Изцяло еврейските истории и големите еврейски романи обикновено се пишат от писатели евреи. Изпитваше ли притеснения да станеш един от първите говорители у нас на една общност, на която не принадлежиш, и какви усилия и работа ти костваше влизането в обувките й?
==
Определено изпитвах страх да навляза в тази тема. Дори и сега се опасявам, че някой ще ми каже: „Ти не можеш да ни разбереш, ти нямаш право да пишеш за това!“. Имало е такива дебати за литературни произведения: например случаят с романа „Захвърлени в Америка“ на Джанин Къминс (виж рецензия тук), за който и ти беше написала в твоя сайт и в който бяла авторка описва действителност, която не познава от първо лице – тази на латиноамериканските бежанци в САЩ. Обвинението в „културно присвояване“ би могло да бъде отправено и към мен. Така че опасенията ги имах, но тази тема, по мои лични причини, които съм споменала в предговора, беше толкова наболяла за мен, че те не можеха да ме спрат.
==
От друга страна вярвам, че не би трябвало да съществуват такива ограничения пред авторите. Според мен един писател може да се справи добре с всяка тема, стига да подходи отговорно към проучванията и да е способен на емпатия. И тук способността за съпреживяване, способността да се вмъкнеш в кожата на друг човек е най-важното качество. Това доближава работата на писателя до тази на актьора. Както един добър актьор няма нужда да е датски принц, за да изиграе Хамлет, така и един автор няма нужда да е от еврейски произход, за да пише от гледната точка на евреин. И доколкото способността за съпреживяване или я имаш, или не – върху това не можеш да влияеш, единственото, което зависеше от съзнателните ми усилия, бяха проучванията.
==
Мисля, че подходих отговорно към тях, но имах и късмет: по тази тема намерих изключително много материали. Две огромни бази данни – едната с видео интервюта на български, и не само, евреи, а другата – със записани в текстови файлове интервюта, оформени като житейски истории. Разбира се, интервюирах и всеки евреин, преживял тези събития, с когото успях да се свържа, проведох много разговори с кюстендилския евреин Маир Мешулам, на когото посветих романа, четох книги, гледах документални и художествени филми. За щастие, засега никой не ми е казал, че нямам право да пиша за това. Точно обратното – реакцията от страна на евреите, прочели книгата, е изключително топла и това е най-голямото удовлетворение за мен. Отговорността да пиша за толкова болезнени неща, за живота на толкова травмирани хора, ми тежеше. И топлата им реакция ми носи огромно облекчение.
==
“По релсите” често се представя като роман за спасяването на българските евреи, но за мен това определение е твърде ограничаващо. Струва ми се, че целта ти не е била да създадеш толкова исторически роман, колкото роман за динамиката на едни семейни отношения, които продължават в различни историческите контексти. Съгласна ли си с това?
==
Напълно съм съгласна и се радвам, че обръщаш внимание на това. За мен „По релсите“ не е исторически роман. Той е роман, в който има и исторически пласт, но централното е спойката на историческата и съвременната нишка. И да, важен елемент в него са семейните отношения, комуникацията между поколенията, това, което успяваме да извлечем от миналото, за да ни послужи за бъдещето. В този, както и в другите ми романи, историческият и социалният контекст са само фон, върху който изпъква личното.
==
От всички теми и послания в книгата, кои бяха най-важните за теб, кои на всяка цена би искала да стигнат до читателя?
Не бих искала да налагам на читателя теми, които са важни за мен. Всеки извлича за себе си това, от което има нужда. Всеки читател дописва романа. За един той ще е исторически роман, за друг ще е семейна сага, на един ще му е интересна темата за спасяването на българските евреи, на други – заселването на евреите в Израел, на трети – имигрантският сюжет. Един ще се припознае в едно, друг в друго. Надявам се, че всеки ще намери нещо за себе си.
==
Сподели, че си изгледала стотици свидетелства на преживели Холкоста евреи. Ако трябва да изведеш един общ знаменател, извод, чувство, което всички те споделят, кое би било то?
==
Обичта към България. Ние сме учили в училище, че българските евреи (или поне тези от новите земи) са били спасени през Втората световна война, но това, което обикновено ни е убягвало, са големите страдания и унижения, на които са били подлагани. Дори когато обективно са имали причини да се чувстват наранени и да се озлобят, те говорят за родината си с топлота и обич. Не само евреите, останали в България, но и тези, които в края на 40-те години са емигрирали в Израел.
==
==
Едната ти героиня живее по време на истинска война, другата усеща живота си като война. Каква е позицията ти като автор: справедливо ли е да се поставя знак за равенство между толкова различни контексти на страдание, между външни и вътрешни причини за него? Историята, която бабата разказва на внучката си за 43-та година, идва да омаловажи (макар и с цел да успокои) тази на втората? Или напротив - да потвърди, че всяка трагедия е еднакво легитимна, че нещастието не може да се степенува?
==
Не съм поставяла знак за равенство в романа и слава Богу, че от мен като от автор не се изисква да определям кое е по-тежко. Но да, прокарвам паралел и оставям на читателя сам да реши. При това не мисля, че има правилен отговор. Но предполагам, че всички ще се съгласят за едно: това да си жертва на тормоз не е маловажно. Защото и то, също както и снарядите, е заплаха за живота.
==
Относно историята, която бабата разказва на внучката си – бих искала тази част от въпроса да я прескочим, за да не влияя на читателите в тълкуванието. Само между нас двете: и двете ти предположения са възможни. Има и трети вариант: че с тази история бабата показва на внучката си, че колкото и безнадеждно да изглежда всичко, винаги има надежда. И че си струва да заложиш на живота и да се бориш за него.
==
“Добротата надделяваше” – с това убеждение е написан “По релсите”. То е и твое, и на героинята ти. Как виждат злото очите, които гледат на света чрез добротата? Как се справят с него добрите хора, каквито са твоите герои?
==
Наскоро си дадох сметка, че с това е свързано най-голямото ми ограничение като автор: аз съм оптимист, вярвам, че всяко зло, което срещаме, е вик на болка на наранен добър човек. Вярвам, че светът върви към по-добро. Всъщност думата „вярвам“ не я употребявам точно, защото аз на теория знам, че не е така. Знам, че на този свят се раждат психопати – да, те се раждат такива и не могат да бъдат „излекувани“. Знам, че светът не върви обезателно към по-добро – нещо, което в тази епоха е особено видно. Знам го, но това знание идва от интелекта ми, не от сърцето. Успях да вляза в кожата на балерина, на адвокат циник, на еврейско момиче през войната, на момиче, живеещо сред домашно насилие, но ми се струва немислимо да вляза в кожата на психопат. Това като че ли е антиматерия за мен, тази част от действителността сякаш е пълното ми отрицание. Дали някога ще се осмеля да пристъпя и към тази територия? Засега ми се струва слабо вероятно, но бъдещето ще покаже. Дотогава ще разказвам моите истории, а психопатите ще оставя в добрите ръце на автори като Херман Кох.
==
В романа прескачаш едно поколение, за да дадеш думата на две делени от много десетилетия разказвачки – баба и внучка. По-лесна ли е връзката между тях, отколкото между родителите и собствените им деца?
==
Това беше едно от многото решения, които съм вземала интуитивно. Но и не съм имала голям избор, след като исках да свържа времето на Втората световна война и съвременната епоха. От една страна, връзката между баба и внучка е по-трудна заради по-големите културни различия между поколенията. През последния век светът, и нравите включително, се променяха много динамично. На внуците им е трудно да си представят света, в който са живели бабите и дядовците им, а на бабите и дядовците им е трудно да разберат проблемите на внуците си, въпреки че живеят в същия свят. От друга страна обаче го няма онова напрежение между родител и тийнейджър – все пак тийнейджърът се утвърждава като се противопоставя на родителите си, а не не бабите и дядовците.
==
В романа ти се засяга проблема с тормоза в училище. Моят въпрос е по-общ, и засяга не видимото, а скритото насилие – къде се крие то според теб?
==
Не знам какво имаш предвид под „скрито насилие“, може би пасивната агресивност? Но ако питаш за пасивната агресивност, не знам какво да отговоря.
==
Канада, където живееш, присъства в две от книгите ти, но винаги през погледа на имигранта, както е и в повечето книги, писани от автори, които живеят зад граница. И все пак мислиш ли, че след толкова години живот там някой ден би могла да напишеш изцяло канадски, местен роман, без България и българите да присъстват в него?
==
За можене, мога, но не искам :) Просто така ми е по-приятно, чувствам се по-заземена, като пиша. По-лесно си представям историята, по-лесно си чувам героите, като говорят български. Иначе в основата си сме еднакви – канадци или българи, обичаме и мразим по един и същи начин.
==
Един от най-важните въпроси в романа, който героите ти си задават, е този за избора: “Имам ли избор?”. Какво е твоето усещане за отговора днес, в света и в ситуацията, в които живеем?
==
Имаме избор до известна степен и всеки път трябва да откривам до каква степен имам избор. Всеки път се питам дали си струва да се опитвам да променя нещата, които не ми харесват, или да ги приема. Всеки ден се чудя дали да се заема с обществени каузи, защото смятам, че този момент е особено съдбовен, или да се затворя в черупката си и само да пиша. И това, че не мога да стигна до твърд отговор, ме държи в напрежение. Да имаш избор не е лесно, но е за предпочитане пред това да нямаш.
==
“Красотата е крехка. Красотата е мигът преди разпада”, пишеш. И създаваш един от най-красивите образи на равновесието в нашия объркан свят - този на луната, кацнала на острия ръб на минарето. Още ли се крепи тя там и какво е способно да я задържи?
==
За мен още се крепи и съм убедена, че дори някога да се срути, ще се намери кой да я вдигне и да възстанови равновесието. Някой – дали не беше Марк Твен? – беше казал, че дали историята ще има щастлив край, зависи от това къде ще сложиш точката. Е, на мен може да се разчита, че ще изчакам да наместят отново луната върху минарето, за да сложа точката.
==
Всеки твой роман засяга някаква обществено-значима тема. Избрала ли си такава за следващ роман?
==
Да, избрала съм, но ми е рано да я обявявам. Свързана е с недалечното ни минало. Виждам, че светът сега е раздиран от противоречия и ми е трудно да се откъсна от това, което се случва в момента, и да се концентрирам върху онова, което е било актуално преди десетилетия. Но си казвам, че от една страна, имам нужда от дистанцията на времето, за да посегна на сегашните събития, и от друга, че онази тема също е важна и заслужава да се запази в паметта на хората и чрез един художествен прочит.
