Новата ти стихосбирка “Вечночервено” (Scribens, 2023) e сред женските книги напоследък, в които силно присъства темата за войната. По различен начин ли пишат за нея жените?
==
Мисля, че и мъжете, и жените мислят и пишат за нея преди всичко като хора. Емпатията, чувството за несправедливост, опозицията, безпокойството и вярата в човешкото нямат пол.
==
А защо казваш, че войната е по-страшна от смъртта?
==
Всеки от нас има правото да играе с живота си както намери за добре – да се приближава и отдалечава от емоционалната и физическата си смърт. Войната обаче често играе вместо нас. Това ми се струва по-страшно от всичко.
==
Страхуваш ли се, че може да сме достигнали точка на претръпване? Какво трябва да се случи, за да можем да се трогнем от нещо дълбоко, трайно?
==
Дори точката на „претръпване“ има своя точка на „претръпване“ и така до безкрай. Но така или иначе не мисля, че сме я достигнали. Да, по-трудно е да се трогнем дълбоко „за повече от три дни“ в динамичния и претоварен от информация свят, в който живеем, но това е етап на адаптация. Вярвам, че човешкото сърце еволюира, както са еволюирали телата ни под влияние на средата, в която живеем. Днес някои от зъбите ни не порастват, защото вече са ненужни, а сърцето може би бавно се уголемява, за да побере още и още от света, в който все повече осъзнаваме, че всички сме едно цяло.
==
“Така светът се сродява / малко преди да се разпадне”, пишеш. В този разпадащ се свят какви пътища и начини за сродяване са ни останали изобщо?
==
Езикът (вербален и невербален), в това число и изкуството като универсален език, който всички говорим. И кожата. Но това са вечните способи за сродяване и ще останат такива независимо от разпадащия се свят.
==
В един от стиховете си допускаш възможността Бог да не е любов, а липса. Каква е разликата между празнотата и липсата?
==
Празнотата е възможност, липсата - израстване. Празнотата е пространство, което може да се запълни с доста неща, липсата - само с нещо конкретно, без което трябва да се научиш да живееш. В глобален смисъл какво друго би могло да бъде то освен Бог!
==
==
Мисля си за твоето животно без защитен камуфлаж, за жирафа без петна в един от текстовете ти. Кое ни прави по-уязвими: сливането, принадлежността – или изолирането, затварянето в себе си?
==
Мисля, че сме най-уязвими, когато преминаваме от сливането към изолирането и обратно. Това е моментът на промяната. Лично аз съм уязвима, когато ми е трудно да реша дали да се слея или изолирам, за да се съхраня. Избера ли обаче, идва ред на увереността.
==
Пишеш, че не всичко минава, когато мине. И все пак не съществува ли някъде безостатъчност, преживявания и неща, които е възможно човек напълно да преодолее, да разгради до нищо?
==
Далеч съм от мисълта, че нещо не съществува в тази необятна вселена, даже си я представям като мишена, чийто център наричаме Бог и в тази червена точка всичко се разгражда до нищо или до всичко. Но спрямо личния си опит не мога да стигна по-далече от разбирането, че нещото, което се опитваме да преодолеем напълно, вече е оставило следата си в нас, променило ни е, осъзнаваме или не. Няма връщане назад. Обнадеждаващо или напротив, всяко отсъствие е присъствие под друга форма и природата го доказва.
==
Кой е най-ефективният начин за съпротивление на старостта?
==
Да играеш с детето, което си бил някога. Само че не бих го нарекла „съпротивление на старостта“, а „присъствие в живота“. Ето пример от онзи ден – купих си скицник за рисуване от точка до точка.
==
В един от стиховете си говориш за това, че нещата, които посаждаме, често с любов, някой ден може да ни разрушат. Пример?
==
С премълчаното, което спестяваме, за да не нараним някого, често нараняваме себе си. Реално погледнато, единствено любовта може да ни срине, нищо друго не притежава подобна сила. Както и да боравим с нея, рискуваме всичко.
==
==
Кое не се боиш да загубиш?
==
Сравнително лесно мога да пусна всичко да си отиде с разбирането, че нищо не ми принадлежи и/или, че всичко се движи вълнообразно и периодично. Не знам как и доколко бих се справила обаче с физическата загуба на любим човек. Разбиранията ще останат същите, но времето за преодоляване вероятно ще се окаже болезнено дълго.
==
Има ли насилие в изоставянето на някого?
==
Когато слънцето напуска небето, има мрак. Когато луната напуска небето, има светлина. Така е и когато хората си тръгват. Нищо повече или по-малко от това.
==
В един от разказите си Алис Мънро говори за това, че раждайки децата си, всички родители вече са съучастници на смъртта. Ти пишеш за “щастието че родих дете / и нещастието че му дадох смърт”… Кое най-много те плаши в родителството и по отношение на детето ти/децата освен нея?
==
Моята майка, в своята прекомерна загриженост за здравето ми като дете, е изградила несъзнателно у мен страха от болести, с който се боря вече години. Тревожа се именно от това - да не представям света на децата си през собствения си опит и страхове. Всичко останало в родителството се опитвам да не изживявам през призмата на страха, а на любовта. Инстинктивно усещам, че най-важното е да даваш ежедневно много любов на децата си, тя крепи правия път.
==
Кървят ли във вечночервено твоите стихотворения? И има ли спасение в тях?
==
Кървят. Все пак те са любовните писма в динамичната ми връзка със света и като такива винаги ухаят на сърце. А спасение няма нито в поезията, нито в прозата, нито в изкуството като цяло. Време е да си признаем, че ние сме собствените си спасители, и да поемем отговорност за това.
==
Снимка: Евгений Милов
