В контекста на съвременната българска поезия, писана от твоето поколение, в новата си книга „Credendo Vides“ (Знаци, 2023, редактор Георги Гаврилов, корица Иво Рафаилов) ти пишеш такава, която сякаш те извежда много извън облика му - и тематично, и като тоналност. Имаш ли ти самата такова усещане и ако да, прави ли те това несъвместима и… не създава ли риск да бъдеш сметната за старомодна, фанатична или нещо друго?
==
Да, тази книга коренно се различава от поезията, която се пише днес в България, но също така и от поезията, която самата аз пишех преди нея. „Credendo vides” още от началото беше замислена като книга, която драстично да се отличава, но не за да изпъкнат личните ѝ качества или тези на автора, а заради мисията, която бих искала да изпълни. Смятам, че когато иска да каже нещо на човечеството или на един народ, Бог избира творец (без значение дали композитор, поет и т.н.), който да говори чрез него. В този смисъл, усетих особен подтик и призвание да я напиша. Това не е поезия за четене, това е книга за преосмисляне на цялостното светоусещане и начин на живот. Връщане към същината на живеенето и преоткриване на връзката с Бога.
==
В никакъв случай обаче не я чувствам несъвременна. Напротив, смятам, че има нужда точно от нея и неслучайно излиза тъкмо сега. Завърших я в много труден за мен период – в онези 40 дни след смъртта на най-близкия ми човек. После чаках знак, че е дошло времето ѝ. Мисля, че го получих и пристъпих към издаване. Бих казала, че тази книга е по-съвременна от всички други, защото повдига теми, които са болезнено отхвърляни поне през последните трийсетина години, а обществото ни има нужда от тях, независимо дали го осъзнава, или не, за да се самоизлекува.
==
Част от поезията ти е силно молитвено-притчова, нейните образи са силно обвързани с библейската символика - като своеобразна реплика на Притчите Соломонови и “Песен на Песните. Кои са твоите образци и вдъхновения за тази стилистика?
==
Може би е неестествено, но самият живот. Моите лични преживявания, тези на най-близките ми и на онова, с което ме среща живота, породиха в мен желание за тази „молитвеност“. Първите библейски стихове бяха родени точно така. След това Евангелието и цялата книга на Новия завет, която за мен си остава най-важната книга, писана някога. В нея човек може да намери отговор на всички въпроси, както и упование. Библията сама по себе си вече съдържа всички възможни сюжети, преоткривани отново и отново от авторите до днес. Тя е единствената книга, в която е заложена абсолютно всяка тема. Писано след това е само реплика по един по-модерен или по-художествен начин.
==
Не се страхуваш, че би могла да прозвучиш поучително, проповеднически или мелодраматично?
==
Не, това дори е търсено. Ясно съзнавам, че малко хора биха прочели Библията, а тя е фундаментална. Иска ми се с тази книга да пренеса словото на Христос до читателите, без да им казвам: прочетете Библията. Затова книгата звучи и изглежда като малка Библия, затова си позволявам директни поучения.
==
Възможно ли е да се напише такава поезия и без действителната вяра?
==
Не мисля. Тя би стояла фалшиво. Не бих повярвала в думите, които е написал автора, както не вярвам на певец, изпълняващ църковни песнопения, в чийто глас се усеща повече материалност, отколкото дух.
==
Изисква ли поезията ти специални познания и чувствителност от страна на читателя?
==
Единствено да допусне словото да му заговори. Защото често като читатели поставяме бариера и не си позволяваме истински да вникнем в текстовете. Необходимо е да се отворим, както се отваряме за вярата.
==
А поставяш ли си за цел да го промениш - до къде в него искаш да стигнеш, какво искаш да предизвикаш?
==
Катарзис. Бих искала след прочита на тази книга читателят да не бъде същият.
==
Виждаш поета като жертвен агнец - една класическа романтична представа сама по себе си…
==
Както казах по-горе, Божественото говори чрез творците. Истина е, че от всички тях поетът е най-ощетен във всяко отношение. Той получава най-малко уважение, неговата работа не се разбира като професия, смята се, че този труд не заслужава заплащане и т.н. А поетът страда ужасно много за думите си.
==
Не мисля, че някой пише от щастие, щастието е лош писател, както бях казала някъде. Поезията има рядката сила само с няколко думи тотално да преобърне мисленето и да предизвика силен емоционален взрив. Тя има малко публика, понеже ни кара да се чувстваме неудобно, изважда ни от материалното и буквално поставя пред лицата ни онова, за което си струва да се живее. А мнозина не обичат да излизат от своя материален комфорт и да го жертват в името на духовното израстване. Поетът поема всичко това върху себе си, с надеждата, че някой ще го чуе. Той е като малък Христос, който не възкръсва.
==
==
В част от стиховете централен е образът на жената. Ева, Лилит, Мария Магдалена - като каква я виждаш тук?…
==
Опитала съм се да обхвана всички проявления на жената, защото тя е един от най-богатите образи, които познаваме. Като дете бях изградила много негативна представа за жената – вероятно е имало лоши примери в обкръжението ми. За мен тя беше твърде материално същество, лишено от дух и благородство, безцеремонно, незачитащо личното пространство и чувства на другите. В жената може да има огромна бруталност, тя може да бъде жестока или напълно безчувствена.
==
Така че образът на любящата и всеопрощаваща майка отсъстваше. На тази възраст вече разбивам, че жената притежава в себе си и Ева, и Лилит, и Мария - въпросът е на коя от тях ще даде волята да се прояви, в какви ситуации и с каква сила.
==
“всяка секунда до мрака е дума / чийто преводач е сърцето”, пишеш. Как си представяш мрака, какво е за теб той?
==
Мракът е още едно тайнство. Нека си припомним, че раждането на Христос се случва през нощта, също и възкръсването му. Но мракът е много подлъгващ, като обратното на светлината, тоест на божественото, в него се крият онези сили, които ни карат да се страхуваме.
==
По-интересен за мен е мракът вътре в нас. Повечето хора не обичат да осветяват собствените си тъмни сили и постъпки, затова го отричат пред самите себе си. Аз не се страхувам да се срещам с тях и да ги гледам обективно. Често наблюдавам с писателски интерес слабостите, страховете си и деструктивните мисли и прояви, опитвайки се да разбера произхода им и да ги коригирам. Но мракът е също толкова необходим, за да изкристализира светлината ни. Потапям се в него, за да се разгранича от него.
==
По какъв начин щастието може да бъде фатално?
==
Като го приемем за даденост и не го забележим. Неминуемо то си отива и когато не е осъзнато навреме, се усеща като гибелно – нещастието е следствие от щастието. За да се заслужи щастието, трябва да се изстрада.
==
Вземайки повод от стиха “На тръгване”, питам: трябва ли да излизаме в света и сред хората въоръжени?
==
Трябва да си имаме повече доверие и да не тръгваме в живота като на фронта. Ако всички сме без оръжие, няма от какво да се страхуваме и пазим. Но е важно и какво провокираме у другите, дали успяваме на лошото да отвърнем с усмивка, или вместо това вадим нож. Ако обгръщаме тези, които ни правят зло, с любов, ние ги обезоръжаваме.
==
Какво има в самотата?
==
Време и почва за творчество, себепознание и контакт с духовния свят. С тъмна краска, но все пак градивна. Самотата е необходима на всеки в различни дози - ключът е в баланса.
==
Каква е връзката между погрешимостта ни и любовта, на която са посветени голяма част от стихотворенията в книгата?
==
Няма непогрешим човек, това е неизбежно. Но любовта е всеопрощаваща. Само чрез нея човек може да прости, да се покае, да се поправи.
==
Монолог или диалог е молитвата?
==
Чудесен въпрос! За мен е диалог, който обаче не е задължително да се осъществи на момента като такъв. Отправяме молитвата си към точно определен субект, но отговорът може да дойде по-късно и по най-различен начин. Трябва да четем знаците. Но дори фактът, че молитвата е чута, я прави диалог, защото поражда ответна мисъл. А молитвата никога не остава нечута.
==
Мисълта или плътта е по-силна?
==
Мисълта, но е важно да я насочваме правилно. Да не ѝ даваме воля да се развихря свободно в разрушителния спектър, набирайки все повече сила, а да я овладеем така, че да ни служи за добро. Тленното винаги е по-неустойчиво, затова е и тленно.
==
Има ли думи, от чиято тежест искаш да се лишиш?
==
Не, по-скоро се уча да поемам пълна отговорност за всичко в живота си, макар да знам, че не съм абсолютен господар на себе си, че Бог е определил каква да бъда. Много е лесно да се самоосвободиш от отговорността за думи и действия, да предадеш вината си на някой друг, на съдбата и т.н. Но вътре в себе си човек винаги знае кога е сгрешил и че това е лично негов избор. И трябва да приема тежестта на своите думи, дела и съдба. Смятам, че в тази книга съм много отговорна към думите, какъвто трябва да бъде и всеки поет.
==
Как се доказва човек?
==
С добри дела, зачитане на живота – човешки, животински, растителен – и духовно израстване, което е и смисълът на съществуването.
==
Пишеш, че страданието е гениално, а не творецът. Кое го прави такова - обясни разликата.
==
Творецът не би могъл да напише нещо гениално, ако не го е изстрадал преди това. Гениалността се ражда в моментите, когато сме на ръба и вече говорим с други думи, които иначе няма как да дойдат в спокойно и безветрено състояние. Страданието е гениално, защото ни възвисява.
==
Заглавието на книгата се превежда като “повярвай и ще видиш” - какво е първото, което би видял един повярвал?
==
Че всичко в този свят е оправдано, дори да ни се струва несправедливо – смъртта, болестите, цялото страдание на човечеството – всичко е оправдано и по божествената воля. Всичко е заслужено. Ако го приемем – и доброто, и злото в живота си – ще ни стане по-леко и ще се съгласим, че имаме нужда точно от това, което ни се случва.
