Никола Петров: Грозно е онова, което все още не възприемаме за красиво

Никола Петров (1987) е автор на поетичните книги “Въжеиграч” и “Бяс/бяло”. “Не са чудовища” (Издателство за поезия ДА, 2021) е третият му сборник, заради който той беше номиниран за националната награда “Иван Николов”. Тя е и поводът за това лаконично, блиц интервю.

Поезията ти в “Не са чудовища” непрекъснато се обръща към онова “ти”, което би могъл да си и самият ти, и някой специален друг, и в крайна сметка всеки от нас, четящите те. Смяташ ли, че поезията е по-скоро диалогично изкуство, отколкото монологично вглъбяване в себе си?

Всъщност „диалогично изкуство“ и „монологично вглъбяване“ едва ли са единствените опции. Поезията е монологично изкуство, но тя неминуемо говори на някого, дори когато ревниво я пазим за себе си и въобще не я записваме. Ако ще сами да сме си актьори и публика, щом сме опрели до човешкия език като начин на изразяване, значи на някого говорим – вглъбяването не може да избяга от това.

В един от текстовете си пишеш за неизречените стихове. Не е ли превзетост, красиво клише да твърдим, че само в неизразимото, в онова между редовете се съдържа дълбокият смисъл, същността?

Може би именно заради това стихотворението започва с алчност към уж несметните съкровища на неизказаното и завършва с „по-сам от преди.“

Обикновено те питат за двойниците, които според теб можем да открием навсякъде, но нека те попитам за обратното: какъв е онзи, с когото никога не би могъл да имаш нищо общо?

Дори да си страхлив, си малко смел, дори да си умен, си малко глупав, и т.н. Значи имаш допирни точки със страхливите, смелите, умните, глупавите. Човекът, с когото нямаш нищо общо, вероятно не съществува.

Говориш и за неподозираните чудовища у всеки от нас, но невинността се появява по-често в книгата ти. Неосъзнатото зло невинност ли е? Как я разбираш?

Невинността ми е интересна, защото без нея не биха съществували драмата и трагедията (имаш нужда от идиличен контрапункт, към който да се връщаш, за който да съжаляваш, иначе трагичното не би било трагично). От друга страна, ние сме много адаптивни животни и сме способни понякога да мислим невинно дори и след трагичното, което е утешително.

Недоверието по-искрено и по-естествено ли е от вярата?

Човек върши много неща съвсем искрено и естествено, включително престъпления и провали. В този смисъл искреността и естественото не са утеха. Светът около нас е променлив, един път вярата ни се оказва полезна тактика, друг път недоверието. Първото, за щастие, е по-често, но никой няма безпогрешен инстинкт.

В речника, който “Издателство за поезия ДА” помества в края на поетичните книги, има твое определение за красотата, но не и за “грозното”…

Бих го определил като това, което все още не възприемаме за красиво.

Пишеш за “спасение в падението, простор в отчаянието” - в парадокси и оксиморони ли мислиш?

Тези неща за мен са повече отражение на реални нюанси – така, както аз ги виждам – отколкото парадокси. Да, ако се вгледаш достатъчно, ще намериш някаква лъжа в честността, някакво спасение в падението и т.н. Не е чак парадоксално, поне за моите възприятия.

Абсолютизираш естествеността: според теб “всичко е естествено, щом го има”, включително “създаденото от окаяни същества”, шлаката, чудовищното, излишното, изкуственото, разрухата…

Да, наистина я абсолютизирам: в моя светоглед не съществува нищо изкуствено. Щом едно явление се подчинява на законите на света, то е естествено, независимо дали е породено от нас, хората (също естествени същества) или е поникнало от земята. Обратното на естественото може да е единствено свръхестественото. Разбира се, това не означава, че всичко естествено е хубаво или полезно.

Визираш обаче и свят, в който (според използваните от теб думи) има ред, зависимости, приличие, ограничения, правила. Ако не избираш какво те определя, както пишеш, какво тогава зависи от нас?

Склонен съм да допусна, че свободната воля е илюзия, както и че нищо, което се случва, не зависи от никого. Но от практическа гледна точка е удачно да си въобразяваш, че имаш контрол върху поне някаква част от себе си и околното. Какъвто и да е светът, имаш поле да се престориш, че е друг.

Обикновеното, в което “липсва величие”, “липсва триумф”, или изключителното те вълнува повече?

Изключителното се вижда в контраста с баналното, иначе ще престане да е изключително. Можем да си направим такъв експеримент в литературата: да напълним разказа с изключителности, всяка дума и всеки жест да са невероятни. Но това ще е нелепо. Предпочитам огромната баналност с моменти на изключителност.

Макар да не поучаваш, казваш: “Имай скромни мисли и желания”, “Живей в далечината на спокойствието”, “Не очаквай”, “Не посявай в себе си желанието”… Би ли се съгласил, че твоята поезия не е бунт, а форма на приемане, почти по будистки?

Не си позволявам да давам съвети в поезията: цитираното стихотворение отрича съветите и поуките и заявява симпатии към заклинанието. Така че това са по-скоро пожелания, включително фразата от другото стихотворение. Колкото до приемането, то може да е здравословна житейска позиция, но едва ли е достатъчно за добра литература, защото тя се нуждае от конфликт. Смирението е фаза от конфликта, то не замества целия конфликт (ако не е имало война, с какво се смиряваш?) Иначе всяка поезия е донякъде поезия на бунта.

На паметта или на сетивата си вярваш повече?

Стихотворението, което имаш предвид, асоциира доверието в непосредствените сетива с механизма на действие на светците и мошениците, защото ми говори за спонтанност, която може да се прояви и като жестокост. Доверието в паметта го свързвам със съмнението – в паметта са складирани белезите от предишните опарвания, тя ти казва да внимаваш. Поезията има нужда както от памет, така и от спонтанност.

Има ли място за болката в поезията ти - или тя, както се по-скоро се усеща в нея, е място за пост-болка, за утихналото бойно поле?

Струва ми се, че за всичко има място в поезията, включително за болка в най-чист вид, както и за това, което идва преди и после.

В някои от стиховете ти има осезаеми граматически странности: въпроси без питанки, отговори без въпроси, подчинени обяснителни без главно изречение… Изказът не винаги е плавен, логичен. Лесно ли подреждаш мисълта си и съзнателно ли издирваш особените словосъчетания?

Всеки има леки идиосинкрезии в синтаксиса и пунктуацията си: от това може и да не се вадят много важни изводи, но донякъде го намирам за симпатично. Аз си харесвам двоеточията, въпросите без въпросителна (напомнят ми за едно особено смирение), леко детската спонтанност на някои фрази – и понякога съзнателно ги оставям в текста. Но да кокетираш със стил не е достатъчно, ако нямаш съдържание. Мисълта ми звучи подредена в моите уши.

Определяш се като писател/поет разказвач. Вярваш повече в силата на историята, отколкото на езика, или…?

Не смятам, че е нужно да противопоставяме едното на другото: те винаги се допълват. Езикът ми е не по-малко интересен от съдържанието, макар че се опитвам да не го романтизирам. Каламбурите и игрите на думи са ми по-скоро досадни.

Някъде се появява строфата: “някои наизустиха себе си като реплика”. Какво е усещането ти за съвременната ни поезия, особено тази на връстниците ти – че продуцира повече “истина или лозунг”?

Напълно е възможно немалка част от онова, което искрено смятаме за наше, да се състои от кухи слогани, несъзнателно наизустени. Това не е наблюдение за съвременната ни поезия – смятам, че тя е достатъчно автентично будна – а по-скоро за заобикалящата ни среда изобщо, и то не само в съвремието.

Без какво не е възможна литературата?

В речника към книгата изразявам предположение, че литературата не може без осъзната възможност за щастие. Ще го разширя: литературата едва ли е възможна без надежда. Абсолютната безнадеждност би била скучна, тя е като пълното щастие, не може да породи конфликт.