Палми Ранчев: Понякога имам чувство, че стиховете се пишат от един и същ поет

„Под шапката на скитника“ (Scribens, 2023) е доста обемно издание за поезия. Стихове от колко други книги събира то и защо в подбора се доверихте именно на младия поет Маламир Николов?

==

Рядко се замислям колко книги съм успял да издам. Обикновено изцяло съм зает с нов ръкопис: пиша, дописвам, съкращавам. От доста време имах идея да събера най-характерните си стихове заради чувството, че нито съм прочетен, нито съм разбран. С Маламир ме срещна Богът на случайността, в който винаги съм вярвал. Бях изненадан, че някой не само е чел, но и помни моите стихове и разкази. Вървяхме по „Раковски“, когато той (явно говорил с Георги Гаврилов от издателството) предложи да подреди бъдещото „избрано“. Когато книгата стана, установих, че Маламир е създал мой портрет от стиховете ми. Със сигурност не беше автопортрет. А аз четях текстовете си като за първи път.

==

А имате ли ясно очакване към портрета на евентуалния си читател? Често сте казвали, че пишете за самото писане, а не в името на издаването…

==

Веднъж преди един рецитал в Университета ме приближи момиче с „Неделен обяд“ (Факел, 1997). Искаше ми автограф. Книгата очевидно беше четена и препрочитана. Тогава разбрах, че имам поне един сигурен читател. Иначе усилията ми винаги са били насочени към това да напиша най-доброто си стихотворение или разказ. Не мислех за издаване в периода, когато обработвах в себе си отъпканите от повторения и досадно всекидневие неплодни територии. Освен това исках да се уверя, че мога да напиша достатъчно хубави текстове. Защото два-три разказа или стиха може да напише всеки грамотен човек. Авторът обаче изгражда свят, населява го със свои герои, търси и създава индивидуален език и начин на писане.

==

Отдавна живеете в Барселона. Съществуват ли и там маргиналите, вдъхновили много от творбите ви; какво се вижда от любимите кафенета? Чувствате ли се литературно изолиран в Испания?

==

И Барселона, и София са рай за малък процент привилегировани. Но тук има повече смях и слънце, а хората са по-учтиви. При нужда се обединяват и отстояват правата си на улицата, около кметството, в сблъсъци с полицията. Както във всеки голям град, хиляди спят на улицата. Заради климата им е по-лесно. Освен това бездомниците са свещени крави – никой не ги преследва, а на доста места получават и безплатна храна. Едно мое стихотворение започва така:

==

И ТОЗИ СЛЕДОБЕД

винаги усмихнатият възрастен мъж, който от четири години и половина нощува от дясната страна на близкия паркинг, храни кварталните гълъби.

==

==

Някога споделях литературните си интереси и пристрастия с писателя Красимир Дамянов. За съжаление, от доста време само си спомням за него. Поддържам приятелски и професионални отношения и със Златко Ангелов, писател и литературен критик, който обаче живее сравнително далеч от мен. Иначе отдавна имам идея да потърся връзка и с някое литературно списание тук. Но първо трябва да се свържа със Стефка Кожухарова, редактирала преди доста години мои стихове, преведени от Висенте Урибе. В интернет имам преводи на испански от Марко Видал, а и стихотворения в списанието на каталунския ПЕН. Испанската поезия още не е разбрала за присъствието ми.

==

Какво виждате в „невидимите“ герои, за които пишете – какво има под шапката на скитниците, лудите, бедняците?

==

Скитникът е най-обикновен човек без покрив над главата, понякога и без шапка. Някои са се примирили с този начин на живот, други с желание наподобяват поведението на нормални хора и не приемат своята девиантност. Има ли свободен терен в града, той веднага се заема от хора, изградили за една нощ къщи от подръчни материали. Живеят там, спят, хранят се, отглеждат децата си, обичат се и се карат, докато градските власти не ги принудят да напуснат мястото, обикновено предназначено за бъдещ хотел или супермаркет.

==

Често авторът Палми Ранчев сам е в ролята на минувач, преминаващ, фланьор из градските пространства. Изпитва ли той емпатия към срещнатите, или просто е дистанциран наблюдател, който не влиза в истински контакт с другия?

==

На улицата съм безгрижен, безразличен или съсредоточен в себе си. Докато търся свободна маса и поръчвам любимото си кортадо, разтварям вестник или избраната за деня книга. В такива моменти не се нуждая от контакти с други хора. Понякога вдигам поглед, наблюдавам минувачите и пиша. Ето:

==

Седях пред кафене „Флорино“ и гледах как хората се движат от ляво на дясно. И от дясно на ляво. Животът можеше да е само това, помислих унило…

==

Доскоро един възрастен господин с учтива усмивка приближаваше моята маса и предлагаше да си сменим вестниците. От известно време изчезнаха, и той, и вестниците. Освен това има просяци и джебчии и реагирам с махване на ръка, ако досаждат или опитват да ме изведат от нормалното ми състояние. Но в тукашните кафенета рядко те безпокоят.

==

==

Коректно или не, образът ви неизбежно се свързва с бунтарството, включително заради бокса. Как самият вие го разбирате и има ли действително истински бунтари в българската литература?

==

По едно време учих две-три години пиано, а само една година бях тренирал бокс. И ако кандидатствах литература, а не МЕИ, заради баща ми, и ВИФ, като юношески шампион, вероятно литературното ми раждане и следващите години на развитие щяха да изглеждат доста по-приемливи. В действителност никога не съм мислил, че има университет за писатели. Ще цитирам Маркес, според когото писателят се учи само като чете други писатели.

==

Една част от българските автори доброволно се предлагат на тези, които са на власт, и споделят привилегиите им. Други са в конфликт с утвърденото, баналното, общоприетото. Стиховете на Константин Павлов, Биньо Иванов, Николай Кънчев изразяваха несъгласието им с изискванията на соцреализма и начина, по който е подреден светът. Васил Попов и героят му Калуд от „Времето на героя“, заради влиянието на френския екзистенциализъм, ми изглеждаха като протест. Героите в ранните новели на Христо Калчев и в романа „Луда вода“ също бяха различни. Помня много добре времето, когато конфискуваха „Двойникът“ на Янко Станоев и претопиха „Лютите чушки“ на Радой Ралин.

==

А кое всъщност определя „принадлежността“ ви като поет и писател? Дали тя е да бъдеш част от конкретна писателска общност, или по-скоро самотно съотнасяне към образците?

==

Винаги съм имал за модел световни образци. Разказите на Ърнест Хемингуей и Селинджър, романите „Под вулкана“ от Малкълм Лоури и „Невидимият“ от Ралф Елисън, творбите на Ърскин Колдуел, „Улица Консервна“ и „Тортила флет“ на Стайнбек, „Един ден на Иван Денисович“ от Солженицин, „Тъмни алеи“ на Бунин, „Смърт във Венеция“ и „Тонио Крьогер“ от Томас Ман, „Степния вълк“ и „Игра на стъклени перли“ от Хесе…

==

Чужди ми бяха сюжети и герои с теми от селското битие или положението „разкрачен между селото и града“. От родните автори харесвах разкази от Г. П. Стаматов и Георги Райчев, „Белимелецът“ от Иван Вазов, „Златният косъм“ от Елин Пелин, „Шибил“ от Йордан Йовков, „Търновската царица“ от Емилиян Станев, ранните стихове на Богомил Райнов и „Пътуване в делника“, „Боеве“ на Йордан Вълчев, „Мацакурци“ и „Вуцидей“ от Асен Христофоров…

==

Препрочитах и стиховете на Александър Вутимски и Атанас Далчев. Харесам ли едно произведение, прочитам всичко от автора. Освен на български, с известни затруднения чета и на английски, руски, испански.

==

==

Имате отявлен интерес към съвременната политика и социална обстановка. Трябва ли един писател да е „ангажиран“ днес (с цялата яснота за конотацията на тази дума)?

==

Писането има общо с истината и свободата и зависи от тези морални категории. През годините българската литература е била доста лицемерна. По време на т.нар. „социализъм“ мнозинството писатели бяха в идеологическия авангард. Виждаха и пишеха каквото се очакваше от тях. Героично беше да използваш иносказателен език и да кажеш истината между редовете.

==

Сега този начин на писане често се повтаря. Голяма част от известните автори правят паралели на съвременността с подобни исторически периоди, демистифицират сексуалния живот в партизанските отряди, налучкват теми, близки до вкуса на средния европейски интелектуалец. Естествено, има талантливи автори с международно признание, превеждани и критично настроени към мимикрията на безкрайно продължилия постсоциализъм.

==

В едно свое интервю казвате, че обичате „субективните автори“. Какво имате предвид?

==

Вероятно, че харесвам писателите, които говорят от свое име, както и по различен начин, без да се съобразяват с актуалната литературна и политическа конюнктура. Тоест отказали са да са питомци на лицемерието в отечествения паноптикум.

==

Имате стихове, посветени на Иван Пейчев. Когато човек ви чете, мисли и за друг Иван – Методиев, и за редица други от онова поколение. Кои обаче са младите имена, на чиито думи се доверявате?

==

Имах късмета да прекарам няколко вечери, нощи, а и една сутрин в компанията на Иван Пейчев. С Иван Методиев ме свързва по-дълго приятелство. И дори съвместен живот. Покрай Федя Филкова четях поетичните книги, които участваха в „Поетическият Никулден“. От по-новите поети харесвам стиховете на Георги Гаврилов, Преслава Виденова, Маламир Николов, Бистра Величкова, Лора Динкова… Мога да изброя още поне десетина имена.

==

Ще спомена обаче и един дефект. Отново се налага обща мода на писане, както по времето на четворката от ЛВ. Понякога имам чувство, че стиховете се пишат от един и същи поет.

==

==

Някъде признавате, че в римата се чувствате като спънат кон. Способна ли е да остарява поезията?

==

Писах в рима доста време. Овладях и практикувах основните техники. Докато накрая римуваните стихотворения започнаха да ми приличат на задължителното съчетание в художествената гимнастика. Предпочитах по-свободните изпълнения. От една страна, затварянето на мисълта и чувствата в правоъгълници и къси редове помага да не си многословен, от друга, се чувствах като спънат кон, разказвах ли по-задълбочено. Но бях готов да забравя наученото, докато търсех прозаичните дълбочини, в които са затаени основни стойности на човешкото същество, което не само съзерцава, а и действа, забъркано в актуални или банални, а понякога и фатални за него събития.

==

Иначе поезията, както всичко живо и жизнено, остарява. Същевременно остава близо до истината за някога живелите и винаги в очакване на новите поколения. Времето често е безмилостно към модните автори. Кой сега чете „корифеите“ на соцреализма? В литературния океан винаги има елементи на авантюра, на приключение, и вълните му не се съобразяват нито с академичните фаворити, нито със злободневните подредби и класификации.

==

В издателство „Жанет 45“ съвсем наскоро излезе и новият ви роман „Хаосът в играта на джаги“. Ако все пак трябва да изберете само един жанр, кой ще бъде той?

==

За мене е съвсем естествено да пиша и стихове, и разкази. Предпочитам обаче стиховете, защото казвам повече със сравнително малко думи. И две изречения са достатъчни. Като например:

==

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Безсъние. После тишината котешки запреде.

Нишка: тъничка, тъничка. Не става за бесене.

==

Кое ви отвращава днес?

==

Не понасям лицемерието в публичния живот. Парламентът, например, е пълен с некадърници, крадци и неосъдени престъпници. Доскоро ми приличаше на селска автогара. Сега – на сборище от настръхнали за партийния пай лешояди.

==

==

Кой или кое е вашият покрив? Щадите ли се, или… ?

==

Засега се чувствам доста удобно „под шапката на скитника“. Иначе пиша ли, забравям всичко останало. Изстива ми кафето, млякото изкипява. Спъвам се по равното и не забелязвам присмеха на околните. Същото е и със спорта. Там имам отношения с приятели и възпитаници, на които се стремя да дам максимума. Изисквам същото от тях. Писането и спортът егоистично настояват за всичко в теб. Затова е трудно, а понякога невъзможно да ги съчетаеш.

==

„Ненавиждам пипалата на всяка зависимост?“, пишете. Възможна ли е пълната независимост?

==

Казъл съм го именно защото усещам тези пипала. Няма как да ги ненавиждам, ако не съм бил в тяхната власт. Но понякога, мисля, успявам да съм свободен и независим.

==

Като че ли жените сред редовете ви са все непознати, незадържими, а най-трайна следа оставя самотата и преходността…

==

Усещането за самота е основният ми творчески двигател. Вероятно затова винаги съм харесвал отношенията и срещите с непознати. Има някакво чудо тогава, особено ако е свързано със симпатия, харесване, влечение. И не съществуват други мотиви. Такива ситуации ме връщат към библейските начала на света.

==

==

В „яслата на всекидневната ни лудост“ кое за вас носи светлината? Като че отговорът е този: съпругата, дъщеричката…

==

Трудно е да живееш без истински близки хора. Дори да са далеч, съществуването им е достатъчно. Ще припомня, че Маламир е избирал стиховете. „Семейните стихове“ са в известен смисъл и негов отговор. За мен самотата и самотността са доминиращи природата ми екзистенциални понятия.

==

Ако трябва да ви определя с дума или две, бих използвала „неспокойствие“ . Как бихте се определил вие?

==

Най-често съм в любимата си роля на подреждащ уличните безпокойства.

==

А до какво би могъл да се разглоби човекът?

==

Предпочитам да разказвам човека – нямам желание да го разглобявам.