Живка Иванова е автор на стихосбирките “Вторникът е зелен” (2012) и “Оценяване на видовете” (2017), на сборника “99 лимърика с български привкус” (2015) и на сборника с разкази “Плетачката” (2016). С нея разговаряме по повод най-новата й стихосбирка “Pompeii Red” (Знаци, 2021).
==
Избрала си за заглавие на новата си стихосбирка “Pompeii Red” името на специалния яркочервен цвят, получил се, когато газовете от Везувий са взаимодействали с обикновената жълта боя на сградите в Помпей. Какво послание носи за теб това - че красотата е плод на съприкосновението с трагедията? Или друго?
==
При мен нещата се случват абсолютно импулсивно. Може и подсъзнателно да съм мислила за красотата като функция на трагедията, но истината е, че просто ми изникна в съзнанието като странно и ярко заглавие и не се усъмних, че ще стои перфектно на книгата. После установих, че това е поредната ми стихосбирка след „Вторникът е зелен“ с цвят в заглавието. А това, че „помпейско червено“ се е получило при онова изригване е само хипотеза, но пък е интересно дори като хипотеза.
==
И все пак, плод на задължително страдание ли е голямата литература или вярваш в една по-оптимистична теория за генезиса на изкуството - че щастието също може да твори и също може да бъде описвано (противно на онова, което казва Толстой)?
==
Хората са склонни да съпреживяват чуждото нещастие с много повече отдаденост, отколкото чуждото щастие, и сигурно затова книгите с трагични истории имат безброй почитатели. Но що се отнася до автора, ако той не е способен от всяко чувство да създаде литература, значи не е голям писател или поет, или поне това е моето разбиране (без да искам да засегна нито Лев Николаевич, нито Луи Фердинан Селин).
==
В същото “програмно” стихотворение, “Къщата с делфините”, виждам положен старият въпрос за това дали изкуството подражава на живота или обратното. Кой отговор предпочиташ ти?
==
Не искам да се фукам с цитати, защото всеки може да се скрие зад чуждите думи, вместо да измисли свои, но има едно изречение на Пол Клее, което ми е много любимо и ще го кажа тук: “Изкуството не възпроизвежда онова, което виждаме; то ни кара да виждаме”. Не вярвам, че изкуството може да съществува без живота - та за кого е предназначено онова, което пишем, рисуваме, сътворяваме в звуци, ако не за хората. От другата страна, дори да сме фантасти и да измисляме голяма част от нещата, които пишем, не можем да не се опрем на живота, на онова което ние или някой около нас е преживял. Бих казала, че са преплетени, но по-устойчивата нишка е животът, въпреки че изкуството е вечно.
==
В много от съвременната поезия забелязвам едно ясно изразено афористично начало, мъдрост в остроумни фрази. В твоята обаче властват оригиналните метафори, словесните пейзажи, нестандартните образи и словосъчетания. Съзнателно ли търсиш тази екзотична, в някаква степен, образност, обмислено ли “нижеш” думите, грижливо ли отглеждаш въображението си - или метафори като “везано небе” и “бисквитени покриви” се раждат спонтанно, органично, без труд?
==
Стихотворенията, както и разказите, се раждат предизвикани от дочута дума, реплика, прочетено изречение, гледан филм, зърнат пейзаж. Не ги насилвам и рядко ги обработвам, което сигурно е слабост. В по-старите ми стихотворения, откъдето са „везаното небе“ и „бисквитените покриви“, метафоричността, видяна със сегашните ми очи, е сякаш показна. Сега се опитвам да я обуздая, да няма орнаментика, да е някак вътрешна за стиха, скрита, но не ми се удава много лесно, защото вероятно така е настроен умът ми. Наслагвам картини и оставям читателя да ги съзерцава, и да си изгражда философия върху тях: мисля, че това е начинът ми на писане.
==
==
Бургас, където живееш, се усеща в много от стиховете ти. Дава ли един особен поетичен поглед (и образност) този град на ръба на морето - такъв, какъвто не би притежавала, ако беше израснала другаде? Кои са твоите бургаски музи и учители в поезията?
==
Аз не съм родена, нито пък съм расла в Бургас – Стара Загора и Нова Загора са моето детство, маранята над безкрайните равнини през лятото, дълбоката кал през зимата и почти никаква вода наоколо. Децата в планината си правеха снежни пързалки, ние си правехме кални – няма да казвам какво получавахме вечер, когато се приберяха от работа родителите и ни завареха в съвършена сиво-черна-лепкава опаковка, за да не скандализирам привържениците на абсолютните права на децата! С морето се запознах едва в пети клас, когато ме пратиха на лагер в Сарафово. Така и не се научих да плувам. Но го обикнах с една зряла, безусловна любов и съм му вярна. Никога, откакто живея в Бургас, не съм пожелавала да отида другаде и все повече се уверявам, че не мога да съществувам без него. Може със седмици да не стигна до брега, но знам, че морето си е там и ме чака, както смятат и всички бургазлии.
==
Обичам стиховете на Христо Фотев и Петя Дубарова, на Керана Ангелова и Стоянка Грудова – те се емблематични за Бургас. Ако говорим за учители, това навярно са класическите руски, английски и американски поети, както и по-съвременните, особено онези, които съм превеждала: Р. Рождественски и Вл. Висоцки, Лангстън Хюз, Тед Хюз, Шеймъс Хийни, Едуин Морган и Марсианците (Крег Рейн, Кристофър Рийд, Дейвид Суитмън). Безкрайно много обичам Биньо Иванов, Иван Методиев, Ф.Г. Лорка, Хели Лаксонен. Сигурно защото ги усещам близки поради начина, по който някои са писали, други все още пишат.
==
Пишеш, че “старостта ти връща изхарчените безумни нощи с лихвите”. Различна ли е и как поезията, която пишем в младостта си и която пишем много десетилетия по-късно? В какво за теб се състои остаряването?
==
Остаряването би трябвало да значи помъдряване, но не е задължително. Има много мъдрост в стиховете на Петя Дубарова, а тя, както знаем, е написала тези стихове преди да завърши училище. Аз не мога да направя паралел за себе си, защото свои стихове пиша едва от десетина години: преди това се задоволявах да превеждам и мисълта, че каквото е трябвало да се каже вече е казано от великите, ме удовлетворяваше.
Харесвам стиховете на много млади поети и поетеси. Последната година излязоха чудесни стихосбирки на млади хора, където помпозността и претенциозността не са на мода, а ежедневните неща звучат мъдро и елегантно. Казвам това, защото за мен възрастта на автора не е нито плюс, нито минус, за да харесам поезията му.
==
Колкото и да е странно, защото не е незабавно видимо, усещането ми за “Pompeii Red” е за любовна стихосбирка. Любовното чувство сякаш е насочено към многото женски образи в нея, които често са само невидим женски дъх, флуидно присъствие, енергия на жена, но като че ли я изпълват цялата. Съгласна ли си?
==
Да, съгласна съм. Колкото и да не ни се иска да делим писането на женско и мъжко, в моите стихове то е видимо женско: с усещането за жена и на жена. И аз не бягам от него, защото обратното би било нечестно.
==
Ако можеш да избираш - ръце или крила би избрала за себе си?
==
Както си разбрала от едно от стихотворенията, на този етап от живота си бих избрала ръце. Може би съм пропуснала някъде в годините етапа на крилата, или просто съм го преживяла без да го усетя.
==
Пишеш за срещата със злото и взирането в мрака. С какво “плашиш тъмното” в живота?
==
С огромната обич на семейството ми, с четене и понякога с писане.
==
Едно от любимите ми стихотворения е за човека огледало, който “вместо рани показва макове”. Има ли такива хора и каква е цената на тази тяхна дарба?
==
Тези хора са щастливци. Не е задължително да го осъзнават и да плащат цена, те просто са си такива и нищо не може да ги промени. Някои от обкръжението им ги смятат за „будали“, други им завиждат, трети им се радват и ги споменават с добро.
==
В някои от стихотворенията разказваш цели истории/приказки, което не е типична роля на поезията. Писала си стихове, разкази, дори лимерици. Виждаш ли себе си в по-дълъг жанр?
==
Май не. Дори втората ми книга с разкази зацикли някъде по средата. Улавям се, че все по-кратко искам да се изразявам, да махна всичко излишно от писането, а как си представяш роман, писан по този начин?!
