Може би е съвсем вярно, че животът започва и завършва с детството и големите неизбежно стават малки, каквото е заглавието на прекрасния мемоарен роман на Алберт Бенбасат („Когато големите станат малки”, изд. „Колибри“, 2023). Романът спечели втората награда на “Портал Култура” за 2024 г. Написан в жанра на еврейско-израелското разказване (да, има такъв!), той представлява гроздовиден наратив, в който мисълта на разказвача следва всъщност тази на децата – неподредена, прескачаща, вземаща повод от едно, за да залитне към друго, преди отново да се завърне, оформяйки една плътна мемоарна сплав. Въпреки изкушението да го припознаем като изцяло „еврейски“ и да потърсим обичайните еврейски стереотипи, изкушени от името на автора, истината е, че в детството на Бенбасат обаче може да се разпознае почти всеки негов връстник, израснал през 50-те и 60-те. Изобщо всеки, живял поне малко социализма – независимо от етническата му принадлежност.
==
От друга страна, този роман дава реална повествователна плът на минаващото за Георги-Господиново инвентаризиране на социалистическото минало. Докато в предишната си книга „Изгубени вещи“ („Колибри“, 2020) писателят-вехтошар прави нещо подобно, събирайки в кратки разкази онези предмети, които отдавна вече са излезли от употреба или не съществуват в съвремието, то сега, в „Когато големите станат малки“, той преразказва бита на цялото си детство. Да, именно бита, защото е изумително колко ежедневно-веществен (съставен от „случки, думи, физиономии, дрехи, предмети, животинки, парчета от биографии“) е останал светът в паметта ни за онова време. И колко безкрайно прозаично в своето изумително вълшебство е детството. През онези бедни години на тепърва ковящия се социализъм, когато столицата като че ли все още се възстановява от войната, подема се строителството на базови за режима архитектурни жалони и така нататък, то съвсем няма как да е особено гиздаво. Но:
==
„Както казва Рей Бредбъри, за децата грозните неща не са грозни. Аз не познавах по-красивите, нямаше например с какво да сравня нашия двор, къщурката, нужника, улицата, затова и не можех да ги намеря за грозни“.
==
Вехтошарите отдавна са изчезнали, но Алберт Бенбасат събира старите си неща/спомени – „неподредени, мозаечни, хилави, но за мен – необикновени“. Именно за тях разговаряме с него. А въпросите са малко по-дълги просто с цел да заместят рецензията за книгата:
==
==
Нека започнем този разговор от толерантността – тази преекспонирана, преупотребена и често поругавана дума. Живота на първата улица в живота си определяте като „жив пример за етническа толерантност“. И в същото време другостта на всички се усеща, уж бива използвана за инцидентни подмятания или за ограничения, стереотипите са нещо нормално (крадливостта на циганите; думите „чифут“ или „мангал“, на които явно никой не се обижда; възкликването на самия ви баща: „Еврейски работи!“). Как са били възможни и двете? И въпрос на оздравителна или на насилена чувствителност тогава се оказва фактът, че днес, макар и да не се спазва, има някакво обществено споразумение, че подобни неща са абсолютно неприемливи?
==
В моя израз за етническата толерантност от времето на ранното ми детство има ироничен подтекст, леко намигване към съвременните лозунги, които за мен си остават повече лозунги, тъй като действителността често ги опровергава. Просто ние живеехме в преддверието на Ючбунар, етнически шарена, бедна и „селска“ махала (село вътре в града), и другостта не се разпознаваше като нещо вън от обичайното. Етносът си беше естествена принадлежност. Не се обиждахме на „чифут“ или „мангал“, най-малкото защото веднага можеха да ни го върнат с обратния епитет. Общувахме помежду си, без да обръщаме внимание на различията, общата бедност сякаш ни обединяваше.
==
В централната част на София, където се преместихме в края на 50-те години, условията бяха различни, там съществуваше едно социално „осредняване“ и то беше пропускливо към малцинствено сегрегиране, без то да бъде нарочно афиширано. Антисемитизмът се явяваше в латентна форма – той можеше да бъде усетен, когато по някакъв повод ти натякнат, че си различен. Не се случваше много често, конюнктурата го потискаше. Срещаха се например изрази като „Вие евреите…“ еди-какво си. Такива изявления до ден днешен ми внушават неприятни усещания за разделение, дори противопоставяне. Защото аз никога не съм се делил и никога не съм искал да бъда делен. Но ме делят, макар и „толерантно“, иначе казано в позитивен план (е, невинаги).
==
Да, всъщност пишете, че „религията, обичаите, еврейският бит почти отсъстваше от битието ни“. Как тогава сте знаели какъв се „водите“ все пак?
==
Нямаше как да не знам, че съм евреин, след като нося еврейско име и фамилия, родителите ми – също, а повечето ми роднини са в Израел. Това си е даденост, изяснена и в книгата. Останалото е благодарение на баба Рашел, с която имахме много силна връзка – както аз, така и брат ми Йосиф, който е основен герой. Не че Рашел беше кой знае колко религиозна. Ходеше „на кал“, т.е. в синагогата, повече за развлечение (дано е ясно какво влагам в тая дума) – други развлечения тя почти си нямаше. Там се виждаше с други евреи, споделяше проблемите си, оплакваше се, похвалваше се, те правеха същото. Това беше и начин да поддържаш своята народностна принадлежност. Водеше и мен в синагогата, докато бях малък, аз пък наблюдавах и „записвах“ в паметта си.
==
За баба обичаите и празниците се явяваха битийна предопределеност, неизменна част от съществуването, откакто се бе появила на тоя свят. Тя никога не скъса с тях. При нас, децата, възпитавани в атеистичен дух, еврейските маркери се проявяваха в храната – готвенето на разни еврейски манджи и сладкиши, както и в шпаньолския език (джудезмо, ладино – езикът на испанските евреи), чийто основен носител беше баба Рашел, но също така и родителите ни, макар че те, за жалост, го избягваха при общуването с нас, децата. Минаваха на шпаньолски, за да не разберем онова, което не беше за нашите уши. Започнах полека-лека да разбирам този език основно от приказките на баба, но уви, не го владея говоримо…
(следва)
==
Това пространно интервю бе написано първоначално за “Портал Култура”. Ако искате да дочетете цялото интервю, можете да го направите ТУК.
