Никола Петров (1987) е автор на поетичните книги “Въжеиграч” и “Бяс/бяло”. “Не са чудовища” (Издателство за поезия ДА, 2021) е третият му сборник, заради който той беше номиниран за националната награда “Иван Николов”. Тя е и поводът за това лаконично, блиц интервю.
==
Поезията ти в “Не са чудовища” непрекъснато се обръща към онова “ти”, което би могъл да си и самият ти, и някой специален друг, и в крайна сметка всеки от нас, четящите те. Смяташ ли, че поезията е по-скоро диалогично изкуство, отколкото монологично вглъбяване в себе си?
==
Всъщност „диалогично изкуство“ и „монологично вглъбяване“ едва ли са единствените опции. Поезията е монологично изкуство, но тя неминуемо говори на някого, дори когато ревниво я пазим за себе си и въобще не я записваме. Ако ще сами да сме си актьори и публика, щом сме опрели до човешкия език като начин на изразяване, значи на някого говорим – вглъбяването не може да избяга от това.
==
В един от текстовете си пишеш за неизречените стихове. Не е ли превзетост, красиво клише да твърдим, че само в неизразимото, в онова между редовете се съдържа дълбокият смисъл, същността?
==
Може би именно заради това стихотворението започва с алчност към уж несметните съкровища на неизказаното и завършва с „по-сам от преди.“
==
Обикновено те питат за двойниците, които според теб можем да открием навсякъде, но нека те попитам за обратното: какъв е онзи, с когото никога не би могъл да имаш нищо общо?
==
Дори да си страхлив, си малко смел, дори да си умен, си малко глупав, и т.н. Значи имаш допирни точки със страхливите, смелите, умните, глупавите. Човекът, с когото нямаш нищо общо, вероятно не съществува.
==
Говориш и за неподозираните чудовища у всеки от нас, но невинността се появява по-често в книгата ти. Неосъзнатото зло невинност ли е? Как я разбираш?
==
Невинността ми е интересна, защото без нея не биха съществували драмата и трагедията (имаш нужда от идиличен контрапункт, към който да се връщаш, за който да съжаляваш, иначе трагичното не би било трагично). От друга страна, ние сме много адаптивни животни и сме способни понякога да мислим невинно дори и след трагичното, което е утешително.
==
Недоверието по-искрено и по-естествено ли е от вярата?
==
Човек върши много неща съвсем искрено и естествено, включително престъпления и провали. В този смисъл искреността и естественото не са утеха. Светът около нас е променлив, един път вярата ни се оказва полезна тактика, друг път недоверието. Първото, за щастие, е по-често, но никой няма безпогрешен инстинкт.
==
==
В речника, който “Издателство за поезия ДА” помества в края на поетичните книги, има твое определение за красотата, но не и за “грозното”…
==
Бих го определил като това, което все още не възприемаме за красиво.
==
Пишеш за “спасение в падението, простор в отчаянието” - в парадокси и оксиморони ли мислиш?
==
Тези неща за мен са повече отражение на реални нюанси – така, както аз ги виждам – отколкото парадокси. Да, ако се вгледаш достатъчно, ще намериш някаква лъжа в честността, някакво спасение в падението и т.н. Не е чак парадоксално, поне за моите възприятия.
==
Абсолютизираш естествеността: според теб “всичко е естествено, щом го има”, включително “създаденото от окаяни същества”, шлаката, чудовищното, излишното, изкуственото, разрухата…
==
Да, наистина я абсолютизирам: в моя светоглед не съществува нищо изкуствено. Щом едно явление се подчинява на законите на света, то е естествено, независимо дали е породено от нас, хората (също естествени същества) или е поникнало от земята. Обратното на естественото може да е единствено свръхестественото. Разбира се, това не означава, че всичко естествено е хубаво или полезно.
==
Визираш обаче и свят, в който (според използваните от теб думи) има ред, зависимости, приличие, ограничения, правила. Ако не избираш какво те определя, както пишеш, какво тогава зависи от нас?
==
Склонен съм да допусна, че свободната воля е илюзия, както и че нищо, което се случва, не зависи от никого. Но от практическа гледна точка е удачно да си въобразяваш, че имаш контрол върху поне някаква част от себе си и околното. Какъвто и да е светът, имаш поле да се престориш, че е друг.
==
Обикновеното, в което “липсва величие”, “липсва триумф”, или изключителното те вълнува повече?
==
Изключителното се вижда в контраста с баналното, иначе ще престане да е изключително. Можем да си направим такъв експеримент в литературата: да напълним разказа с изключителности, всяка дума и всеки жест да са невероятни. Но това ще е нелепо. Предпочитам огромната баналност с моменти на изключителност.
==
Макар да не поучаваш, казваш: “Имай скромни мисли и желания”, “Живей в далечината на спокойствието”, “Не очаквай”, “Не посявай в себе си желанието”… Би ли се съгласил, че твоята поезия не е бунт, а форма на приемане, почти по будистки?
==
Не си позволявам да давам съвети в поезията: цитираното стихотворение отрича съветите и поуките и заявява симпатии към заклинанието. Така че това са по-скоро пожелания, включително фразата от другото стихотворение. Колкото до приемането, то може да е здравословна житейска позиция, но едва ли е достатъчно за добра литература, защото тя се нуждае от конфликт. Смирението е фаза от конфликта, то не замества целия конфликт (ако не е имало война, с какво се смиряваш?) Иначе всяка поезия е донякъде поезия на бунта.
==
На паметта или на сетивата си вярваш повече?
==
Стихотворението, което имаш предвид, асоциира доверието в непосредствените сетива с механизма на действие на светците и мошениците, защото ми говори за спонтанност, която може да се прояви и като жестокост. Доверието в паметта го свързвам със съмнението – в паметта са складирани белезите от предишните опарвания, тя ти казва да внимаваш. Поезията има нужда както от памет, така и от спонтанност.
==
Има ли място за болката в поезията ти - или тя, както се по-скоро се усеща в нея, е място за пост-болка, за утихналото бойно поле?
==
Струва ми се, че за всичко има място в поезията, включително за болка в най-чист вид, както и за това, което идва преди и после.
==
В някои от стиховете ти има осезаеми граматически странности: въпроси без питанки, отговори без въпроси, подчинени обяснителни без главно изречение… Изказът не винаги е плавен, логичен. Лесно ли подреждаш мисълта си и съзнателно ли издирваш особените словосъчетания?
==
Всеки има леки идиосинкрезии в синтаксиса и пунктуацията си: от това може и да не се вадят много важни изводи, но донякъде го намирам за симпатично. Аз си харесвам двоеточията, въпросите без въпросителна (напомнят ми за едно особено смирение), леко детската спонтанност на някои фрази – и понякога съзнателно ги оставям в текста. Но да кокетираш със стил не е достатъчно, ако нямаш съдържание. Мисълта ми звучи подредена в моите уши.
==
Определяш се като писател/поет разказвач. Вярваш повече в силата на историята, отколкото на езика, или…?
==
Не смятам, че е нужно да противопоставяме едното на другото: те винаги се допълват. Езикът ми е не по-малко интересен от съдържанието, макар че се опитвам да не го романтизирам. Каламбурите и игрите на думи са ми по-скоро досадни.
==
Някъде се появява строфата: “някои наизустиха себе си като реплика”. Какво е усещането ти за съвременната ни поезия, особено тази на връстниците ти – че продуцира повече “истина или лозунг”?
==
Напълно е възможно немалка част от онова, което искрено смятаме за наше, да се състои от кухи слогани, несъзнателно наизустени. Това не е наблюдение за съвременната ни поезия – смятам, че тя е достатъчно автентично будна – а по-скоро за заобикалящата ни среда изобщо, и то не само в съвремието.
==
Без какво не е възможна литературата?
==
В речника към книгата изразявам предположение, че литературата не може без осъзната възможност за щастие. Ще го разширя: литературата едва ли е възможна без надежда. Абсолютната безнадеждност би била скучна, тя е като пълното щастие, не може да породи конфликт.
