Насред цялата вседостъпност наблюдаваме появата на нов вид цензура

Този материал бе написан за Портал Култура, където можете да прочетете и други мои статии, т.е. на “Литературни разговори”, препубликувани после и тук. 

==

И предишните два, и последният ви роман „Годината, която започна в неделя“ („Жанет 45“, 2024) са обърнати към миналото. То ли е литературната територия, която ви интересува? С кое тя е по-притегателна от настоящото, съвременното, злободневното?

==

Миналото се засели някак случайно в писането ми. Ясно си давам сметка, че последните ми книги се отнасят към далечното минало, чак до митологичното време, докато „Годината…“ все пак е за по-близкото до нас. И все пак, когато влезеш в сюжета, всичко се превръща в настояще. Литературното време тече по друг начин, като при квантовата физика – едновременно протичат минало, бъдеще и настояще. От трите всъщност ме вълнува най-много настоящето, но за да стигна до него, трябва да мина през миналото. Нямам обяснение защо се получава така. Може би ми е важно не защото е „отминало“, а защото продължава да живее чрез нас – в жестовете, в мълчанията и най-вече в страховете ни. Чувала съм, че има автори, които правят подробен план за романите, които ще напишат. При мен не е така. Онова, което се повтаря, което се стремя винаги да присъства, е някакъв елемент на странност, очудненост, оттласкване от всекидневното. Той следва да потвърди различността на литературното време-пространство, така че да има „щракване“, което да покаже, че описваното не е самият живот, а нещо, което само прилича на него.

==

Замислям се обаче за представата у мнозина, че писателят има едва ли не дълг към съвремието, че трябва да остави художествени свидетелства за живяната от него действителност, да бъде съдник на злободневното, вкл. извън текстовете си, в публичните си позиции. Миналото писателите наистина познават косвено или през несигурния филтър на паметта, но и съвременността е твърде непосредствено близко, за да могат да я фокусират и осмислят. Тук ли е мястото на измислянето? Ето например в първия си роман „Бонбониерата“ си представяте възможните истории на хора, загинали в ужасен инцидент, който помним от новините. В новия си ръкопис работите също по преотстъпена действителна история. Имате ли нужда от тази автофикционална спойка и защо? Едноизмерни ли са и само реалността, и само измислянето сами по себе си?

==

Връщайки се към „Бонбониерата“, мога да кажа, че исках не толкова да разкажа една действителна история, колкото да я разкажа така, че да бъде актуална и за читател, който би попаднал на нея след дълго време. Самата аз исках да почувствам това събитие отвъд новинарския текст. Действителността трябваше да стане литература, защото само литературата е трайна. Някои мои познати обаче имаха проблем с прочита именно защото знаеха, че в основата на сюжета стои реално събитие – то отблъсква, особено когато е трагично. А и един ден ще бъде забравено, както се забравят новинарските емисии. Представено като фикция обаче, става възприемливо, продължава да казва нещо различно на читателя.

==

Сещам се например за Йовковия разказ „По жицата“. Написан е в резултат на журналистическа записка за появили се бели лястовици. Разказът е важен не заради реалната птица, а заради символа, в който се е превърнала чрез творбата. Затова, когато ползвам действителността, факта, не мисля, че става въпрос за автофикционалност. В текста, който пиша сега, използвам автобиографични записки на съществувал човек, но не смятам, че пресъздавам неговия живот. Ако той можеше да прочете ръкописа ми, едва ли щеше да потвърди, че това е собствената му история. Опитвам се да не присъствам по никакъв начин в текстовете си, така че тази реалност и тези герои да оживеят и да бъдат максимално независими. Герой да те изненада е сякаш най-чудесното в писането. Така че всъщност няма измисляне, има друга реалност. Всъщност именно живият живот в условната реалност на творбата стои изкуствено. 

==

Бих допълнила, че в контекста на литературата т.нар. „достоверност“ често бива надценявана, а изискването ѝ често е симптом на ограничен житейски опит или дори зависимост от стереотипи. Неотдавна се появи статия на проф. Амелия Личева, според която родната ни литература превратно тълкува тенденцията да се търси „автентичното“ и изпада в крайности, бидейки рекламирана като проза, в която „нищо не е измислено“, а това обезсмисля самата идея за романовото. По-рано се появи и статия на Митко Новков в „Портал Култура“, по която заедно дискутирахме в клуб „Писмена“. Там като един от капаните пред прозата ни бе определено и автофикционалното разрешаване на реални авторови травми, т.н. „литература на кушетката“. Поразсъждавайте още малко по това и очертайте кое самата вие виждате като най-голям „капан“ пред съвременната българска литература…

==

Публикацията на проф. Личева, с разликата в разбирането за автентично и истинско, ме подсеща за нещо, което вече се е случвало в литературната ни история – а тя е доста кратка, ако я разглеждаме отделно от възрожденската литература. При все това в нея се е появило народничеството и разказите на Тодор Влайков, които са били много четени именно като истински истории от нашия народен бит – нещо, което наблюдаваме и днес. Самият Влайков в края на живота си получава наградата на София за литература заради книгата си със спомени „Преживяно“. Не е ли твърде много носталгията в нашата литература?

==

Така че това може би е голям капан – невъзможността да излезеш от стъпките на ония, които са разпознати като класици, докато всъщност важното е да ги помним, не да ги повтаряме. В същото време, парадоксално, към този капан можем да добавим факта, че много бързо се забравя коя книга е добра, дори да е получила награда. От сайта на Фонд „13 века България“, който връчва най-престижната награда за роман, дори е невъзможно да освежиш паметта си със списък на наградени и номинирани книги от предходните години.

==

Появяват се поколения автори, които все повече вярват, че литературата започва от тях, от тяхната носталгия, от техния разказ за тяхното преживяно. Изглежда липсата на памет и диалог, отново парадоксално, е още един капан. Как можем да излезем от него, не зная. Мога само да споделя, че когато реших да пиша античния си роман за детството и младостта на Едип, се постарах да прочета онези български книги по темата, които не бях чела. Познавах „Сабазий“ на Кристин Димитрова, запознах се с „Писма до Егина“ на Николай Гочев и със „Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония“ от Влади Киров. Искам да кажа, че освен проверка на източниците е добре да се опитаме да разберем кои са съществуващите произведения по нашата тема. Нищо не започва от нас. 

==

==

В тази връзка за мен е проблемно именно непознаването на съвременния контекст. Обявяването с апломб на литературна ексклузивност извън познанието с какво друго „на пазара“ или в традицията се съизмерва и съревновава тя. Субективните класации, които не стъпват на статистическа база от достатъчно прочетени книги, от които да се избира. Самоличните книжни „събития“. Обявяването на теми и подходи в нечие творчество за изцяло новаторски, когато те всъщност отдавна съществуват. И това не са само пиар подходи, а невъзможност да се обеме цялата „литературна продукция“. Впрочем носталгията работи не само вертикално, по посока на литературната история или етнографското, но и хоризонтално – в припознаването на неизбежни литературни „оазиси“ тук и сега.

==

В този смисъл е много ценно, че споменавате имена и заглавия, които едва ли не се явяват конкурентни по темата на двата ви „древногръцки“ романа, ако мога така да ги назова. Там работите с митичното, стъпвате на архетипен сюжет, който едва ли не би трябвало да е познат на всекиго. Такъв ли го оставяте обаче всъщност в книгите си, какъв е вашият пренаписващ подход? И ако трябва сами да се предизвикваме с въпрос – как се изковава гореспоменатата „достоверност“, когато описваш свят, толкова отдалечен от нас, митична територия?

==

Мисля, че когато говорим за толкова далечни времена, влизаме в обхват, в който вече не може да се настоява за достоверност, просто защото няма кой да потвърди тази далечина, която нарекохте митична територия. Като например фантастичните разкази на първите мореплаватели, които говорят за сякаш безкрайно отдалечени от света земи, населени с невероятни същества. Тъкмо митът проблематизира действителността, еднообразието, затова си мисля, че писането за древността само привидно се основата на някаква автентичност. Да говорим за далечното минало е същото като да говорим за далечното бъдеще – по един и същ начин измисляме свят, а не пренареждаме елементите, които можем да заемем около нас.

==

Моето митотворчество стъпи на достигнали до нас отломки от митове, непълни или противоречащи си, които аз реших да романизирам. Героите трябваше да бъдат снабдени с психологическо основание, колебание и индивидуалност – неща, които в мита липсват. Измислих и допълнителни герои, възможни и вероятни за сюжетното действие. В „Поздрави от Хадес“ тези изобретени и периферни за мита персонажи станаха главни герои. Те разказваха, те водеха действието. В „Пътят към Тива“ пък подходих по-нестандартно към образа на сфинкса, за който използвах образ от философската книга на Иван Драгоев „Мит и идентичност, или защо Едип няма комплекс?“ (на някакъв етап той беше и консултант, особено в частите, където става дума за кораби и мореплаване).

==

Използвах много и древногръцката поезия и драма, най-вече Тиванския цикъл на Софокъл (а това не би било възможно без поколенията преводачи, работили над тези нелеки текстове). Не само като извор, но и като възможност да уловя ритъм, който да зазвучи в романа. Разбира се, използвах достъпното от областта на археологията и различни други науки, докосващи се до Античността. А дали сюжетът е познат, понеже е познат митът? В случая мисля, че това е като да познаваш една книга по анотацията. Но хубаво е, че романите намериха читатели не само сред любителите на Древна Гърция, но и сред родители, които можеха да обяснят по-лесно и достъпно тази част от мита, която се учи в училище.

==

Достъпни в този смисъл стават и едни други години – тези на зрелия социализъм. В най-новия си роман „Годината, която започна в неделя“ се връщате към 60-те и към родния Ямбол, макар това да не е изрично посочено. Впрочем винаги съм си мислела как при автобиографията, мемоара, автофикцията и изобщо реминисценцията (дори и в изцяло фикционални романи) авторите от няколко активни в момента писателски поколения са ограничени от контекста на социалистическото минало, принудени са то да е фон на спомените им – незаобиколим наратив, осмислян в поредица от романи. Впрочем точно тези години и точно този град вече са познати през творчеството на Георги Господинов. И все пак вашият успява да ги разкаже по нов, оригинален начин. Трудно предизвикателство ли е това отличаване? Как искахте да ги покажете?

==

==

Всъщност на мен чисто биографично не ми беше необходимо да пиша роман за социализма, аз нямам в личната си история травма от онова време. Точно ние принадлежим на последното поколение от късния социализъм и бидейки деца тогава, можем да погледнем към режима от друг ъгъл. Мисля, че детският наратив, като подход към това време, е този, чрез който може да се прости. Именно това други поколения автори, писали за социализма, като че ли не могат. И това е напълно разбираемо: немалко от тях или от техните близки са били жертви, отнето им е било много.

==

Разговаряла съм с такива хора. Такава беше например Стамена Димова. Тя ми е разказвала детството си, нейният баща Вергил Димов е съден от Народния съд. Разказвала ми е как като съвсем малка е слушала по радиото присъдите и е чула е тази на баща си. Изгонили са ги от жилището им и е трябвало да напуснат София. Тя разказваше това без обвинение, без желание за разплата. Поетесата Федя Филкова пък ми е разказвала, а и го е описала, как изстрел е пробил стъклото в стаята, където е работил Николай Кънчев. Когато писах „Годината…“, именно такива споделяния ми изникваха в ума и опитах да ги вложа в миналото на някои от героите си жертви. Впрочем като четящ човек, Стамена Димова следеше, доколкото успяваше, излизащото, и прочетеното обикновено не ѝ допадаше. Тя не откриваше гласа на онези, за които социалистическата литература бе мълчала или които бе описвала като врагове. Романите след 1989 г. също някак ги бяха забравили. Надявам се, че успях да дам думата именно на такива хора.

==

Иначе не бих сравнявала романа си с тези на Георги Господинов по отношение на града. Просто и двамата сме от Ямбол, а когато пише, човек най-често се връща към мястото, откъдето е тръгнал. Неговият Ямбол е населен с други хора, там можем да срещнем градските зевзеци (каквито май вече няма), да видим места, разкриващи личната му история. Местата, които Христо Карастоянов показваше от Ямбол, също бяха други. По романите му за Гео Милев например търсих Жълтия салон и го открих. Моите герои обаче не минават точно през тази част на града, най-вече защото романизираният град при мен не съвпадна напълно с автентичния.

==

Стилът и подходът, който избирате, саботират идеята за соцреализма. От една страна, сте избрали базови за онова време герои и роли (сержант, партиен деец, главен редактор на вестник, директор, работничка в текстилен завод), от друга – политически репресиран, ретроградна госпожа и т.н. Споявате ги обаче, като вместо отвън ги показвате през един „буржоазен“ поток на мисълта, влизате в тях по индивидуален начин в едно време, което свързваме единствено с „ние“.

==

Най-ценното обаче е, че в романа няма никакви образователни жестове, пояснения, дидактика. Струва ми се, че все по-често попадам на текстове, които сякаш са написани учебникарски, със снизходителни отклонения как е било някога, с разясняване на контекста. Сякаш сегашните поколения читатели не биха се справили, не биха разбрали. При вас това липсва…

==

Благодаря ви, че казвате това. Не зная дали романът е повече за онези, които не са живели близкото минало и нямат памет за него, или за онези, които имат нужда да се помирят с нещо в него. Вероятно за част от живелите социализма моят поглед се разминава с тяхната представа. Докато пишех „Годината…“, се уверих, че паметта не е услужлива, тя украсява, засилва едно, заличава друго. Не можем да ѝ се доверим на сто процента. Това ми даваше и смелост при писането.

==

Според мен читателят трябва да влиза неподготвен във фикционалния свят, така както детето влиза неподготвено в света. Щом книгата е свят, значи читателят всеки път трябва да се ражда в новия свят и постепенно да го опознава. Затова и не харесвам всякакви видове паратекст, когато става дума за съвременна художествена книга. Обясненията, предговорите, бележките разсейват, затова и понякога не ги чета.

==

А има ли според вас щампи и клишета в художественото (и не само) обговаряне на тоталитарното минало? Наскоро в интервю с Димитър Кенаров за сп. „Култура“ по повод на неговите есета, писани за чужда публика, той сподели, че: „Целта е да вземеш тези екзотични клишета и да ги усложниш, да ги отчуждиш“. Но в крайна сметка може би те са неизбежни, те са онова, което „продава“ историята. И все пак кое бихте предпочели да бъде избягвано при това обговаряне? Кое започва да омръзва?

==

Нека тръгнем не от щампата и шаблона, не от това, което много пъти се е повтаряло и употребявало, а от това как е било правено. Преди няколко години на български излезе книгата „Как да четем литературата като професор“. Тя е много подходяща и за това как да пишем. В една от главите авторът ѝ Томас Фостър говори за интертекстуалността, за диалога, който съществува между старата и новата история. Един нов роман може да наподобява по-стар, старият – още по-стар, и така до най-стария ни познат текст – чак до Адам и Ева, до образи, които работят вече като архетипи. Важното е, казва Фостър, героите да въздействат, а това че наподобяват на някого, им предава плътност.

==

Специално по темата за тоталитарното ни минало не ме вълнуват книги, чийто сюжет е построен като холивудски екшън с шпиони или затворници; или пък ако героите са висши кадри от партийната номенклатура и романът си поставя за цел да разкрие някакви истини за случвалото се по високите етажи на властта. Всичко това не звучи естествено, а някак насилено. Преди време се появи роман, който се саморазправяше с познатия начин на писане за годините между 40-те до 60-те, като поставяше ударението върху пародията, и след това на насилието. Имам предвид „Компарсита“ на Димитър Шумналиев. Романът не беше припознат, поне аз не забелязах за него да се говори. Въпреки че бяга от познатото, той остана неприемлив за повечето, които можеха да го оценят. Може би затова е важно да бъде намерена златната среда.

==

Странно е как много по-многопластов ми се струва роман, писан през самото онова време, като например „Лице“ на Блага Димитрова, отколкото някои, писани много след това, вече без никаква цензура… Но да обърнем внимание на друго: в романа е явно разполовяването на човека на публичен и свой. Малката Йоанна трябва да промени името си: Йо тя запазва за себе си, а Анна може би ще има шанс да се впише в бъдещото колективно „ние“. Какви са днешните разломи – личностни и не само? Днес, в ерата на социалните медии, които ни изваждат сякаш с хастара навън, в които публично и лично, автентично и симулативно сякаш са се слели…

==

Да, някой беше казал, че ограниченията карат творците да изнамират нови форми на изказ, за да заобиколят цезурата. Само че „Лице“ все пак не успява да я заобиколи. Сега романи не се спират нито по политически, нито по етически или естетически причини. Може да се каже, че всичко е публично. И именно насред тази вседостъпност наблюдаваме появата на нов вид цензура – не отгоре, а отвътре, от самата хоризонтална система, в която можеш уж да кажеш каквото пожелаеш. И тази социална онлайн среда понякога ми прилича на гигантски експеримент, който цели да види как и колко бързо човек ще дехуманизира другия. В дигиталната среда личното мнение, различно от нечие друго, почти веднага бива наказвано, канселирано, по познатите ни начини. Това наистина са много по-безобидни от репресивните методи на миналото, но са методи, които позволяват на всеки да бъде цензор с всички психологически последствия и за двете страни. Всичко това понякога ми прилича на осъществена дистопия.

==

А понеже сега си говорим за литература, в тази виртуална среда и разговорите за нея често се провалят. Една от причините е загубата на уважение към авторитетите.  Множеството, макар е незапознато, нарочва някого и в еднаква степен може да го издигне или унищожи. Най-пресен пример е очернянето миналата година на Борис Минков, когато авторитетът му на професионалист беше атакуван, без повечето от изказващите се да бяха запознати с всички страни на ситуацията и с правните ѝ измерения.

==

Във връзка с последното – струва ми се, че сега има доста литературна работа, която просто никой (друг) не иска да свърши – критическа, по журиране, по представяне и т.н. Неблагодарна, зависеща от толкова фактори работа, която малцина се наемат да вършат, обирайки негативите. Все си мисля, че авторите у нас се стараят да са само автори. Защото в други случаи, вкл. вашия, именно те вършат и много извънтворческа работа в литературната сфера, рискувайки образа си само на творци, на писатели. Вие например се грижите за клуб „Писмена“ на Националната библиотека, канейки различни колеги в ролята си на водещ. Разкажете ни за това и за другите си литературоведски занимания извън писането.

==

Така е, има да се свърши доста литературна работа. Малцина в тази сфера могат да си позволят само една роля. Всички работим и нещо друго, защото с писането на книги няма как да се посрещне житейската насъщност. Писател ставаш, ако откраднеш време вечер и през уикенда или използваш годишния си отпуск. Като филолог чета и професионално. Това е онази част от моята роля извън художественото писане, която би трябвало да осигурява препитание. У нас с писане на литературна критика такова не се обезпечава. Вече все по-рядко пиша рецензии и не толкова заради финансовата страна, а защото художественото писане се конкурира с другото. Без да е гласно изречено, започват да те възприемат като рецензент. Секват очакванията към другия ти вид писане. Същото е и като организираш литературно събитие, тогава си само в ролята на представящ. Сега, докато водим този разговор с опит за равнопоставеност като автори, загубихме голямата Божана Апостолова. Ето, възприемахме я най-вече като издателка и чак после като поетеса или писателка.

==

Специално в Националната библиотека съм редактор на книги и част от задълженията ми са да предложа на ръководството каква да бъде издателската политика през съответната година. Сега колегите готвят библиографски указател – „Съвременният български роман в изданията на националната библиография (2000–2020)“. Предстои и фототипно издание „Очите на Арабия“ от Николай Райнов. Споменахте и „Писмена“ и организирането на събития. Веднъж в месеца каня съвременни български автори да представят новата си книга, но освен това има и разговори по актуални въпроси, какъвто беше и този за литературните капани. Подбираме автори и книги, които са подходящи за институцията и я представят като място на важни срещи и дискусии.

==

Да завършим с една от важните метафори в последния ви роман: фобиоскопа – предмет, измислен от един политически затворник, но най-вече баща. „Поглеждаш го, когато се страхуваш, за да се освободиш от страховете си“, обяснява на детето си той. Кой или кое днес, в този все по-тревожен и опасен свят, е фобиоскопът за вас?

==

Фобиоскопите са на дълбоко място в земята или в сърцето и естеството им не се разгласява.