Размерът на пукнатината има значение. Един разговор с Нинко Кирилов

Това интервю бе направено от “Литературни разговори” за “Литературен вестник”, където също може да го прочетете.

==

Наричам новата ви книга „Слънцето сърцето“ (Scribens, 2025) „Еклесиастът“ на Нинко Кирилов. Ако това звучи справедливо, то кое според Вас приближава текстовете ви (или не) най-много до тази вечна книга?

==

Да търсим смисъл и съответно – безсмислието, ми се струва централна тема в изкуството per se. Може би връзката е „Прекрасни дни” на Вим Вендерс – повторяемостта на привидната баналност на ежедневието и откриването на висша ценност в това. Лесно е да дефинираме отминал момент като щастлив. Лесно е и да носталгизираме после. Ако обаче разчупим структурата и засилим цветовете и звуците, ароматите на малкото, то може да стане голямо. Може да стане щастие.

==

Във връзка с горното сравнение в цялата стихосбирка се забелязва една непрестанна игра между противоречащи си смисли: „което е било, не е било“; „е имало преди теб, след теб“; „никога повече“. Преходността на всичко, която сякаш е залог за неговата устойчива повторимост, но и абсолютната му изключителност, от друга страна…

==

В теоретичната физика го наричат квантова суперпозиция: няколко (в случая две) състояния, в които предмет или човек може да съществува едновременно. И които не се изключват взаимно. Зависи от наблюдателя. А окото му намира фокус според контекста и личната му естетика. Които също са свързани. „Което е било, не е било“ – ако отричаме свое минало, то продължава ли да съществува като минало в темпоралния вектор на времето? Ако „никога повече“ е лъжа и съответно е парареалност, тя девиира ли елемент от бъдещето, или пренастройва ли дори цял отделен ръкав на друга реалност? За да си отговорим, трябва да не си отговаряме. Което ни връща в началния абсурд на взаимното отричане. Неповторима повторяемост.

==

А преобразяванията, онова „сме нещо вече друго“? Струва ми се, че цялата книга е именно и за неизбежността на преобразяването, на което просто трябва да се отдадем. Как разбирате смисъла на тази дума?

==

Именно така, да. Че нищо уникално не се случва, но всяка лична преработка на случващото се е уникална. Чък Поланик (чието име транскрибираме грешно като Паланюк) пише, че всичко е копие на копие на копие. Бих допълнил, че е важно кой чете това копие. И кой го забива, ако позволите такава двусмислена бележка. Преобразявания няма. Има осъзнавания.

==

Какво тогава е свикването и каква конотация му придавате – да, споменавате го само в едно стихотворение, но смисълът му изпълва цялото?

==

Негативна конотация – ако приемем свикването за примирение. Но ако го приемем за утвърждаване през повторение на процес или акт, предефиниране на смисъла му отвъд живота и превръщането му в текст, отново говорим за размиване на границите между истинския живот и фикцията. Да свикнеш или да не свикнеш. Тези теми, разбира се, са от много преди нас и ще се въртят много след. Няма правилен отговор. Или поне аз нямам.

==

Говорили сме в други разговори за един от най-страшните и зловещи знаци за това „свикване“, обозначаващи вече осъществения преход от досегашното към…

==

Когато твоето „тук” вече е „там”. Когато употребата на „отивам” и „прибирам се” може да има неподозирана тежест. Свикване е. И непрестанна промяна, която е единствената константа. В този смисъл необходимо ли е болката да е с негативна конотация по дефиниция? Болката тук, болката там, болката като капан и като спасение. Свикването с болката, липсата на болка. „Болко, болко-о, болчице” по Александър Геров. Нови болки, стари болки, болки под наем, болки втора употреба. И онзи страшен момент – да видиш някого, когото си обичал, с нова дреха, с нов предмет, който се е появил след теб, който човекът сам е избрал без теб. Как този човек е продължил. Как го боли от друго. Не от теб.

==

Да идем другаде за малко. Някъде казвате, че всичко вече е написано. Другаде споменавате счупванията ни, които „си останаха банално неописани“. Всъщност в творческата ви биография виждаме, че от един момент нататък имате издадена книга буквално във всяка поредна година. Ако всичко е написано, какво ви остава да правите с него? Алогизъм ли е тогава „неописаното“ и намалява ли то с всяка следваща книга?

==

Повтарям се, но: различно преработване на информация. И когато идва нова информация, когато се случва нещо, ние можем да я преработим по много начини. Всеки води до разклонение. А ако не го беше написал? А ако го беше написал различно? Клише е, но писателят е преди всичко наблюдател, консуматор и преработвач на неща в други неща. В този смисъл понякога процесът на превръщането на ненаписаното в написано е по-специален от самата книга. И не говорим за терапевтично писане.

==

А защо не? Способно ли е наистина писането да разреши каквото и да било, да спаси когото и да било?

==

Не, не. Не може. Четенето – може би.

==

Тази лаконичност на отговорите ви ми е позната, вероятно е измъчвала немалко интервюиращи – дали като програмен жест, или просто като ненужност от… (нарочно не слагам допълнението). И все пак поезията ви се усеща, напротив, като словесно наситена, като срутище на съществителни и синтактично недовършени, преливащи в следващи изречения. Още от „Портокал“ продължава тази тенденция на разломяване на речта…

==

==

Преди може би 15 години много важен за мен човек ми каза: „Можеш да напишеш всичко, ти си писател“. Няма да навлизам в емоционално отклонение какво означаваха тези думи за мен и тогава, и сега, ключът е към друго. Към абсолютната свобода при използването на думите. Пътят към. Ти казвам, че. Се намерихме. Исках да мисля за. Необходимо ли е непременно да се „довършва“ фразата? Или ще повярваме на Пабло Пикасо, че когато завършиш една картина, я убиваш? Убийството е в изтъркването, в похабяването на думи и букви. Поетът Биньо Иванов има книга със заглавие „Си искам живота“. В текст на група „Остава“, по-точно на Свилен Ноев, присъства „Усещам, че“. Вярвам, че това е поезията. Буквализмът и прекомерното обясняване ампутират. Какво ампутират? Няма да довърша.

==

Понеже навсякъде играете с думите, буквално със звуците, може би към казаното горе се отнася едната буква разлика, най-спънатата буква впрочем, между „свършено“ и „сЪвършено“. Но аз забелязах и друго, което също, мисля, дори Вие не сте (като с това искам да подчертая, че сякаш поезията ви тренира сетивата на читателя да търсят и очакват непрекъснато тази игра на смисли). Ето: „да се посмеем“, където сте го мислили като бързолетен смях заедно, но което аз разчетох като взаимно посмяване и дръзване да сме. Всъщност не знам какво точно ви питам тук…

==

Посмеем – посеем. Голота – Голгота. Разбира се, идеята не са самоцелни вербални еквилибристики. Озвучаването на буква и изчезването ѝ могат да променят не само смисъла, а и цялостното настроение на един текст. Важи и за пунктуацията. „На този кадър човека го няма, но беше вътре“ – думи на Георги Георгиев относно негова снимка от изложбата му с неподправена улична фотография. Тук е същото. Предпочитам да съм човекът, който го няма в кадъра. Джим Морисън казва, че поезията не може да отговори на въпроси, а само да ги зададе. Бих допълнил, че дори това не е нужно. Достатъчно е да създаде правилната настройка, да е фон, на който читателят да реши, че иска да си зададе въпроси, да научи нещо ново. Ако такива конструкции с двусмислици помагат, аз съм за.

==

Да научи нещо ново? Хм, веднага си спомних за началото на едно Ваше стихотворение, което започва тъкмо с „няма да научиш нищо ново/но ще преработваш старото завинаги“. Мисля, че това е по-вярното определение изобщо за поезията, докато в това „научаване“ има твърде много патетични очаквания от нея. Но тук се сещам за онази градация в стиха „и пак излишна горест, даже драма“. Мисля, че мненията за това ще са различни, но виждали ли сте се някога като драматичен/романтичен/любовен в поезията. Все пак предишната Ви книга бе наречена „вселюбовна поема“, тази също може да бъде видяна като отливане от любовта…

==

Искам да отговоря на това дали съм се възприемал като драматичен, с „да“ и да замълча. Вместо това ще се насоча към първата част от въпроса. Често бъркаме новата информация с преработването на стара, вече в нов контекст. Парадоксът на линейната темпоралност и как ако променим нещо в (относителното) минало, няма как нашето (относително) настоящо Аз да се върне там, за да направи промяната, защото вече няма как да бъде изградено, несъстоятелно от собствените си промени. Със сигурност предишни наши версии са по-емоционални. Или поне по друг начин са демонстрирали или прикривали това. Има един графит близо до НДК: „Демонстрациите показват липсите ви“. Много ми допада. А „вселюбовна поема“ е Ваша дефиниция, с което не се измъквам. И тя много ми допада.

==

Впрочем направи ми впечатление, че често в тази книга се оказва, че лирическият говорител се е обръщал не към любима, както сме си помислили, а към дете (и обратното). И в „Портокал”, и тук, струва ми се, има много напрежение и движение между „ние“и „аз“. Ако приемем и „слънцето сърцето“ за свързана поема, то към кого…

==

Не, не, не можем да я приемем за такава, защото не е. „Портокал“ е обърната към един човек, „слънцето сърцето“ – не. Не е концептуален албум, в който композициите да преливат една в друга и така да оформят цяло. Друго е. Също така „аз“ и „ние“ неминуемо са флуидни, но тук това „ние“ не е непременно в романтичен смисъл, да. Тежестта на сдвояването на две битиета, а защо не и на повече, е тема от векове. Но напрежение между тези две местоимения в различно число няма. Има спрежение. На глаголите. И то се променя. Всъщност това е важното, другото е празнодумство.

==

Когато казвате „няма как да ме познаеш“, какво си мислите, че представлява и съдържа (о)познаването?

==

Извън контекста на цитираното стихотворение, познаването е разбиране. Приемане. Липсата на фалш. Не сухата информация. Имам една много стара песен, в чийто текст присъстват думите: „Не познаваме никого, не разбираме никого“. Писал съм го на 24-25 години, но започвам да го разбирам едва сега. Не звучи много позитивно и жизнеутвърждаващо, но всъщност е. Ако приемем, че не познаваме никого и никой не ни познава, това добавя нов пласт към универсалния нихилизъм на „На кого изобщо му пука?“, една любима моя фраза. Ерго, без да противоречим, че с познанието се трупа и печал (и обратното, нали така), добавяме и поезията в частен случай на изкуството, което е (о)познаване. Който каквото иска да си опознава, може да ползва поезията за инструмент. Защото тя е и това.

==

А има ли разлика между спомена и „споменчето“ – дума, която споменавате някъде?

==

Има. Както и между „уют“ и „уютче“, пак от тази стихосбирка. Умалителните винаги изпълняват роля. Така е и със „затвори очички“, а не „очи“. Ако съм читател, това ще ме смрази. Твърде малко ли е нещото? Или го обясняваме на дете? Има нещо зловещо в него. „Спомен“ е нещо твърде значимо; „споменче“ съдържа в себе си и самоирония, и бягане от патетиката на образа на спомена, и някаква ефимерност в може би безумната надежда, че споменът със сигурност ще те премаже, ще те потроши отвън навътре, докато споменчето е друга работа. То може да е паразитът, който е малък, но неминуемо ще те ухапе, когато не очакваш, а случайно ровиш в чекмеджетата на минало или потенциално минало. Може и да е нещо, което именно заради размера му можеш да запазиш и мазохистично да носиш със себе си винаги. Като бижу или белег, по избор. Умалителното е умалено с цел удобство на болката.

==

А почива ли си болката – защото прави впечатление, че това е една от най-често срещаните думи и в книгата, и в отзивите за нея? И не е ли дори боленето – на най-живото в нас – и то копиране, ерзац

==

Болката може да е ерзац или дори самопародия. При гостуването ми на „Глоси фест“ в Благоевград Валентин Дишев отбеляза за книгата ми, че вижда умелото боравене с болката като с глина. А иначе знам, че реферирате към „боли понеделник до събота / почива в неделя“. Твърде малко се говори за клиничната депресия, но още по-малко се обръща внимание на апатията, която обикновено чака острата болка да отмине, за да заеме мястото ѝ за много по-дълго. Защото мозъкът отвиква да произвежда допамин. И има нужда от помощ. Ние също. Но обикновено човекът с болката е и човекът със срам от нея – да не покаже слабост, да не се превърне в обект на присмех. А не е смешно. Някой трябва да отчита съществуването на болката, да я записва и описва. Такива хора са нужни. Бардове на апокалипсиса. Без патетика, но и без спестяване.

==

Пукнатините ни или запълванията им са по-важни? И по-ценни литературно.

==

Пукнатините. Ако няма пукнатини, няма да има необходимост от запълване. Ако няма рана, няма какво да заздравява. Лесно е да си представим писането като запълване на пукнатина, но какво, ако то е самото ѝ създаване? Ако е ледът в пукнатината, който бавно дълбае скалата отвътре? Размерът има значение. На пукнатината, но само в контекст. Една и съща пукнатина може да срине ваза от китайски порцелан, а също и да бъде незабележима в монолитен мраморен блок. Тогава една и съща ли е пукнатината? Важи и за хората.

==

Как „Господ сам ни е написал“?

==

С пукнатини.

==

А „If you could do it all again”?

==

Да. Този път – със стил.