Паулина Мичева за превода на Лорънс Дърел: Той би отхвърлил твърдението, че е елитарен

Защо се насочи към тази книга?

==

“Авиньонски квинтет” на Лорънс Дърел (Колибри, 2023) е голямата ми литературна и преводаческа мечта. Още от първата ми среща с Дърел като автор – първото издание на “Александрийски квартет” на изд. “Хемус” през деветдесетте години (издадено от от “Лист” тази година - бел. ред.) – открих нещо много лично в начина му на писане, на разказване на истории. Нещо мое. За много читатели тази литература е по-особена, някои биха казали дори – елитарна. За мен не е такава. Мисля, че и самият Дърел би отхвърлил това определение.

==

В множество интервюта Дърел всъщност е иронизирал дълбоките анализи на творбите си. Веднъж споменава купищата магистърски тези, посветени на тях, които студенти му изпращали с въпроси и молби за мнение – съгласен ли е с тази, или онази тяхна теза. Той признава, че изобщо не ги четял, а дъщеря му ги хвърляла в басейна. Дърел обича да сравнява произведенията си с различни странни форми – и Квартетът, и Квинтетът за него са като калейдоскопи, фигури и цветове, преливащи се, за да се получи едно цяло.

==

Предизвикателството да се пресъздаде такъв текст, бе изкушаващо за мен като преводач. Харесва ми пространствено-времевият лабиринт, който Дърел умее да създава. Неслучайно за него казват, че е един от най-добрите автори на пътеписи – които у нас някак си останаха недооценени. Дърел е майстор в описанието на пространства, на места, на градове и улици (а всъщност голяма част от това е чиста илюзия, обвиняват го, че е “фалшифицирал” градовете, за които пише)… Това винаги ме е изкушавало като читател – да попадна на автор, който умее да ме пренесе другаде.

==

Смятам, че и други читатели биха искали да открият такъв тип литература. Като последния голям труд на Дърел, “Квинтетът” просто трябваше все някога да стигне до българския читател. Той самият го нарича “моята литературна автобиография”. Плахо се надявам да съм успяла да предам поне част от това усещане, от тази атмосфера, които открих за себе си на тези страници.

==

==

Може ли да споделиш за някои от особеностите на превода?

==

В преводите на “Авиньонски квинтет” преводачите от различните националности подхождат различно към имената на героите, съобразявайки се със спецификите на родните си езици и култури. Повечето чужди издания предпочитат Пиер дьо Ногаре пред оригиналната версия Пиърс, защото героят е французин и така е по-адекватно спрямо текста. Във втората част се спъваме още със заглавието – “Livia, or Buried alive”. В бразилското, френското и руското издание втората част се отнася към героинята Ливия, може би чисто заради визуалното и смислово благозвучие, и се предава с женски род. В испанското – “Livia o Enterrado en vida” - преводачът е избрал мъжкия род. В самия текст фразата се отнася за героя Бланфорд – в пасаж, в който той се самоанализира и окайва, че е останал жив, а другарите му ги няма, че не е нищо повече от “комична, невъзможно компресирана версия на незначителен епос”. И че вече е “погребан жив”. В подкрепа на това решение е и фактът, че в една от следващите части Бланфорд настина бива “погребан жив” в пустинята на Александрия. Но имаме и версията на Сафо, дъщерята на Дърел, която винаги е смятала, че тя е прототип на Ливия – с подобни психологически и инцестни проблеми; по думите ѝ тя е имала чувството, че е “заровена жива” като нея. (За съжаление, животът на Сафо наистина е бил тежък и в крайна сметка тя се самоубива.)

==

Очевидно и двата варианта имат своите защитници и аргументи. В един такъв гъмжащ от културни препратки текст има множество капани. Географията на градовете също е голямо предизвикателство. Дърел описва толкова добре Авиньон, Александрия, Виена, че възприемаме всичко като истина. Но самият той разказва как си е измислял места, улици, площади. Да, обикалял е Авиньон през зимата, но повечето споменати обекти ги е открил в туристически справочник. Когато превеждам, проверявам района на картата, търся заведения, църкви и така нататък – съчетанието от реалност и измислица може да бъде объркващо.

==

В книгата има още една трудност – появата на герои, които си приличат по имена и поведение, но са всъщност различни персонажи, творение на различни автори. Това също ме спираше понякога: “Чакай, момент, кой говори сега? Тя защо е тук? А той?”. Трудно е да се проследят всички мимикрии на героите. Но в появата на всеки от тях има логика и Дърел успява да аргументира всички образи, макар понякога да е нужен втори или трети прочит – също като при филмите на Кристофър Нолан, които понякога трябва да се гледат повторно, за да видиш къде и какво ти е подсказал режисьорът.

==

Това ли беше най-трудната за превод книга, върху която си работила?

==

Мисля, че все още слагам на първо място “Фигури” на Мария Попова (вижте рецензия за нея тук). Защото имаме авторка, която е българка, и макар да пише на английски – а и както самата тя ми каза, вече и да мисли на него, – българският е родният ѝ език. Имаше опасност думите, които подбирах при превода, да не отговарят на нейния мисловен код. Притеснявах се за всеки избор на прилагателно, за всяко стилистично решение. Трябваше да преодолея голяма вътрешна бариера, за да открия преводаческата си свобода. Която Мария Попова ми даде и съм ѝ изключително благодарна!

==

“Авиньонски квинтет” е сложен за превод, о, да, много е сложен! Но самият Дърел е казвал, че при романите е важно да има градивна линия, а не да се обръща внимание на малките парченца. Затова се чувствам някак по-спокойна – стремя се да уловя тази основна линия, тази централна идея… И знам, че ако съм го направила, съм останала вярна на текста.

==

==

Свързани ли са – и ако да, как – “Авиньонски квинтет” и “Александрийския квинтет”?

==

Дърел остава непоколебимо предан на мнението, че класическата белетристика на нашето време може да съществува само чрез литературни експерименти, които трябва да заместят линейния роман от XIX век. Но докато “Александрийският квартет” препраща към Пруст, комичната анархия в романите за Авиньон според критиците е по-скоро тип пост-Джойс и дори пост-Пинчън. Връзка между събитията в “Квартета” и “Квинтета” формално няма, но ще срещнем познати имена – като Пърсуордън, и познати места – като Александрия; ще пътуваме отново по Нил; ще стъпваме по египетските пясъци. Все така силно личи и интересът му към мистиката на Изтока, към религията – копти, гностици… Това определено създава една обща атмосфера и се усеща емоционална връзка.

==

Всъщност си представям един мащабен телевизионен сериал, чието действие покрива основните географски точки от двете книги, а и от другите произведения на Дърел – метаромана му. Пластовете се редуват: ще има различни герои, движещи се из едно пространство, но в различни периоди; герои, които четат едни и същи книги, вълнуват се от едни и същи неща – любов и смърт, вяра, религия, мир и война. Жените ще отварят гардероби и ще вадят роклите на другите героини преди тях. И някъде, под един сенчест портик, Дърел ще седи и ще се усмихва леко критично, дирижирайки романния парад, мъничко недоволен, защото би предпочел да пише поезия. (Без цигара в ръка – отказва ги благодарение на заниманията по йога.)

==

Как си представяш читателя на “Авиньонски квинтет”?

==

О, нямам никаква представа какъв тип читатели ще посегнат към книгата. Но се надявам да ги има!

==

==

Какво ще постигне присъствието на тази книга на българския книжен пазар? Може ли която и да е книга да направи нещо в такъв план?

==

Е, надявам се да допринесе за опознаването на самия Лорънс Дърел. Има автори, обявени за класици, чиито животи са ни познати до най-малките детайли – с цялата им гениалност и пороци. Лорънс Дърел не е сред тях, а би трябвало. Творчеството му бележи почти целия XX век, а винаги когато говорим за него, се налага първо да го представяме като брата на Джералд Даръл. Забавното е, че двамата братя всъщност са се появявали в книгите на другия. Лорънс убива Джералд в няколко от своите книги (под различни имена), Джералд също не му е прощавал. Лорънс се е ядосвал ужасно много, че книгите на брат му се продават много по-добре – заради ирландското му чувство за хумор, макар за него те изобщо да не са били важни. Просто е искал да купува маймуни за зоологическата си градина в Джърси и да спасява застрашени видове.

==

Ето и този Лорънс Дърел ми се иска да опознаят българските читатели – който също има чувство за хумор и макар да се ядосва на литературната несериозност на брат си, му се възхищава – смята го за истински Ной, като дори го заплашва някой ден да напише книга за слонове, за да му натрие носа.