„Пробуждането на Евридика“ е може би най-женската и феминистична стихосбирка, която прочетох тази, а и през последните няколко години. Като такава (като своеобразен манифест) ли е замислена?
==
Не бих казала че сама по себе си книгата е замислена като манифест. Манифестите обаче са ключова част от нея - дотолкова, доколкото помагат на цялостната идея. Ще започна оттам, че проблемите, разгледани в тази книга, в сърцевината си са проблеми на цялото общество. И точно защото са такива, не бих поставила книгата в клишето за женска литература. Това е по-скоро историческо и социологическо разглеждане на някои проблеми, свързани с позицията на жената - проблеми, които по някакъв начин все още остават нерешени. А самата идея за такава книга се породи след прочита на “Забранената плът” на Диан Дюкре.
==
В книгата действително има няколко манифеста от името на гръцки богини. Ако трябва да намериш общата нишка на Ариадна, която минава през всички тях, към какво би ни извела тя?
==
Намирането на собствения глас и готовността смело и без страх да изречем какво не е наред и защо е нужна промяна. Какво все още, въпреки еволюцията, не сме успели да извоюваме.
==
Кой е моментът на „пробуждането на Евридика“, който си избрала за заглавие на тази книга и какво е символичното значение на това събитие?
==
Вярвам, че само по себе си пробуждането не е еднократен акт, а процес, и като такъв, той се влияе от качествените и количествените натрупвания. Ако си позволим да говорим по-грубо, самото събуждане се случва тогава, когато “чашата прелее”. Когато се уморим да живеем спрямо криворазбрани модели, в които бива възприемано, че женското по някакъв начин е по-низше от мъжкото.
==
Не е ли старомоден феминизмът – какво все още не сме извоювали за себе си? От времето на Силвия Плат насам все още ли „и все някой друг ни пише“ – не притежаваме ли поне това, не го ли правиш самата ти с тази книга?
==
Не бих си позволила да определя феминизма като старомоден, защото това би означавало да кажа, че е старомодно да се борим срещу проблеми като сексуалното и физическото насилие, жената да не бъде възприемана повече като обект, отколкото като човешко същество, да приема, че когато страда менталното ѝ здраве, това се приема като каприз на нейната природа, а не като нещо значимо. Както и много други проблеми. Сам по себе си феминизмът е нещо, което еволюира. Разбира се, не говоря за онази негова изкривена и токсична форма, срещу която съм твърдо против. Говоря за същността му, която се бори за това да имаме равни възможности, да бъдем оценявани според качествата си, без това да заличава красотата на женската и мъжката природа. Това е нещо ценно, което не бива да губим.
==
==
Ако мислим за женската идентичност през думи като съблазън, жрици, рокля, гривни, парфюми, танц, песен, хляб, ванилия, птица, мир, а от друга страна с копие, огън, меч, щит, ласо, заплаха… то не влизаме ли, без да се усетим, в капана на един алфа-мъжки, сексистки дискурс, на предопределени от мъжете стереотипи?
==
Дуалностите всъщност са нещо много хубаво. Те присъстват както в женската, така и в мъжката идентичност, правят ни комплексни личности. Смятам, че така, както жената може да омеси хляб и да танцува, тя може да се отбранява и да воюва, ако се наложи. Така мъжът също може да бъде както боец и закрилник, така и раним. Сексисткият дискурс е нещо много тъжно, нещо от което страдат и двата пола. Така например друга тема, която много ме вълнува и за която може би бих писала в бъдеще, е налагането над мъжа какъв да бъде и че на него не му е позволено да проявява слабост. Това е също толкова опасно, колкото и някои от проблемите, свързани с чисто женското. Затова би ми харесало да има и “мъжка” книга, която разказва за вредните клишета в мъжкия свят.
==
Ето една привидно “мъжка” тема. Един от най-присъстващите образи в книгата е този на войната – на битката, завоеванията, проливането на кръв… От една страна, нейни носители по дефолт са мъжете, но тук и много от женските ти образи са видени през призмата на тази образност – защо?
==
Метафорично казано, сме приели войната като един от атрибутите на мъжката природа. Но войната е болка, която засяга всеки - тя не подбира дали си мъж, или жена. И всъщност е важно и интересно да се разгледа какви поражения нанася тя и върху жената. За мен е много ключово как се възприема ужасът, че трябва да създадеш живот в свят, който е враждебен и се руши. Да обречеш децата си на смърт. Или, ако като жена си преживяла войната, някак си да се събереш и да създадеш достойни хора, които не търсят отмъщение, а мир.
==
Твърдиш, че “любовта никога не е наша”. Означава ли това, че тя не е подвластна на волята ни, че нямаме контрол поне над даването й?
==
Понякога си мисля, че не е случайно, когато казват как любовта е онова чувство, което може да превърне дори най-умния човек в глупак. И може би това е един затворен кръг, в който едновременно имаме власт над нея, но и тя има власт над нас. Почти всяко нещо може да бъде рационализирано. Затова и толкова често описваме любовното чувство и любовния дискурс, говорейки за битка между ума и сърцето. Любовта никога не е наша и защото тя не е, или поне не бива да бъде, превръщана в притежание.
==
А когато казват, че една жена е “направена за любов” и я питат защо трябва да иска повече – в какво се състои това повече лично за теб?
==
Когато казваме на една жена, че е създадена за любов, много често зад това стои идеята, че на нея й е достатъчно да чуе “Обичам те” и да бъде (по)желана. Някак си на заден план остават копнежите на душата и ума, които са онова повече, онова стремление, за което понякога упрекваме жената. Този мисловен модел работи, разбира се, и в обратната посока. Много често допускаме, че мъжът иска само красота, но не се интересува от ума - нещо, което също често е невярно.
==
Наистина ли хората “небе” и хората “пропаст” ги отличава “нещо много малко”? Толкова дребна ли е разликата – толкова преодолима ли е?
==
Добротата, дори по-скоро опитът за такава, а и емпатията, са ежедневен избор, ежедневна битка да сме от светлата страна. Можем да я изгубим с един отказ да отстояваме чистотата на сърцето.
==
==
Не намирам друга дума, за да опиша онова, което сме свикнали да наричаме “озверяване” на човека – а това, което, както отбелязваш, несправедливо обижда дивите животни. Именно това обаче се случва с човечеството на твоите страници. И все пак не е ли твърде жестока тази диагноза?
==
Не по-жестока от това, на което сме способни ние хората.
==
А как си представяш “най-малката война”, кой е минимумът на бойните действия и на фронта, в най-широкия метафоричен смисъл?
==
Собственият ум и всички малки войни, които се водят вътре в нас. На пръв поглед незначими, но от тях зависи какво “утре” градим.
==
Има ли престъпления, които единствено жени могат да извършат?
==
Единствено, ако допуснем, че да родиш дете, в един макабрен свят, е престъпление. Но пък е и най-великото и красиво нещо.
==
„Да не те обичат / или да те обичат твърде много“ – къде е разликата?
==
И двете могат да бъдат еднакво пагубни. Моето поколение иска, дори понякога изисква, да бъде обичано. Но често не знае какво значи това и съответно обича неумело.
==
Би ли се съгласила, че неизбежно виждаш/ме доброто по мелодраматичен начин?
==
Доброто облагородава. То не е нещо сладникаво, напротив. Да сме по-чувствителни не е слабост. Дори в свят като този е риск и смелост.
