бъдеш лишен от смисъл”

В твоя личен опит кое се случва по-често - сама да отнемаш смисъла на нещата или други да го отнемат?

==

Нещата добиват единствено смисъла и тежестта, които ние им придаваме. Отне ми много години, горчивина и лутане да стигна до това. Ами стигнах. С годините все по-бързо лишавам от смисъл хора, събития и мисли (предимно свои). Гледам да не вярвам на всичко, което мисля, иначе ще се пръсна. Мозъкът ми работи непрекъснато, това е някакво restless чудовище, та отнемането на смисъл е въпрос на оцеляване. Друг не може да ми отнеме смисъла, това е под моя юрисдикция, аз нося отговорността.

==

Би ли могла да обясниш каква е разликата между “жената муза” и “жената музей”? От кои има повече около теб?

==

Ние сме цялостни личности, същински храм на противоречията. Аз съм едновременно и муза (за себе си и евентуално за някакви други хора), и прашасал музей, в който не искам да влизам понякога. Това са просто лица на на жената, възможен и неизчерпателен опит за нейна дефиниция. Струва ми се, че никоя муза не може да бъде такава, ако не е и музей – безкрайни зали и лабиринти, в които се крият причудливите артефакти на съществото й. Всяка жена се чувства и двете. Около мен има все жени, от които уча, на които се възхищавам и с които имам много прилики и поне още толкова различия. С всяка от тях отношенията ни са в различна психична динамика, но общото между тях е високият интелект. Трябва да отбележа, че все повече са ми любопитни жените над 45, за мен те се приближават до божественото. Наблюдавам ги с възхита.

==

Слушах твоето интервю по “Дарик”, свързано с психичното здраве. Не е ли илюзия за терапия писането? Има ли начин изобщо да се сравни с ефекта от истинската психотерапия?

==

Да, за моя изненада миналата година малко след първия и най-страшен локдаун получих покана от Константин Вълков да гостувам в първия епизод на „Игрите на ума“. Към онзи момент бях в терапия около година вече и чувствах една почти месианска обязаност да привличам хора към идеята за терапия (казвам го с нежна ирония към себе си). Доста хора ми писаха след това, голяма част от тях намериха своя терапевт и досега продължават с терапевтичния процес. Разликата е в това, че тази ми страст да прокламирам терапията стихна. Не бих сравнила ефекта между писането и психотерапевтичния процес, защото в поезията не търся ефект, нейната сила е по-скоро личното изследване на дефектите. Писането може да е терапевтично, защото в него има обговаряне и асимилиране на образи и фигури. Но не всяко писане има художествена стойност.

==

Може би е навлизане в лично пространство, но тъй като то е в посвещението на книгата, кои са твоите ангели Юлия, Иван и Яна?

==

Всичките ти въпроси са ровене в личното пространство, но го усещам много приятно, кара ме да мисля и да се връщам към някои въпроси. Да формулирам и дефинирам неща за мен, които досега са били в територията на усещането, не съм ги обговаряла. Юлия е името на майка ми, която загубих, когато бях на 23. Иван е любимият ми човек и по-добрата ми половина. А Яна е много любима жена, която има особена заслуга да се захвана с книгата изобщо. Това са само част от моите ангели, но книгата е за тях тримата. Марин (Бодаков - бел. ред.) е четвъртият ангел.