Преслава Виденова: В миналото няма преструвка, то неприкрито вклинява тръните си в нас

Преслава Виденова е родена през 90-те в Шумен, завършва езикова гимназия във Варна, живяла е за кратко в Гърция, Холандия и Германия. Записва специалността “изкуство и култура” в Маастрихтския университет, но година по-късно се връща в България. През 2014 г. печели първа награда на националния рецитал-конкурс „Яворови дни“, през 2016 г. е отличена с първа награда в раздел поезия на конкурса „Петя Дубарова“. Лауреат е на 37-ото издание на поетичния конкурс „Веселин Ханчев“ (2020), след който дебютира със стихосбирката „Постоянна експозиция“ (Жанет 45, 2021). Тя е и поводът за този наш разговор.

==

Редица от стихотворенията ти разказват цели житейски истории, биографии. Не е ли това нетипично за поезията?

==

Не знам, определено не съм се домогвала до наративните сглобки в поезията си целенасочено и се старая да не се облягам на тях като на устойчиви постаменти. Категорично не съм си и измивала ръцете от уловките на прозата с вграждането на сюжет в традиционно по-сгъстената поетическа форма. Има редица примери в изповедната поезия от миналия век, които доказват, че стихотворенията умеят доверено да ни разказват тайните, които прозата се запъва да изрече, придържайки се привидно към похвати, характерни за повествованието.

==

Вярвам, че поезията при мен се е появявала като спонтанна аналогова хроника на мигове, в които околните дразнения са с висока наситеност. Тогава сетивните ми възприятия са изострени и поглъщат предметната действителност до топлийка, а за записа ѝ ми е дадено много малко време, в което трябва възможно най-бързо да набележа акцентите.

==

Може би замразявам болезнеността на определени лични събития в камерата на стиха. По този начин осветявам диапозитивите на паметта си. В стопкадъра маркирам носещия скелет на мига, картографирам чувствения си свят чрез веществените артефакти на звуците, през допира си до материите; задавам параметрите на пространствата, за да мога след това да ги обходя рефлексивно.

==

“Дават повторения, където и да ида”, пишеш. Възможна ли е оригиналността - в писането, и изобщо в живота - или сме обречени да гледаме все “повторенията”?

==

Иска ми се да можех да се изразя по-уклончиво за повторяемостта на събитията, да бях способна с чиста съвест да сменя заснежения екран на своето вчера, но повторенията и призраците в отражението са константи на обективното настояще.

==

Те са основни смислови способи на колективния сън, който обитаваме в полубудно състояние, полусъзнателни за белезите, които ни приближават до другите. Вкопчени сме повече в различията, границите и отликите си с тях и често оставаме пасивни, самомнителни, неотстъпчиви, удаде ли ни се случай да напуснем териториите на готовите си отговори.

==

Само че конфликтът, ако е самоцел, ако не води до градивно нарушаване на статуквото, не води до нищо добро. В този смисъл оригиналността е допустима и възможна дотолкова, доколкото човек би могъл да осмисля ограниченията и даденостите си, когато се сблъсква с бъговете, с повтарящите се брънки, да ги забелязва и да следи накъде ще го отведат.

==

Вярваш ли, че миналото прораства в бъдещето ни – “и се преструва на корона” (-та на дървото)?

==

В миналото няма преструвка, то неприкрито вклинява тръните си в нас, прегъва ствола, разкървавява ни, напластява годишните пръстени, придавайки плътност на характерите. Короната се вкоренява в безответното небе на необозримото, отправя към него своите молитви за животворна захранка и понякога небето отговаря с дъжд, друг път с томителна градушка. Короните, също както корените, са жилави, огъват се, превиват клонки, но върхарите им остават впрегнати в непостигнатия етер. Може би тъкмо този висок стремеж е волята да постигаме смисъл с делата си.

==

На какво е осъден човек, неспособен да разпознае отраженията (си) като такива – както е в стиха със самката; или обречен да живее само с тях – както е в другия, където нечий единствен изглед е „отразеното небе върху отсрещните прозорци“?

==

Човешките личности са призрачни образи в огледална зала. Това ни е даденост, изходна позиция. От години темата за противопоставянето на двойниците ме мъчи и принуждава да се вглеждам внимателно в сенките си. Разпознаването на отраженията често се случва еднопосочно и неуловимо – дали защото ни е по-удобно да не видим себе си в другия и да не му позволим да ни разпознае, дали поради невъзможност да го съпреживеем. Но безспорно е затормозяващо да се припознаваш в отражението си, особено когато не ти понася.

==

Скоро беше Великден, за който някъде пишеш: “Великден е един разграбен помен”. Из редовете ти се появяват и много „светци“. Какво не е светостта?

==

Светостта не е шумна атестация. Не е крещящ апел. Не е нагъл подронващ жест на омраза. Не е обезценяване и отхвърляне на живота с леката ръка на овластения. Светостта е да си много тих и малък и да слушаш будно, обичливо и внимателно света на другите.

==

==

На насилието и страданието противопоставяш аромата на нетленността, произведена от тях, както е при героинята ти Ясмин…

==

Често една мека длан е напълно достатъчна юмрукът да отпусне хватката си. Длъжна съм да опитвам.

==

Кои “показания за възрастта” са лъжливи?

==

Вероятно прибързаните. Състаряваме се взаимно и преждевременно. Хвърляме се в зрелостта с мокри окапани ризи и много скоро те ни окъсяват, но забравяме да ги смъкнем и вървим през света като недорасло гротескно несъответствие, защото много сме бързали да се напуснем.

==

Трябва ли да хапе поезията?

==

Не, но е добре да умее да се отбранява пред всеядната тирания на дребните сензации. Защото поезията е всичко друго, но не и угоднически поклон.

==

Какви видове зверове разпознаваш днес сред нас, тукашните?

==

Иска ми се да отрека, но зверовете, които разпознавам в човешките взаимоотношения, са всеядни и стръвни. Част от тях са парадното лицемерие, екранната добросъвестност, доктрината на клеветничеството. Най-много от всичко ме нараняват насилието и жестокостта на всички равнища на комуникация.

==

Какво е твоето определение за края? Кое е край, кога е край?

==

Край е, когато няма други. Абсолютната безответност е краят.

==

Кое в живота ни потвърждава (присъствието, намесата, съществуването на) Бог?

==

Самият живот не ми позволява да разглеждам и пожелавам нещо отвъд него като божествено – така бих проявила алчност. Ето, този наш разговор е едно от потвържденията на бог. Хората, с които ще се срещна на площада, с които ще се размина днес, които ще ме поздравят, ще ми се надсмеят или ще ме прегърнат, са друго насъщно потвърждение.

==

Използваш често думата “чист”. Какво е чистотата?

==

Чистотата при децата е, когато нямаш ясни знаци за добро и зло и си напълно непреднамерен. Словото ти е действие, действието е слово, необятна игра. Не мислиш как да раниш, не мислиш как да побегнеш, освен ако бягството ти не е изцяло в рамките на играта. А докато тичаш, изпитваш радост от цялото налично небе и от това, че си свръзката му с пръстта, в която отбелязваш стъпки.

==

Чистотата при възрастните в абсолютната си форма е тъкмо това, но заради възприетите постулати тръгва от умението да не шикалкавиш със себе си, т.е. да не се самозабравяш в привидностите, да си малко по-притихнал отвътре и да подхождаш с будност към клопките на ненадейно спохождащия те възторг.

==

Коя е най-постоянната експозиция в живота ни?

==

Непроявената. Образите ѝ ще те преследват, докато не ги изведеш на разходка в залата с огледалата.