Амелия Личева: Все повече толерираме усещането, че всеки е откривател

(Другата и по-различна част на това интервю, занимаваща се със скандалите в българската литература, с перспективите пред нея, с критериите и шаблоните в оценяването и писането й можете да прочетете в Тоест.бг тук)

==

Последните ви две стихосбирки „Зверски кротка“ (Лексикон, 2017) и „Потребност от рециклиране“ (Лексикон, 2021) като че ли са белязани от скепсис към устоите на цивилизацията, на човешкото? В контекста на войните от последно време, кое според вас безпощадно се е счупило, за да стигнем до това?

==

Права сте. Скепсисът в тях е плод на усещането за изтъняващата нишка на знанието. Парадоксално, колкото по-бързо се развива науката, колкото по-големи успехи постига човешката мисъл, толкова по-малко в отделните общества се ценят знанието, експертността, професионализмът. Все по-важни стават забавлението и онова хитово „да не ни е скучно“. Пропаст има и между научните постижения, за които говоря, и справянето в конкретни ситуации. Това, че медицината е много напреднала например, не попречи епидемията от Ковид-19 да бележи новия век с много смърт. А напоследък към тази картина добавяме и констатацията, че наистина поуки от историята няма и човечеството с бясна доза инфантилност и амнезия повтаря ли, повтаря актове, които го убиват.

==

Но в крайна сметка по-силно ли е физическото унищожение, по-красноречиво ли е изличаването, когато „човекът се изправя срещу човека“ (както пишете), от издръжливостта на колективната духовна и културна памет, от традицията?

==

Ние като че ли само на думи браним традицията, а всъщност все повече се засилва този зев между минало и настояще. Все по-малко стават общите места на памет, общите прочетени книги, които гарантират диалога между поколенията, все повече толерираме усещането, че се започва от нулата, че всеки е откривател… Онова, което преди време мислехме за азбучно и гарантиращо диалог, днес също е изтъняло и понякога дори във всекидневното общуване е проблем да се разберем. Срещите изглеждат като между хора от различни епохи. Страх ме е, че все повече вървим към състояние, в което да се помни и знае, ще е лукс.

==

И все пак “апокалипсиси” са се случвали достатъчно и преди, може би непрекъснато се случват. Според вас благодарение на кое най-вече светът се е възстановявал?

==

Разбира се, всяко поколение има усещане, че такива кризи не са преживявани и че то ще е последното. Това, което по принцип е позволявало преодоляването на апокалипсисите, са били големите идеи и каузи, които са ставали общосподелими. Не знам обаче дали разпарчетосаното човечество днес може да бъде събрано с някаква обща идея. Мисля си, че екологичната кауза би ни дала някакъв шанс, ако провидим, че в противен случай ще се ликвидираме сами, но не знам дали човекът ще има сили да се откаже от доволството, за да се върне към едно по-умерено консумиране и живеене в малко по-голямо смирение.

==

Какво дължим на миналото? И какво – на бъдещето?

==

На миналото дължим памет и да го познаваме, а на бъдещето – с действията си в настоящето да обезпечим идването му. Казано по друг начин, дължим му да не бъдем егоисти, за да гарантираме живот на децата, при това нормален.

==

Вземам повод от стихотворенията „Докторската“ и „Последно танго“, както и думите на един от съвременните поетични гласове – че носталгията е преди всичко към декора, към обстоятелствата, към мизансцена, а не към хората и преживяванията. Споделяте ли това мнение?

==

За мен носталгията по пространствата, местата, декора е памет за хората, които са били по тези сцени, в които мисълта ме връща, които са ги обитавали и чийто дух витае и ще витае вечно в тях. Всяко пространство има човешки измерения. Така че, не, не съм съгласна. Хората са тези, които белязват и които всъщност помним, дори когато на пръв поглед говорим не за имена, а за предмети.

==

==

Кое не успяваме да предадем генетично или чрез уроци на тези след нас, кое е заслуга изцяло и само на тях самите?

==

Иска ми се да вярвам в уникалността и в онова зрънце различност, с която всеки добавя нещо в мозайката от азове. А по-общо, вярвам, че примерът е страшно важен, но не знам учи ли се доброто.

==

А какво за себе си определяте като „нормалност“ – в днешния контекст и изобщо?

==

Като нормални определям някои базови ценности - като толерантност, доброта, духовна щедрост. А виждам, че те все повече трябва да се сочат като изключения – и в личен, и в колективен план.

==

Пишете, че толерантността е дума от вчера, че вече можем да живеем само с дистанцията и неприемането. Но ако и да изпитваме толерантност, то била ли е някога тя действително „проникване на аз и ти“ или е само регистриране и изтърпяване на другостта? Достатъчно ли ни (вече) това?

==

Права сте, че може би е била по-скоро изтърпяване, макар че поне като интелектуално предизвикателство има времена, които са любопитни към другия. И като че ли все пак след Аушвиц има един период, в който потресът от случилото се култивира една малко по-устойчива толерантност. Днес обаче разломите са огромни, натрупвания от миналото ескалират и отварят рани, които не виждам как ще бъдат не излекувани, а дори превързани. Част от изчезването на толерантността свързвам и с днешния тероризъм, който поставя всеки човек не просто в хипотетична ситуация на жертва на предопределеното, но и взривява усещането за минимална справедливост, а оттам – и желанието да си толерантен към различния.

==

Какво се отлюспва от нас и с какво обрастваме в порастването?

==

Отлюспва се невинността и обрастваме със знания и прозрения, които понякога много трудно понасяме.

==

Коя е най-сигурната крепост срещу страха?

==

Любовта, приятелството, усещането за общност.

==

Какво значи за вас „да се живее естествено, да се живее естествено“?

==

Колкото и високопарно да звучи – да се живее по законите на моралното и доброто.

==

В „Тъга по Сократ“ чертаете един нихилистичен, циничен и по-скоро мизантропски образ на интелектуалеца. Как си представяте неговия коректив, алтер егото му?

==

Днес все по-актуален става въпросът какво да правим, когато между твореца и произведението зейва пропаст. Ако той подкрепя Путин и Русия например, това достатъчен повод ли е да не го четем, да не отидем на концерта му? Или трябва да кажем: произведението е самостойно, личността на автора няма значение. Аз, макар и да преподавам с удоволствие литературоведските школи, които отстояват идеята за самодостатъчността на текста, не споделям тези възгледи. Смятам, че съвременният интелектуалец има ангажимент не само към това, което създава, но и към моралния си облик. Е, може да не е Зола, може да няма смелост да не се хареса на масата, макар че е важно да може да защитава непопулярни каузи, но поне трябва да има минимална почтеност. И да не застава на страната на палачите.

==

==

Пишете: „бленувам за хармония с образите, със снимките, с написаното от мен“. В какво според вас се изразява тази хармоничност между твореца и създаденото от него?

==

В опита да въплъщава и чрез живота си идеите, които отстоява в писането си, колкото и старомодно и нравоучително да изглежда. Иначе защо някой да ни вярва?

==

Как не бива да се пише?

==

С фалш и с клишета. И самоцелно.

==

На какво ще бъде свидетел „последният жив свидетел“ на собственото ни съвремие?

==

Дано не бъде свидетел на самодоволното ни самоунищожение.

==

Прочетете продължението на това интервю тук.