Йордан Славейков: Там, отвъд, ме чака голямото ми кръвно-празнично семейство

Снимка: Георги Сиркатов

==

Когато прочетох романа ти “Последна стъпка” (Жанет 45, 2015/2020), си помислих, че той е освободил някакъв огромен, натрупан до момента товар; терапевтирал е страховита травма. Сега, когато прочетох и новия ти сборник с разкази “Празнично семейство” (Жанет 45, 2022), си давам сметка, че тази терапия не е еднократна. Че темата за смъртта и загубите, за раняването и отнемането не е затворена. И може би ще бележи и всичко, което ще пишеш и в бъдеще, до края…

==

Понякога наистина ми се иска да е имало такъв момент, в който да си седя у дома, да не знам какво да правя, да ме измъчва някаква неясна душевна болка, да се плесна по челото и да изрека на глас колко е хубаво сега да почна да пиша и да се потерапевтирам. А сега сериозно: темата за смъртта, загубите, раняването и отнемането ще бележат всичко, което ще пиша и в бъдеще, и до края. Защото това очаква всеки един от нас - загуби, страх, изоставяне, старост, болест, смърт.

==

Не си даваме много често сметка, но това е напълно естественият кръговрат на живота. Тези теми не са нито черни, нито мрачни. За мен са противоотрова на престорената веселост и идиотския позитивизъм, с които обитаваме живота, особено в онлайн измерението му. Забравяме, че не само сме смъртни, а сме внезапно смъртни. Но друга важна, много важна, най-важна за мен тема, която присъства във всеки мой разказ, е любовта. Добре, че я има, да носи надежди за по-добър живот. Ако не тук, то там, отвъд.

==

На премиерата си в Бургас ти прочете разказа “Ти спиш”, който нарече “първото, което някога съм писал”. Какъв период от време обхващат историите в сборника? Ето, аз долавям разликите в тях – в зрелостта им, в езика. Ти самият виждаш ли се променен в тях?

==

Написах “Ти спиш” през 2004 г. Сега зная, че ако не го бях написал тогава, връзката ми с нормалността щеше да изтънее дотолкова, че почти да се скъса. Това малко парче проза не излекува нито болката, нито тъгата ми по непрежалим човек, но съвсем леко ги изсветли. Тогава за пръв път допуснах, че мракът, който носи със себе си смъртта на любим човек, може би не е вечен. Не зная дали виждам сам себе си различен, но зная, че понякога пиша с по-голяма лекота и че гладът ми за писане се усилва. Зная и че се променям като личност и писател - явно именно тази промяна наричаш зрялост.

==

==

В първия разказ – “Любовен холокост”, виждаме как талантът корабокрушира в посредствеността (вместо привидно обратното). Би ли се съгласил с парадокса, че често най-интелигентните и талантливите хора са и най-емоционално незрели, лековерни, подлъгвани по лъскавината на повърхностното? И защо?

==

Това, че талантът корабокрушира пред посредствеността е видимата част, айсбергът в отношенията между двама души. Същински важното за мен е, че човекът, който има огромна нужда да обича, се оказва покорен от обекта на желанието си. Любовта тук е със силата на природно бедствие, от което не желаеш да се скриеш, не бягаш, не търсиш убежище. Оставяш се да те отнесе, без да знаеш къде точно.

==

Не мисля, че има подлъгване по някаква привидна лъскавост. Има усещане за предопределение, за онзи миг, в който човек е способен да прозре всичко в една бъдеща връзка, да знае колко трагично или банално ще свърши тя - не въпреки, а именно заради знанието да си позволи да изживее такава една невъзможна любов. Защото такава невъзможна любов по правило връхлита човек еднократно, а възможните любови са безинтересни.

==

И си спомням, че от затвора Оскар Уайлд пише до любовника си лорд Алфред Дъглас: “Скъпи Боузи, още в първия момент, в който те видях, осъзнах, че твоят низш разум ще погуби моя висш.” Докато е в затвора, Уайлд не получава нито едно писмо от любимия си. Това е причината да се роди изповедта, наречена “De profundis”.

==

В “Обяд” буквализираш метафоричното поглъщане на другия в любовта, описваш една малко зловеща евхаристия. Това ли тайнство се случва, когато обичаме?

==

Всъщност “Обяд” е много смешен, много ироничен и самоироничен разказ. Мисля, че това е най-точният ключ, през който аз го чета. В него се надсмивам над себе си и над хората, които обичат и имат нужда да драматизират всяка една любовна ситуация. Той е моята лична червена лампичка, която светва всеки път щом си кажа: “Това ще е началото на изпепеляваща, покъртителна любов”, докато знам че става въпрос за нагон. Но въпросният разказ е и моето лично развенчаване на фалшивите идоли около мен. Инак - да, това е механизмът на влюбването, желанието не да съзерцаваш, а да се слееш, да погълнеш другия.

==

==

Пишеш там също, че “сърдитият Бог е страшен Бог”. Как ни се сърди Бог (истинският, но и този, който тук е равносилен на другия, на любимия)?

==

Защо му е на Бог да ни се сърди? Нали е Любов и е умрял, за да изкупи греховете ни. Редно е ние да му се сърдим, че ни е оставил сами на себе си. Или да сме му благодарни за тази свобода, защото тя носи със себе си отговорност. Отговорността да си човек, да бъдеш добър или лош човек. Бог, който е равносилен на любимия обаче, се сърди както се сърдим ние - нали сме с него образ и подобие.

==

Чрез централния за този сборник разказ “Разкажи ми приказка” си припомних думите на Иван Станков, че душата винаги е в сегашно време, а любовта иска всичко сега. Любовта на героя ти Васко е граматически грешно разказана приказка, приказка в сегашно, а не в “имало едно” време. Поразсъждавай за времето в любовта.

==

Любовта съдържа в себе си много сезони, всички сезони. Понякога два месеца или даже две седмици пролет в една връзка са достатъчни, за да може да бъде преживяна зима, която трае десет месеца. Не само душата, а и любовта винаги, винаги трябва да е в сегашно време, да е “тук и сега”, да не я натоварваме с призраци от миналото, нито да си я представяме разкрасена или променена в бъдеще време. Трябва да се научим да я създаваме всеки ден, защото любовта е действие, глагол. Не е констатация, не е и прилагателно.

==

Да знаем, че през нощта, докато спим, тя може да умре, и да сме готови на сизифовския труд да я създаваме пак и пак. Да я мислим като бял лист хартия, върху който всеки ден започваме да пишем наново. А ако се случи този, когото обичаме, да напусне нашия свят - да продължим с усилията и без него. Така, мисля си, се постига идеята за вечност. В този контекст героят Васил създава любовта си с Ася. Любовта към нея е в единственото правилно граматическо време - сегашното.

==

На премиерата каза също, че за този разказ си взел повод от “новинарска изрезка”. Като театрален режисьор/драматург/сценарист, къде намираш по-автентичните и достоверни истории: в реалността или напротив – повече във въображението?

==

В едно свое интервю любимият ми американски драматург Тенеси Уилямс казва, че той е и присъства във всичките си пиеси, в живота и съдбата на персонажите, които създава, че той е Бланш Дюбоа. Във всяка история, която създавам, присъствам аз. Поводът за написването на “Разкажи ми приказка” наистина бяха няколкото реда, прочетени в един всекидневник. Преработих тези изречения през себе си, през начина, по който аз живея в света, през комплексите, страховете, неврозите си, но и през копнежите и мечтите си.

==

Вярвам, че не животът имитира изкуството, а тъкмо обратното, понеже животът е по-велик от всяко едно изкуство. Когато пиша, си давам свободата не само да създавам света по мой образ и подобие, а се ползвам и от свободата да променям вече изживените си сценарии, да ги изигравам пак. Не непременно с щастлив край, но задължително по различен начин. Да дам, да си дам, милост, която е била отказана.

==

==

В коледните разкази веднъж си помисляме, че ето, чудесата не се случват, смъртта си намира път, колкото и да ни пазят от нея, и тогава даже идва с ненужно платена цена – самотата заради това пазене (“Коледа в сегашно време”). После виждаме, че напротив, животът ти дава възможност, дори и злочеста, да се окажеш нечие коледно чудо, да станеш нечие спасително семейство (“Коледа в минало време”). Каква е разликата между кръвната и “празничната” принадлежност?

==

Но защо в това изреждане липсва третият разказ - “Коледа в бъдеще време”? Тази миниатюра е съществена съставна част от коледния триптих - не само защото е най-любовната част, а и понеже говори за силата да изживееш докрай любовта си, дори когато съзнаваш, че е обречена. Защото любовта, освен всичко друго, е и отговорност, а отговорният човек не бяга от обречените си любови.

==

“Празничната” принадлежност е в това да имаме свободата и правото да я избираме. И добре, че е така. Тя е живителната глътка кислород, ако в кръвната принадлежност започне да преобладава въглеродният диоксид.

==

В “Език” също буквализираш метафората – харесвам този твой прийом. Там любовта идва едва отвъд езика, отвъд баналността на общуването, там, където разбирането е посвещение. Как любовта е обвързана и минава през (общия ни) език?

==

През годините ми се е случвало неколкократно да се опитам да обясня на обекта на желанието си колко точно го обичам, колко го желая, какво означава за мен, как преживявам присъствия и липси, как това, как онова. И неизменно съм катастрофирал в опитите си да обясня, да се обясня. Дадох си сметка, че когато обичам, се цензурирам, или пък тотално се самооголвам.

==

И тогава се запитах мога ли да обичам, може ли да се обича, отвъд речта, отвъд езика. И поставих този въпрос в екстремно-любовен контекст. Понякога езикът и думите убиват любовта, банализират я, не сме измислили все още толкова много и толкова силни сравнения за нея. Любовта е несравнима, без значение споделена ли е или не.

==

А с какво всъщност граничи любовта, какво има зад синора ѝ?

==

Аз вярвам, че любовта е благослов, че идва някъде от горе, че е надземна, че има способността да ни прави и нас надбитови и дори извън-земни. В този контекст моето мислене е, че любовта граничи със смъртта, която на свой ред граничи с безсмъртието, което от своя страна пък граничи с вечността.

==

==

Би ли импровизирал най-краткия възможен диалог между двама обичащи се? Как би звучал той?

==

Глупавият и суетлив “писателски шаран”, който с лека насмешка открих, че обитава едно тяло заедно с мен, така се зарадва на тази лъскава кукичка, която представлява въпросът ти, че веднага я налапа. Сега стои закачен и увиснал на нея. И се пули. Нека му е!

==

Искам от негово име да кажа, че любовта между двама души се измерва не в думите, които са си казали, а в тези, които са измълчали заедно. Съзнавам, че той и аз сме склонни в случая да бълваме клишета, да се правим на разбиращи, на вещи в тази област. И все пак - кратките любовни диалози имат много варианти. Най-честен и безхитростен сред тях сега ми се струва именно този:

==

- Обичам те.

==

- Обичам те.

==

Интересува те маргиналния, малкия, нищия човек, чийто живот често е графичен, доведен от теб на места до натуралистична сюрреалност. Защо той, какво в него? И кой е неговият контрапункт?

==

Отговарям на въпроса ти с въпрос. А кой друг? Кой друг, ако не той? Той заслужава, и не само в библейския смисъл, да му бъде въздадено милосърдие, да бъде утешен, успокоен, приласкан. Защото е автентичен, ръбат, неприспособим, защото живее, мрази и обича крайно. Моят начин това да стане е като запозная другите с него. Като им открехна вратата към света му и ги поканя да влязат, да разгледат и, ако искат, да поостанат.

==

Нямам интерес към приспособимия, средностатистическия, конформистки устроен индивид, който се бори със зъби и нокти с вероятността някой да разпознае маргинала в него. Изпитвам презрителна насмешка към пропастта между “аз съм” и “аз искам да бъда”, която той обитава. Към опитите му да имитира петзвезден живот със заплата “две звезди”, към истериите и кризите му. Той е направил избора си, а за изборите си ние плащаме.

==

А кой е лошият човек? И какво е твоето определение за грях?

==

Лошият човек в “Лош човек”, ако визираш този мой разказ, всъщност е добър и щедър. Занимава ме не толкова социалната маска, която сме принудени да надяваме и носим, с която свикваме и се отъждествяваме, колкото невъзможността или нежеланието на другите да направят опит да надникнат зад нея. Моята е отличен лакмус в общуването ми с другите. Ако не успяват, ако не поискат да надникнат зад нея, остават в графата “и много други”.

==

Чакат ли те отвъд?

==

Разбира се. Там, отвъд, ме чака голямото ми кръвно-празнично семейство. Вече знам, че няма нужда да бързам, защото времето тук и времето там текат с различни скорости. Моят дълъг живот тук ще е само две седмици чакане за тях там. И там сега е августовски ден. Майка ми приготвя храна - усмихната е, с цвете зад ухото, опитва се да не нахока баща ми за нещо, което той не е свършил както тя е заръчала да бъде свършено. Някой строи дом за нас двамата, чуди се дали да обзаведе дома ни, или да не разопакова мебелите, а да ме чака. Взел е любима книга в ръцете си, седнал е на терасата, и когато се появя, ще каже: “Хайде да ми почетеш на глас, Франки, не си ми чел вече цял месец”. А аз ще се усмихна, ще взема книгата от ръцете му, ще го прегърна и дълго няма да го пускам.