Всичко започва от един проблясък

Този материал бе написан за Портал Култура, където можете да прочетете и други мои статии, т.е. на “Литературни разговори”, препубликувани после и тук. Вижте и предишно интервю с нея тук.

==

„Трилистна детелина“ е новата, четвърта книга с поезия на Диана Саватева („Знаци“, 2025), зад която стои сериозен екип. Стихосбирката е двуезично издание, като текстовете вътре са преведени на английски от Кристофър Бъкстон. Редактори са Аксиния Михайлова и Златна Костова, а корицата е дело на Капка Кънева. Книгата съдържа фрагменти, вдъхновени от поетите Иван Методиев, Николай Искъров и Фернандо Песоа. Текстовете, макар и технически да не са такива, носят много от философския дух, филигранната изящност и стаената мъдрост на хайку.

==

Диана Саватева е автор и на поетичните книги „Памет за щастие“, „Градът – любовна карта“ и „Капка, изпреварила дъжд“. Завършила е българска филология и магистратура по право на ЕС. Дългогодишен журналист в „24 часа“. В момента е в екипа на Община Бургас като заместник-кмет по културата. Има публикации в редица списания, алманаси и онлайн медии. Нейни стихове са превеждани на английски, руски, арабски, полски.

==

Диана, тази ваша последна книга е съставена от съвсем кратки текстове, понякога само двустишия, и в този смисъл е по-различна от предишните. По-трудно или по-лесно се пише кратко?

==

И при кратките форми, и при по-дългите стихове всичко започва от един проблясък – картина или обект, който е бил пред очите ти дълго време, но в един момент го виждаш и осъзнаваш по различен начин. Може да е мисъл, която просто каца на стряхата на въображението или разума и бързо трябва да я уловиш. Често тя се появява в абсолютно завършен вид. Например „Публичната екзекуция и публичното помилване са едно и също действие“. Преди или след това изречение не мога нищо да добавя, нито пък да разместя сричка в самото него. Друг път се пускаш в спирала от експерименти. Авторът е абсолютен господар на прозрението си, но пътят до точните думи, с които да го изрази, невинаги е просто вдишване и издишване. Ако читателят обаче го възприеме така, значи всичко е на мястото си. Между първото и второто изречение на следващия фрагмент има няколко години.

==

„Парченце синева,
завързана за клона.
Едно дърво крепи небето“.

==

Изданието е двуезично. Към каква публика е насочено? Разкажете ни и за преводача.

==

Идеята за билингва възникна в процеса на подготовката. Мисля, че съвременният човек няма много време за дълги текстове и шансът да изкушиш един читател с кратки литературни форми е много по-голям. Това обаче изисква в текста да има много силна концентрация – метафора, която заковава вниманието, или философско прозрение, което разтуптява сърцето. Признавам, че бях много строга към себе си, подбирайки текстовете за тази книга. Тя можеше да бъде и по-обемна, но не исках количеството да е самоцелно. Оставих само неща, които се движат в самостоятелна орбита. Някои от тях са част от по-дълги стихове от предишните ми книги. Изведени от тях, в различен контекст, те имат нов прочит. Разбира се, има и напълно нови фрагменти или, да ги наречем така, поетични късове.

==

В литературата изключително разчитам на интуицията си. Може би защото смятам, че в по-голямата си част тя е (не)осъзнат опит. Когато обсъждахме с издателката ми Румяна Емануилиду възможността книгата да бъде двуезична, тя веднага предложи Кристофър Бъкстон – друг автор, с когото работи. Кристофър е част от културен Бургас от дълго време, той е белетрист, дългогодишен преподавател в Бургаската английска гимназия, с доказан литературен вкус. Мисля, че много бързо усети подтекста, за да стигне до сърцевината на фрагментите.

==

Трите цикъла са оформени около цитатите на трима, изглежда, важни за вас творци. Кажете ни защо точно всеки един от тях и как се свързват с вторичното деление между „нава, видения и безпокойства“.

==

Благодаря на Добрина Топалова, един великолепен литературен изследовател, който следи тенденциите и познава в исторически план литературните процеси. Идеята за книга с кратки поетични форми е нейна, аз просто я последвах. Още от първата ми книга „Памет за щастие“ имам творби, които се вписват в т.нар. хайку традиция. Казвам „така наречената“, тъй като това е най-масовият термин. Приемам го с цялата му условност, но предпочитам да не го използвам, тъй като според мен класическо хайку съществува само в един език – японския. И във всеки друг език обаче съществуват кратки поетични форми. Названието не е от значение. Важно е въздействието им. 

==

Идеята на Добрина ме върна към едно литературно познанство отпреди много години – с Иван Методиев. През 1990 и 1991 г. се появиха първите два броя на издаваното от него списание „Нава“, където той представя и концепцията си за стила „нава“. Всеки от циклите в книгата ми започва с цитат и за първия съм избрала: „Нава е мигновението на поетичното“, което е по-скоро лирично прозрение, отколкото дефиниция. Достатъчно ми е, за да съм наясно аз самата какво търся. 

==

До големия бургаски поет Николай Искъров ме отведе една негова книга, също издадена през 1990 г. – „Нима“. Един от циклите в нея се нарича „Видения“. Изборът това да е названието на втория цикъл, е не заради формата (самият Искъров не пише кратко), а заради отношението и взаимодействието между реално и нереално, действително и въображаемо. Според мен основното в семантиката на „видения“ е именно това смесване – виденията никога не са изцяло измислени, те имат корен в действителността и подсъзнателно са свързани с нещо вече преживяно.

==

Фрагментът е особен жанр, с много широки рамки и едновременно изискващ безпощадна прецизност. Има образци от древността, но вратата към този жанр ми отвори Фернандо Песоа и неговата „Книга на безпокойството“, по-точно изданието на „Кибеа“ от 1997 г. Третият цикъл е наречен „Безпокойства“ заради начина, по който Песоа осезава съществуването. И заради стремежа ми да следвам характерното за него преливане на афористично звучене в чиста поезия, и обратно.

==

==

В сърцевината на много от текстовете е парадоксът. Така ли виждате света – през обръщането на смисъла, през контраста?

==

Оксиморонът – съчетаването на несъчетаеми неща – е едно от любимите ми изразни средства. Може би защото си мисля, че няма цветове, форми, хора и светове, които не си подхождат. Просто трябва да открият свободните си валенции и да ги активират на подходящите честоти.

==

В един от визираните текстове твърдите, че малката грижа е по-силна от голямата (моя вметка) милостиня. Защо?

==

В грижата влагаме нещо от себе си. В милостинята винаги има нюанс на унижение. Има дистанция, която поставя получаващият в обидна позиция. Дори и милостинята да е по-щедра от грижата, в грижата има по-голяма добавена стойност. Емпатията няма материален измерител. И нима в повечето случаи милостинята не е насочена към този, който я дава – за неговото собствено успокоение. Получаващият е в поддържаща роля.

==

А какво наричате „хищна“ самота?

==

Тази, в която си заобиколен от много хора, на които си нужен, в която имаш сетива за красотата и си готов да я допълниш и в която липсва един точно определен човек. Контрастите са едно от големите изпитания в днешния сват или пък може би във всеки свят. И да постигнеш хармония в тях е изпитание.

==

Онзи образ на прелитащите над Великата китайска стена водни кончета, които изобщо не я забелязват… Какво ни казва това за малкото и голямото, за кратковременното и вечното? И какво – за фокуса, който държи поезията?

==

Много често човек се затваря в един балон и дългото пребиваване в тази изолираност (не в прекия смисъл на думата) води до изкривяване на обективното възприемане на фактите, дори до срив на ценностната система. Ние живеем в много светове. Някои от тях обитаваме, други остават затворени и невидими, но това не означава, че не съществуват. Важното за нас често е незначително за друг и обратно. Мисля, че човек трябва да има по-голяма широта на възприемането и мисленето, да не позиционира хоризонта на педя от носа си. Това е ограбващо и за него самия, и за хората, с които споделя живота си.

==

Всяка посока ли е вярна? И защо?

==

Когато разлистваш страници – изписани или празни – да, всяка посока е вярна, защото си в процес на търсене или създаване.

==

В люлката и напред, и назад, детето все се приближава до хоризонта – както е в един ваш стих. Детството ли е безвремието за вас?

==

Напълно споделям тезата, че децата не са просто непораснали възрастни. Те са други същества. Убедена съм, че изразът „да запазиш детското в себе си“ съдържа много повече от сладникава романтика. Хората от различните поколения имат свои автономни функции в запазване на равновесието във всяка една цивилизация и в този смисъл всяко поколение има своята тежест и място – неслучайно отношението към децата и възрастните, двата крайни периода в човешкото съществуване, са мерило не просто за хуманизъм, а за ниво на обществена зрялост. Парадоксално е, но поколенията „преди“ и „след“ са огледало за обратно виждане, тъй като животът е кръговрат.

==

А как се приближаваме до небето?

==

Движението по вертикала, стремежът да видиш себе си и света от различни височини и низини е един от основните ми импулси в писането. Най-близо до небето сме в два случая. Когато сме изпълнени с любов и когато осъзнаем, че сме част от природата – и в този смисъл сме равни с всяко едно нейно създание. Тази близост може да се постигне както в сърцето на планината, така и при морето, където хоризонтът не е линия, а примка. Но може и насред града, ако се вгледаш в кората на едно дърво или в детелините край пейката в парка, без да изпиташ необходимост да търсиш четирилистна.

==

Вземайки повод от цитата на Песоа, включен в книгата, нека попитам и за разминаването. Как го разбирате философски, в какво всъщност се състои то – с хора, с мечти, с обещания, с друго?…

==

Животът е поредица от случвания и неслучвания, от срещи и разминавания. Имам един стих в първата си книга: „Непреживяното ме учи“ – ето една друга гледна точка към опита. Но аз ще избягам донякъде от очаквания отговор с признанието, че в работата по „Трилистна детелина“ нямах разминавания. Много ценя процеса по подготовката на една книга и правя всичко възможно той да не е изкуствено скъсен, всеки етап да е на мястото си, общуването с другите творци да е пълноценно. Благодаря на Аксиния Михайлова за прецизността и безкомпромисността като редактор, разговорите с нея са безценни, на Капка Кънева – за развързаната ѝ фантазия и красивите аналогии, визуален прочит на моите метафори. На всеки един от екипа – на издателя Руми Емануилиду, която проправя пъртина за всеки един от авторите си, на Кристофър Бъкстон и Златна Костова – за надеждните мостове между двата езика, на дизайнера Детелина Минева, на издателство „Фабер“. За мен естетическото въздействие на книгата като полиграфичен образец работи в синхрон с нейното съдържание.

==

Казвате, че екзекуцията и помилването са едно и също, когато са публични. Защо?

==

Тревожи ме девалвацията на човешкото достойнство. То е част от хуманизма и би трябвало да е константна величина, даже с развитието на човечеството достойнството би следвало да е още по-гарантирано. Но не е. Ако имаш показна щедрост, това е щедрост към самия теб, а не към този, който има нужда от нея.

==

От „Война отвъд всеки хоризонт“ си дадох сметка, че е възможно да използваме военна образност, описвайки „агресията“ на „избухващата“ пролет например. Но обратното, особено сега, е сякаш недопустимо – да сравним взривяването на ракета с „разпукването“ на цвете например… Какъв език е войната, която днес сякаш ни заобикаля отвсякъде?

==

Темата за войната като че ли стремглаво нахлу в съвременното творчество през последните години. От една страна, логично е да има такава реакция, когато нелепо загиват хора в „съседния двор“. От друга страна, се питам трябва ли да усетим мириса на барут, за да проявим творческа чувствителност към погубването на толкова животи?

==

Посягам много внимателно към тази тема, прекалената декларативност събужда недоверие в искреността на автора. Признавам, че войната в Украйна беше огромен шок и за мен, но това, което ме ужасява повече, е свикването както с тази война, така и с други конфликти, в по-далечни точки на света. Понякога хората ги приемат като филм, като художествена фикция, която спира да съществува, след като изключим компютъра или телевизора. Аз съм убеден хуманист: запазването на човешкия живот и пак повтарям – на човешкото достойнство (защото на него се посяга и в мирно време) са на върха на моята ценностна пирамида.

==

„Краткостта спасява чувствата от разхищение“. Дори когато боли ли е за предпочитане? Равносилно ли е на мъдрост приемането на тази преходна краткост?

==

Житейският миг е пълен, ако има душа на „нава“.

==

Пишете, че големите градове все някога стават малки. А обратното вярно ли е? Питам, разбира се, с мисъл за Бургас – града, за чиято културна политика се грижите. Какво пространство е той и какво искате да се случва в него?

==

Ясно е, че фрагментът е свързан с едно вътрешно свиване на пространствата. За една голяма част от възрастните хора, дори да живеят в мегаполис, светът се простира до съседната улица, до прага на дома им… Този стих е свързан с темата за самотата в най-тежката ѝ форма, когато от индивидуална се превърне в самота на една генерация.

==

Но приемам прехода към другата част от моя живот – управлението на културните дейности и процеси в Бургас. В последните години между отделните градове, не само в България, а и в европейски мащаб, има съревнование за хора, и то за хора в активна възраст. Това е пряко свързано и с културните политики на едно населено място, тъй като то трябва да създаде цял комплекс от условия, за да бъде избрано като предпочитана локация за работа и живеене. Естествено е да съм пристрастна – метафорично казано, моята кръв е смесена с морска вода, но и отвъд емоцията мога да кажа, че Бургас стои много добре в това съревнование. Все повече хора избират града за своята реализация. А ние полагаме усилия за все по-наситен, разнообразен и смислен афиш със събития, и още по-важно е да създадем предвидимост в процесите, те да имат вярна посока, възможност за разгръщане и далечен хоризонт.

==

Без да разкривам последното ви съвършено двустишие (дало името и на самата стихосбирка), нека завършим с този въпрос: в обичайното ли – за разлика от изключението, от изключителното – трябва да търсим това съвършенство?

==

Поезията няма нужда от обяснения. Тя самата е отговор. Бих се радвала, ако в „Трилистна детелина“ читателите намерят въпроси, предизвикани от въпроси, които не са посмели да си зададат.