Теодора Лалова: Има някаква чудесна свобода в това да възприемаш обикновеното като събитие

С Теодора Лалова разговаряме за дебютната й стихосбирка “В такива следобеди” (Арс, 2021), която излезе в двуезичен вариант, на английски и на български. Самата Теди дели времето си между България и Белгия.

==

Прочитът на “В такива следобеди” ми причини болезнена носталгия - най-малкото заради годините, прекарани под почти същото северно небе, където “във десет и половина нощем, / небето все още крачи по слънцето”. Носталгията ли е обаче чувството на твоя прочит, тя ли съшива тези стихове?

==

Макар носталгията обективно да присъства (но тя не е само по линията „заминаване-завръщане“), това, което ме водеше при подреждането на стиховете в книга, нишките между текстовете, които усетих за себе си, бяха други – опитомяването и свързването на различните времена и пространства, съграждането на дом, пътят и любопитството към пътя.

==

Стихотворенията ти чертаят твоята лична географска карта, “в която дишат едновременно / безсолното небе над Фландрия и онзи вятър в София през март”; те приличат на картички, изпратени до самата теб от съответното място, когато вече си на другото. Къде присъстваш по-силно? Има ли места, на които си повече тъкмо защото те няма там?

==

Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам, че всъщност няма място, на което да присъствам по-силно. Период на задаване на въпроси като „къде съм, къде принадлежа“ имаше, парадоксално, в първите ми месеци като студентка в Белгия, т.е. тогава, когато дори не бях решила къде искам да бъда. И мисля, че това е обяснимо и логично – през тези най-първи месеци, човек все още тепърва се свързва с мястото, където е, и преминава за пръв път през откъсването от онова, което е познавал винаги, с прилежащите и вълнение, и болезненост.

==

Има го и усещането, че времето тече някак различно. С натрупването на споделеност (в общуването, професията, изкуството и т.н.), присъствието става по-плътно, до момент, в който границата между заминаване и завръщане се размива. Но това са процеси, флуидни неща. Тук ми се иска да цитирам едно стихотворение на Албена Тодорова, която го е казала така хубаво и прецизно:

==

„да живееш така
че във всеки град, където пристигаш
във всеки ден, който посрещаш
да те чака някой, когото обичаш
без значение дали заминаваш
или се връщаш“

==

И нещо друго – не мисля, че търсенията, към които отправя въпроса, са свързани само с физическото „тук и там“, просто е по-лесно да бъдат дискутирани в тази рамка, тъй като тя е много конкретна, много предметна. За мен същите въпроси изникват при осмислянето на съзряването, на първите независими крачки след края на детството. Виждам ги и без фактора „път“, като част от този особен период на двайсетте и началото на трийсетте, когато започва да се избистря накъде вървим или поне накъде искаме да вървим, когато започваме да надграждаме, да се отърсваме от юношеските несигурности, да създаваме собствени семейства и т.н.

==

И все пак животът на Запад - и най-вече пребиваването в специфичната му естетическа среда, така различна от нашата - дава ли друг тип сетива, сдобива ли с друг тип чувствителност?

==

Да, но с уговорката, че не животът на Запад въобще, а животът между две държави по принцип, между две и повече култури. Това е нещо, което забелязвам при много приятели и познати тук, то не е свързано с линията Изток-Запад – наблюдавам го както при чужденци, които са се преместили от една западна държава в друга, така и при тези, с които идваме от постсоциалистически страни, както и при децата от смесени бракове.

==

Това, да го наречем, е чувствителността на живота между граници, при който понятието за дом не е заключено в едно-единствено пространство, с все хубавото и трудното на такава реалност. И всичко това е не толкова свързано с конкретното място, на което си, колкото със самото движение, с избора за движение и с това, че позволяваш на движението да те докосне, че не се капсулираш. Този живот ми е дал опит, както и увереност – че мога да разчитам на себе си, далеч от това, което ми е познато, физически далеч от любими хора.

==

Обаче сетивността, погледната по-базово, като сбор от основни идеали, интереси, отношение и т.н., мисля, че се формира – за добро и лошо – в едни съвсем ранни години. В този смисъл, а и като се има предвид, че заминах на една сравнително зряла възраст (средата на двайсетте), при мен самата това сякаш вече бе утвърдено. Би било различно за едно дете, може би. Естетическата среда, която споменаваш, ценя заради спокойствието, но като оставам с ясното съзнание, че никъде не е напълно спокойно, а и не мисля, че съществува една хомогенна среда; както и че навсякъде си изграждаме, подсъзнателно или не, собствени „балони“ (културни, приятелски и т.н.).

==

==

Един от хората, на които е посветена книгата, е Джей. Може би тъкмо на него в едно от стихотворенията се опитваш да преведеш “покривите, портокалите, коледите, православните песнопения”. Успя ли в крайна сметка - преводим ли се оказа твоят стар свят и по какъв начин се случи това обяснение?

==

Ако под моя стар свят имаш предвид България – то тя не е стар свят, все така здраво свързана съм с държавата, с близките си, с езика; все така всичко това е едно обично настояще. В този смисъл, „превеждам“ на любимите си хора в Белгия (както на годеника ми Джей, така и на семейството му, на приятелите и колегите ми тук) една част от мен, която е в сегашно време, активна. И това е процес, една продължаваща разходка, която се осъществява на чисто ежедневно ниво и е толкова по-интензивна, колкото по-интензивна е връзката ми с конкретния човек. Случва се в разговорите, разказите, ако щеш и в готвенето, чрез пътуването и физическото ни пребиваване в България. Освен това, процесът е двустранен, двата свята се срещат, защото го искат взаимно – като първия пример, който ми идва наум, е желанието на самия Джейсън да учи български, да влезе в диалог с хората и културата; фактът, че няма ден, в който да не звучи български в дома ни.

==

Любопитното е, че цитираното стихотворение е писано много преди да замина за чужбина или да срещна Джейсън. При създаването си то е отвъд разделението България-чужбина. Носи идеята за превод на „настоящия ми свят“ при започването и задълбочаването на връзка (без значение дали любовна или приятелска). И тук вече има още един допълнителен пласт на един „стар свят“ – но в по-абстрактен смисъл, старият свят като момичетата, които съм била през годините. Това винаги ми е било интересно за размишление: как, особено в интимността на едни отношения, да разкрием себе си, каквито сме били преди, да опознаем и любимия човек такъв, какъвто е бил преди да се срещнем.

==

Защо тогава реши книгата да излезе в двуезичен вариант? Различно ли звучиш на самата себе си на различните езици?

==

Известно време, след като заминах, опитите ми за писане започнаха да бъдат съпътствани от игра с версиите на текста на двата езика или от писане направо на английски. Връзката ми с българския е интуитивна и най-силна, това е пространството на дома. Но писането на английски усетих като необходимо допълнение. Струваше ми се, че няма как напълно да се сприятеля с това ново пространство около мен, ако не мога да споделя по някакъв начин и себе си като пишещ човек. Впоследствие, когато започнахме работата по книгата с Валентин Дишев (моят редактор и издател), осъзнах, че голяма част от текстовете, които минаха ситото, вече съществуват и на английски.

==

Огромна благодарност дължа на Габриела Манова и на Калин Петков за това, че далеч преди въобще да мисля за книга, бяха превели спонтанно мои текстове, и на Джейсън, с когото сме работили заедно по изглаждането на мои собствени преводи в миналото. Стори ми се естествено книгата да съдържа в себе си и двата езика, да обедини и двата ритъма във физическото си тяло. Радвам се и съм благодарна, че Валентин подкрепи идеята да я направим двуезична, и че с Калин и Джейсън работихме заедно да допреведем останалите стихотворения.

==

А иначе относно това дали звуча различно на двата езика, в ежедневието аз самата не го чувствам, но мисля, че отстрани се усеща различно. Българският остава езикът на най-съкровеното, на идентичността ми, и сме си говорили с Джей за това – според него излъчвам някакво особено спокойствие, когато говоря на български. В по-трудни моменти съм се хващала, че инстинктивно посягам да чета книги на български език, досегът с езика ми носи веднага утеха. Ще ми се да направя и една голяма препратка към главата „Език свещен на моите баби“ от „Опитът“ на Русана Бърдарска (виж рецензия за романа тук), където тези теми са разгледани прецизно.

==

Като че ли в стиховете ти почти всичко се случва точно сега, в някакъв разтеглен до предел сегашен момент, трептящ все още на светлината, която го превръща във фотография или картина. Има ли значение какво ще последва после, когато светлината се оттегли от пейзажа, когато настъпи залезът? “После” има ли значение изобщо?

==

Има, много. Писането и снимането са средствата, с които капсулирам момента за „после“. Но също и действията, с които някак позволявам на идващото да се случи, чрез които мога да приключа даден етап. “После” – както и „някога преди“ - присъстват много в мислите ми. Въобще хода на времето, осмислянето му, събирането на историите, уважението към отминалото и към идващото (и собствено, и чуждо). Харесва ми възможността за работа с особеното пространство, което поезията позволява да изградим – този „разтеглен до предел“ миг, който ти споменаваш, обживяването на една възможна вечност, размиването на границите между тук и там. В едно стихотворение, например, улица в Брюксел може да извежда към крайбрежието на Балчик и това да е абсолютно логично, с истинността на най-съкровените желания и спомени.

==

Пишеш, че “всичко е по-хубаво / в мига преди да бъде сбъднато”. Вярваш ли, че съществува осъщественост, че наистина е възможно да се почувстваме завършени?

==

Не. Вярвам, че може да сме в мир със себе си или по-точно, понеже това е непрестанен процес - можем да работим по това да сме в мир със себе си, което включва доста себеопознаване и себеприемане. Постигането на категорична осъщественост мисля, че би се равнявало на край, съвсем по Далчев: „вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях.“ А и се чудя, да се почувстваме завършени, но спрямо какви критерии? Нещо винаги ще ръчка, някаква искрица желание, нещо винаги ще боли, и това е добре.

==

==

Вземайки повод от твоя строфа - по какво се равняват линиите на всички наши избори?

==

Хаха, питай ме след 40-50 години. Както в стихотворението, което цитираш, не мисля, че сега мога да изследвам това, опитът ми е все още малък.

==

Стихотворенията ти често представляват своеобразни списъци на ежедневното (или натюрморти на еднодневното), ала видяно на онази подбрана фотографска светлина, която ги прави надвременни, превръща ги в метафори. Би ли се съгласила, че обикновеното, рутината носят всъщност много повече поетична сила?

==

Струва ми се важно да не забравяме колко хубост има в обикновеното; да „отдаваме значение на всеки миг“ по Зонтаг. Един от най-ярките ми детски спомени е свързан именно със сладостта на рутината. Майка ми всяка сутрин си прави кафе и самият ритуал по пиенето му се усеща като подарък, като опора, около която може да се завърти всичко останало от деня, хубавото и лошото: холът, който ухае на това кафе, минутата спокойствие, на която тя истински се наслаждава, колко вкусно и спокойно ми става от начина, по който ми го описва, когато сме си говорили за това след години, аз - вече пораснала. Чисто сензорно, ако ми замирише на хубаво кафе, се чувствам у дома си, това е едно на ръка. Но има някаква чудесна свобода в това обикновеното да бъде съзнателно възприемано като удоволствие, то да е събитието. И това ме привлича и в поезията, където рутината има пространство за дишане, за преобразяване, където може да бъде внимателно разгледана, съхранена, осмислена.

==

По-скоро като наблюдател или като участник се усещаш в света от поезията ти?

==

Като пишещ човек, няма как, съм първо наблюдател. Удоволствие е да си (позволиш илюзията), че можеш да си водиш записки отстрани, да си човекът “зад кадър“; уютно е това пространство на вслушване и вглеждане. Но струва ми се, че да вярвам, че съм напълно „извън“, би било именно илюзия. Самият акт на писане или снимане е начин да се свържа с това, което е край мен. В този смисъл, наблюдението е вече и участие.

==

“Разбира се, в такива следобеди / не нося бележник със себе си”, споделяш в едно от стихотворенията - тогава ли, когато остане ненаписано, се случва най-важното?

==

Вярвам, че трябва тишина - и докато се случва най-важното въобще (в живота), и за поезията. Не пиша често, но не чувствам и че трябва, което, предполагам, е различно при прозата, за нея се доверявам, че е необходима ежедневна дисциплина. Паузите между създаването на стихотворения са ми ценни, позволяват ми да акумулирам нов опит, нови вдъхновения.

==

Отделно от това, винаги опитвам да си давам едно отстранение, пространство за дишане, чисто времево, в което да осъзная и преживея съкровените, големите лични събития. В този смисъл любовта, смъртта, сбогуването, споделеността могат да останат ненаписани като поезия дълго (а понякога и въобще), докато не се усетя достатъчно зряла, за да ги погледна през средствата на литературата, да изведа от тях нишките на литературата, с грижа и уважение. Не усещам правилно за себе си да ги превръщам на мига в поезия, а и сякаш се рискува при такава бързина поезията да се окаже дневник. Обаче се уча да съм внимателна с бележките, да си водя записки, един личен архив, който няма за цел да се превръща в книги, а да съхрани. Накратко - сякаш писане (под някаква форма) всъщност винаги има. Изборът е по-скоро как, кога и дали то да бъде превърнато в литература и споделено.

==

Показваш ни как разопаковайки багажа си, опитомяваш един адрес - по-различен начин ли се опитомява човек?

==

С човеците се опитомяваме взаимно. С времето все по-малко знам, или по-скоро все по-малко анализирам, как и защо се случва „кликването“. Доверявам се на споделеността.

==

Кое усилие е по-силно: да бъдеш който смяташ, че си, или това на “ежедневните откази / да бъдеш някой друг”?

==

Това мисля, че би зависило много от конкретния случай, от личната история. Стихотворението, от което е цитатът, тръгна от едно размишление в ранните ми двайсет за навиците като клетка, като оправдание („досущ като онзи, който навикът каза, че си“). Струва ми се важно да си позволявам(е) да се мислим извън собствените навици. Не знам дали трябва да има усилие.

==

==

Чудя се дали споделяме и един обратен подход - да мислим сегашното като (бъдещ) спомен, да преживяваме мига като нещо, което вече е в паметта или в литературата ни. (“Тялото ми, помъдряло, знае друго: не много далече оттук/ не мога да си спомня ни стаята, ни струните, / ни книгата”). Съгласна ли си?

==

Върна ме с въпроса в ранните гимназиални години, когато мисленето на сегашното като бъдещ спомен бе много, много силно у мен, може би покрай измъкването от детството и осъзнаването, за пръв път, че времето се забързва. Водех си дневници, пишех разкази и все исках да запечатам „тази, която съм днес“. По някакъв начин това е останало като ядро в поезията, която започнах да пиша по-късно. Изкристализирането на мига, съхраняването му с нежност, но вече с фокус върху връзката с това, което е край мен.

==

Стихотворенията ти са изпълнени с храна за сетивата - шумове, светлини, миризми, докосвания. И все пак кое е най-предпочитаното от теб сетиво?

==

Много труден избор. И все пак – на този етап от живота и от писането ми, зрението е водещо (малко иронично за човек, който от десетгодишен носи очила). То е някак и най-тренирано – няма как да не изляза, ако ще да е до аптеката, и да не внимавам с някаква част от съзнанието си за кадър, който чака да бъде видян. Усещам този малък, ежедневен, почти несъзнателен „лов“ за картини като подаръци към самата себе си или, както ти така красиво каза в един от предишните въпроси – като изпращане на картички. Тук писането и снимането много се преплитат. Доставя ми удоволствие да опитвам да запечатам мига, в неговата физическа разгърнатост; да уловя сладостта на това, че сме хора с тела, които могат да усетят, видят, помиришат, чуят. А веднага след зрението – може би слуха, вкъщи все звучи музика.