Колонката на Георги Цанков: Захари Карабашлиев, Лусия Бърлин, Фокнър, Майкъл Кейн, Буковски и още
Очаквайте ерудираните анализи на Георги Цанков всеки четвъртък на сайта и петък - на страницата на "Литературни разговори"
Има едно страхотно есе - „Траекторията на героя“, в антологията с разкази, новели и есета „Кратка история на самолета“ от Захари Карабашлиев, издадена през 2018 г. В него той разсъждава над идеите на големите модерни тълкуватели на митологията Джоузеф Кембъл и Кристоф Воглер. Особено подчертава един от проблемите, поставени от Воглер: „Срещнах се с творци от Източна Европа, които посочиха, че в техните култури съществува дълбок цинизъм към героичните усилия да се промени светът. Светът е такъв, какъвто е, всички усилия да се промени той са глупава загуба на време и така наречените герои, които се опитват да го променят, са обречени на провал.“ Веднага след тези думи си спомних блестящия афоризъм на Георги Марков, с който завършва есето му „Героите“: „Героизмът е само един миг, а животът не е миг. И колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот. И си казваш, Слава Богу, че природата е раждала и ражда човеци, а не герои.“
==
Знам, че кресливото мнозинство заклеймява подобни думи, определя ги като светотатствени, но Воглер и Марков са напълно прави – истинските творци от Източна Европа напълно са изгубили илюзиите си. Те преживяха дивия възторг от симулацията за докосване до свободата, но след това се убедиха в тържеството на лъжата, в устойчивостта на продажния и безмилостен свят. Нещо подобно Захари Карабашлиев изразява още в „18 % сиво“: „Какво, ако живеем не истинските си животи, а техни отражения, в които всичко е просто с главата надолу? Може би с всяка следващо наше решение ние опитваме да коригираме минали събития, което е невъзможно, и следователно сме осъдени на неуспех. Всеки наш план занапред е неадекватен, защото не е насочен в правилната посока. В принципа на обратното време всичко вече се е случило.“
==
==
В най-общ план това е голямата идея на новия роман „Опашката“ на Захари Карабашлиев. Но белетристът стига и до много по-далече: затова категорично приемам тази творби като събитие в културния ни живот. Основания за разказа, който въздейства силно – и емоционално, и философски, - ще намерим и в „Хавра“: „Мозъкът е постоянно зает със съчиняването на истории. Всичко, което идва като информация от външния свят, мозъкът моделира като истории. Нашата памет, нашето настояще, логиката на нашето съществуване са изтъкани единствено и само от разкази. Ние не сме нищо друго, освен истории за самите себе си.“ Не случайно думата „хавра“ е пренесена на централно място и в „Опашката“. „Хавра“ ще рече „хаос“, „“разпиляване на съществуващия ред“ – навярно е и опит за промяна – личностна и обществена.
==
Признавам, че отдавна очаквах някой творец да изрече скръбно и безмилостно истината за нашето време, без да допуска компромиси, без да се опитва да се хареса на критиката или на читателите. Точно в това е силата на новия роман на Карабашлиев. Признавам, че започнах да го чета с немалка доза скептицизъм. Дали не се е подвел от заиграването с масовия вкус? Няма ли нещо подозрително пикантно и жълтеещо сензационно в историята с писателя и с красивата му годеница, назначена за управляващ директор по общата политика за сигурност и предотвратяване на конфликти към Европейската служба за външна дейност, която внезапно се оказва с пораснала животинска опашка? „Пълна, осъзната любов“, но любов по време на „втора пандемия“, която е унищожила по-голямата част от възрастното население. Такива като мене са пренаселили гробищата. И всичко би ни изглеждало сладникаво и вторично, ако не се беше появила интелектуалката Патриция с косматите крака, дръзката хлапачка от първите демократични митинги, която сега заявява: „Ние трябва да сме управлението, а не управляемото“. И предлага на писателя Павел Панев да се кандидатира за президент. „Ще минеш през интензивно обучение, ще бъдеш подготвен, ще ти се помогне във всяка едно отношение. Ще победиш. Ще победим, няма как да не се победи!“
==
Оттук нататък се слага край на екзотичната любовна история, другостта придобива съвсем различен смисъл, а романът се превръща в трагедия за всемогъществото на „дълбоката държава“ и за обречеността на наивниците, които се надяват да я променят. Да, външните промени в тази дистопия са огромни, но за съжаление те са съвсем реални, заплашителни – водят до още по-страшно могъществото на всесилните корпорации, до застрашителното установяване на нов световен ред с цената на милиони погубени животи. Пандемията има физически измерения, но по страшната е другата – тази, при която „вирусът засяга едновременно въображението и паметта на човека“.
==
„Кой не би се възползвал от територия, населена с умствено поразени хора? Кой не би могъл лесно да я покори и подчини?“ Панев размишлява трескаво какво е да си лидер и все по-дълбоко навлиза в темата за същината на властта. Спомня си преподавателя си от университета по западноевропейска литература Павел Банев, който знаел: „Всяка власт развращава. Всяка. Власт. Развращава. Всяка власт едновременно издига, но и принизява. Тоест всяка власт е падение нагоре. Властта на човек над човека променя. Не този, върху когото се стоварва, а този, който я упражнява.“
==
Но Захари Карабашлиев не е наивен. Той отлично съзнава, че съществува и друга власт – дълбока, надвременна. Тя командва всичко и всички, тя определя правилата. Тази власт не признава опитите да се управлява с човешко лице, тя подтиква корупцията да разцъфтява, тя предвижда ходовете на живите пионки, които мести по така наречената от Бжежински „голяма шахматна дъска“, тя превръща бившите „опозиционери“ във воини на статуквото. Захари Карабашлиев е чел немалко философска литература. Той отлично познава теориите на Платон за държавата, както и отрицанието на античния философ от Карл Попър в „Отвореното общество и неговите врагове“. В романа откриваме и преки препратки към опуса на неомарксиста Джорджо Агамбен „Homo saсer: суверенната власт и оголения живот“. Философът поставя бариера между природата и културата – за него биополитическата парадигма на западния свят е модерният концлагер, а налагането на „извънредно положение“ е отмяна на законните правила и процедури, а формулираното от Ги Дебор „общество на спектакъла“ ще превърне медийните образи и внушения в по-важни от събитията в реалния свят.
==
С лека ръка бих отхвърлил тези едва ли не анархистични леви идеи, ако много от тях не се осъществяваха пред очите ни. Захари Карабашлиев ясно е осъзнал заплахата от тях и я е превърнал в трагичен и разтърсващ роман. Властта в страната е в ръцете на мутрите, а съпротивата се изразява от хаотични движения, изразявани от хората с маските, известни в модерния свят като „Анонимните“. С болка в сърцето видяхме как бунтът на младите беше смазан от обединяващи се около фалшиви послания стари муцуни и откровени болшевики, така че дистопията в „Опашката“ е и до голяма степен наше злокобно всекидневие. Размишляваме заедно с автора: „Няма отявлен противник, няма и идеологическа конфронтация, а всъщност няма и идеи, зад които хората да застанат. Идеологическа нищета. Какво да се прави? Как да се води борба, ако няма кауза? Как да се противостои?“
==
В подобна обстановка издигането на независим партиен кандидат е фарс, гавра. Светът преживява ужасяваща криза – „безкрайните пандемии, незаетото с работа население, крахът на Уолстрийт и петролната криза, хиперинфлацията заради трилионите напечатани долари, незаетите в колежи младежи, неработещата здравна система, неизброимия арсенал оръжие в поданиците“: всичко това е ново видение а ла Оруел, но то, уви, съвсем не ни се струва невъзможно.
==
А мислителят-бунтар Денис Данов развива теория, определяна като „философски сомнамбулизъм“: това е масата хора, които приличат на всички нас, но всъщност „са спящи индивиди, които имитират буден живот“. „Елитите на условния сомнамбулски свят искат да задържат максимално този stasis, защото се контролира лесно, и постепенно елиминират един по един всякакви физически контакти в населението, тъй като само физическите дразнители предизвикват събуждане. Нещо повече, Данов е отстранен като преподавател, защото констатира, че при болшевишката система е мимикрирал успешно, преструвал се е на вярващ, докато сега налагането на абсурдната догма постепенно „превръща свободните хора в нечувствителни лицемери“.
==
Всъщност подобни метаморфози се осъществяват непрекъснато в реалността и ние вече претръпнахме, когато гледаме как манипулациите с власт ни отвеждат до трагичната констатация: „Свободни бяхме, но не го съзнавахме“. Не може да бъдем свободни, когато сме заплашени от „ефективно приключване на свободното слово“. За щастие това все още не се е случило, щом можем да четем романи като „Опашката“, но то е напълно реална, надвиснала над главите ни катастрофа. „Дълбоката държава“, пипалата на глобализма (преоблечения интернационализъм) са дълбоко осмислени от разговорите на писателя със стария му приятел Димитър Аврамов, Джими, програмист, учил международно право в Харвард, запознат с механизмите на властта: „Тези, които са в момента горе, са избирани по послушание, а не по… да речем, смелост и способност. Били са послушни досега и точно затова са политици. Докато се катерят нагоре, за да стигнат до нивото си към този момент, всички очевидно нормални решения едно по едно са били окастряни от продажните им мозъци. Такава е селекцията. И се стига дотам, че избирателите получават само това, което е на разположение – все същото.“ Джими повтаря някои от важните постулати на Агамбен, най-вече за „извънредното положение“, той е убеден, че в бъдещето няма нищо, освен минало – „времето настига опашката си“. Да, това е истинската „опашка“ в романа, другото е красиво мечтание за промяна, сън за щастие, в който звучи преоткритата през 20-и век музика на учителя по музика на бащата и брата на Бах – Йохан Пахелбел, загубил жена си и сина си в чумна епидемия и излял вълненията си във възкресения от Вангелис и от Демис Русос Канон.
==
Още много теми, свързани с доминиращото усещане за несвобода ни очакват по страниците на „Опашката“: струва си да размислим над описанието на движението на старославието, съчетаващо богомилството с „арогантен толстоизъм“. И да не пропускаме един от най-важните и застрашителни образи в романа: Крум Статев, многоликия. Той е и безличният Иван Петров, и генералът от запаса Драганов, „Мефистофел“ на „дълбоката държава“, който ни предупреждава да не вярваме на никого, а след това ни омагьосва и ни заставя да му продадем душата си. Благодарение на неговата мощ научаваме най-важното: „Човечеството е стигнало прекалено далеч и трябва да даде на заден ход, защото е на ръба на пропаст. Платон казва: „Точно както болното тяло се бори със себе си, така се бори този болен град.“ Карабашлиев дръзко заменя думата „град“ със „свят“. Затова ни предупреждава: „Всяка промяна е промяна към разпад, към по-лошо копие, към разруха. Всяка промяна е зло.“
==
Разбира се, той не мисли така. Както не мисли така и Владимир Зарев, написал сходните по внушения романи „Разруха“ и „Чудовището“. Както не мисли и Георги Господинов, написал „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“. Всички те предупреждават, намират най-силните художествени аргументи, за да осъзнаем, че не бива да живеем като движещи се сомнамбули. Съзнателно не разкрих почти нищо от интригата на „Опашката“, защото ви очакват напрегнати действия от шеметен трилър. Сюжетът може да бъде проследен с интерес и от читатели, които не биха желали да се задълбочават във философските и гражданските дилеми. Но така или иначе, държим в ръцете си роман, какъвто не се появява всеки ден, дори всяка година: книга-събитие, пораждаща може би гняв, може би несъгласие, но в никакъв случай – равнодушие. Аз открих в „Опашката“ изречени на висок глас собствените си тревоги и съмнения, затова и отделих толкова място на тази необикновена книга.
==
==
Още малко ще остана в атмосферата на „Опашката“ и на разсъжденията на Захари Карабашлиев с посланията от поетичната книга „Маара“ от Жени Костадинова, издание на Литературен кръг „Смисъл“ и с думите на поетесата: „А в сърцето на омразата / бих написала: / забрава, / и бързо бих си тръгнала / от глухонямата й / празна къща.“ Съвсем целенасочено оставих за тук подбудилите белетристите слова на Жан Бодриар да задълбаят в най-мъчителните проблеми на планетата: „Заличаването на Бог ни изправи пред реалността. Срещу какво ще ни изправи заличаването на реалността?“
==
Ако си спомняте, миналия четвъртък поразсъждавах над темата за заличаването на Бога. Мога да продължа и по-нататък, като се опитам да дам полемичен отговор на някои от парадоксите в съвременното изкуство. Забелязвали ли сте, че заради уплахата да не бъдат възприемани като ретроградни и сантиментални, млади творци зачеркват дори споменаването на най-естествените човешки чувства. В чудесната дебютна стихосбирка „И скакалците сънуват“ ( ИК „Жанет 45“ ) от Александър Габровски, както и в доста други, подобни на нея, няма да откриете дори нюанс на любовно стихотворение. „Да си издигна стена от стихове / и да живея зад нея, / да забравя как изглежда светът отвъд, / да забравя лицата на всички, / които обичам, / защото обичта е за поетите. / Не е за мен.“ Не е ли това будният сомнамбулизъм, за който говори Карабашлиев?
==
А ето и нещо съвсем различно: „Господ е магия - / златисто бяла / светлина в тунела. / Съзирам го и мигом / спирам да треперя.“ По-модерно е да треперим, да изчезваме в непрогледността… Но Жени Константинова години наред е общувала с необяснимото „трето око“ на обругаваната и обожествявана Вангелия от Рупите, от която е усвоила завета: „Възродена и пречистена / да запее пак душата.“ Може да ви изглежда наивно, дори „чистофайниците“ ще заговорят за кич, но с вяра единствено е възможно да се изскубнем от лапите на „дълбоката държава“, на „духовната гибелна пандемия“. Бодриар и много други леви мислители пророкуват заличаването на реалността, заедно с Лиотар напълно отричат „големите разкази“- техният свят е пределно раздробен, безпомощен, те не вярват дори в „разбунтуваният човек“ на Камю, който знае, че лек срещу чумата няма, но това не изключва борбата срещу нея.
==
Сили ми дават образите на Жени Костадинова: „Свещеник съм в църквата на тревите“, изповядва тя и се моли илюзиите ни да свършат, а фантазиите да не „раждат зли сенки“. „Раздаваш сърцето си / като нафора, / а получаваш / разпятие.“ Абсолютно е вярно, особено ако все още сме в състояние действително да се раздаваме, а да не играем чужди роли. И още – „пещерата на идеите“ в Академията на Платон ми е далеч по-свидна от безнадеждността на глобалния свят, в който индивидуалността е унищожена. „Отмествам / ъгъла / на наблюдение / и / пренаписвам / историята.“ – заявява поетесата. Ако е живот и здраве, следващата седмица ще се опитам да ви представя какво би се случило, ако историята не се пишеше непременно от самодоволните победители. Наистина си струва да повярваме, че „животът е едно / вълшебно дърво - / всеки откъсва от него / плода, / за който е узрял.“ Напоследък откъсваме все по-кисели, много често и отровни плодове. „Маара“ означава пещера, а поетът Роман Кисьов, автор на предговора към поетичния том на Жени Костадинова, пише: „Маара“ е метафора на духовната Утроба, където е непрогледно тъмно, за да може този вътрешен човек – търсач на екстремни истини – да види себе си, своето истинско лице.“
==
==
Тези думи несъмнено с пълна сила се отнасят и за следващия автор от седмичния ми преглед – един от белетристите-титани на 20-и век и на всички времена – Уилям Фокнър. Издателство „Лист“ за пореден път доказва колко ни е необходим той и днес – постепенно познанията ни за неговия гений се попълват, след дългото прекъсване на срещите с мъдростта му, издателство „Прозорец“ повлече крак с преведения от Емилия Масларова роман „Авесаломе, Авесаломе“, после „Бард“ ни ощастливи със „Златна колекция“ разкази, почти 800 страници, през 2018 г. „Колибри“ поднесе в превода на Рада Шарланджиева романа „Докато лежах и умирах“. Сега идва ред на „Дивите палми“, интерпретация на великолепната белетристка Елена Алексиева, която е написала и напълно достойно за нобелиста Фокнър встъпително есе „Ако те забравя, Йерусалиме“.
==
След анализа на Алексиева, наистина не знам какво повече мога да изрека. Бях чел някъде, че белетристката Алексиева пишела доста студено, отчуждено, някой ден ще се опитам да опровергая подобни твърдения за талантливата й проза, а сега е достатъчно да споделя виждането й за „Дивите палми“: „Дивите палми“ не е любовен роман; той е роман за любовта. По-точно, за „два вида любов“, както скромно и донякъде лукаво уточнява самият Фокнър. Любов, която не пита и не подбира. Любов, която някои изкарват леко, като настинка, и от която други, поради липса на имунитет, умират.“ Преди години, струва ми се издателство „Христо Г. Данов“ – казвам, струва ми се, тъй като сега не разполагам с книгата – издаде том с разкази и новели на Фокнър, сред които фигурираше и новелата „Старецът“. Всъщност тя е неотделима част от великата философска притча „Дивите палми“, в която, както абсолютно точно е доловила Елена Алексиева, „зейват пластовете на античната трагедия“.
==
Едва не намразих Владимир Набоков, който много обича да се подиграва на съвременниците си, особено на нобелисти като Томас Ман и Фокнър. Той нарича „третостепенен драскач“ създателя на окръг Йокнапатофа – мястото, където е успял да струпа вечните дяволски изкушения пред човечеството и да потърси лек за нещастията, тъй както нашият Йордан Радичков е сторил нещо подобно в неговия обхванат от „свирепо настроение“ Северозапад. Няма как да осъзнаем колко надвременен и актуален е авторът на „Дивите палми“, ако не припомним откровенията от нобеловата му реч: „Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.“
==
Ако аз се бях обърнал с такива думи към днешните „модерни“, биха ме обявили за ретроград и за напълно неразбиращ значението на потъването в абсурда. Обаче Фокнър е мой кумир, защото отказва да приеме края на човека. Длъжен съм да повторя завета му: „Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не само единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.“ Ако откриете всичко това в „Дивите палми“, значи е имало смисъл да преглъщате безкрайните на пръв поглед изречения. Елена Алексиева описва магнетизма на романа с думата „неистовост“, напълно съм съгласен с нея, а си мисля, че тя е напълно приложима и към „Опашката“ на Захари Карабашлиев – „неистовостта“ е отърсване на сомнабулизма, надежда, а – пак да цитирам Фокнър – „моралът и съвестта са дарове от Бог, които човек трябва да приеме, за да получи правото да мечтае“.
==
Фокнър пиел ужасно много, въобще немалко американски писатели са си направо алкохолици. Има ги, разбира се и в Европа, а пък българските нови писатели нерядко като че ли са забравили точно „даровете от Бога“ – те парадират с пиянството си и държат да изтъкнат пълната си независимост от каквито и да било богове и морални догми. Затова аз предпочитам американското усещане за алкохола.
==
==
„Пиенето е временна форма на самоубийство, при което ми е позволено да се убивам, а после отново да възкръсвам“, заявява в едно писмо Чарлс Буковски, а текстовете му „За пиенето“ са събрани с поредния том от поредицата „Класика“ на издателство „Фама +“, в превод на белетриста Богдан Русев. Пият като смоци и Хемингуей, и Фицджералд, а руските и полските творци-пияници са съвсем друга тема. Алкохолизмът и сексуалността на Чарлс Буковски не са по вкуса на традиционалистите, но в тях откривам именно онази „неистовост“, която поражда силните чувства и не понася безразличието. „Опивам се от коварната скука на прочутите и на известните“, признава Буковски и наистина се появява пиян по френската телевизия, скандализира свръхсериозните леви интелектуалци и взривява самодоволството на винаги праволинейните.
==
„Пиенето прави така, че се случват неща“ – то захлопва мандалото пред политкоректния език и потвърждава думите на Гор Видал, че талантливите американски писатели са били пияници, но какви само пияници! Буковски обяснява това по следния начин: „Пиенето е емоционално нещо. Изкарва те от стандарта на обикновения живот, от еднаквостта на всичко. Изтръгва те от тялото и от ума и те изправя до стената. Все едно се самоубиваш, а след това се прераждаш. Предполагам, че вече съм изживял около десет-петнайсет хиляди живота.“
==
Преди почти половин век, във вилата на писателите на Боровец, т.е. в бившата царска резиденция, един български писател изпит на екс бутилка водка. Продължи да говори, сякаш нищо не се е случило още петнайсетина минути, после внезапно падна в несвяст. Вдигнахме го и изплашени за живота му го сложихме да легне, а той изведнъж отвори очи, прошепна: „Аз съм гений!“, и на сутринта беше бодър като кукуряк. С Буковски нищо подобно не може да се случи. Егото му го отвежда в други измерения, там, където човек търси истината за себе си и за Бога.
==
==
Такава е и една от посмъртно признатите майсторки на късия разказ в Америка – Лусия Бърлин. Издателство „Кръг“ реши да ни я представи, след като през 2015 г. нейният том с разкази „Наръчник за прислужници“ (преведен у нас като “Идва събота”) се превърна в най-добрата книга за „Ню Йорк таймс“, за „Вашингтон пост“, за „Чикаго трибюн“, за „Гардиън“ и за куп литературни издания, а читателите буквално се втурнаха да изкупуват отпечатваните един след друг тиражи.
==
Отчаяната алкохоличка Лусия Бърлин има живот, достоен за необикновен роман. Тя е родена на 12 ноември 1936 г. в Аляска. Баща й е минен инженер, затова семейството се мести из миньорските селища из цялата страна, а когато той заминава на фронта, майката отвежда двете си дъщери в Мексико при дядо им – алкохолизиран зъболекар. Това е и първата среща на Лусия с „твърдото гориво“. След войната семейството прекарва 25 години в Чили. Бърлин от малка страда от тежко изкривяване на гръбначния стълб и е скована в метален корсет. Свиква да живее с болката, но успява да я забрави само в опиянението. Личният й живот е катастрофа – един безотговорен скулптор я изоставя бременна, после тя се влюбва в джазов пианист, но го изоставя заради приятеля му, който пък се оказва наркоман. Има четирима сина от нещастните си бракове. Преподавала е творческо писане дори в затвора в Сан Франциско, в курса по поетика „Джак Керуак“ в университета в Наропа. Изкривеният гръбначен стълб пробива един от белите й дробове и от 1994 г. до смъртта си през 2004 г. тя не се разделя с кислородната бутилка. Издъхва на 68-ия си рожден ден с една от любимите си книги в ръце.
==
Според авторитетната критичка и автор на къси разкази Лидия Дейвис мястото й е някъде между Алис Мънро и Грейс Пели, други посочват като неин литературен ментор Чехов, а Пол Меткалф я нарича „най-добре пазената тайна на Америка“. Българското издание на най-добрите разкази и новели от Лусия Бърлин е почти 450 страници и включва най-значимите й творби, преведени великолепно от Василена Мирчева. Несъмнено между автора на „Дивите палми“ и неговата сънародничка съществува много силна духовна връзка, не само защото ги обединява слабостта към алкохола, а най-вече, тъй като с всеки свой текст ни убеждават, че човекът ще оцелее. Много силна връзка забелязвам и между Бърлин и атмосферата на някои от класическите текстове на Стайнбек, най-вече – „За мишките и хората“ и „Улица Консервна“.
==
Сюжетите й са в известна степен автобиографични, но много повече почерпани от срещите й с хората, срещнати в обиколките й из щатите и из цяла Америка. Сред тях има червенокожи, тъмнокожи, мажоретки, пазачи на пристанища, санитари и пациенти, мнозина са нещастни, но всичките се прекланят пред любовта. Няма да забравя новелата „Нека да видя усмивката ти“, в която темата за смъртта се среща с еротиката, за да се роди надвременна притча за силата на любовта. Много силно е посланието на „Траур“, а „Идва събота“ е изпълнен със странна мистика разказ, който напомня за шедьоврите на Карсън Маккълърс.
==
Бърлин разказва чисто, без претенции за дълбокомислени сентенции. Но и тя е изкушена от мечтата за повече вяра: „Светът просто си вървеше. Нищо нямаше значение. Истинско значение. После понякога само за миг усещаш някаква благодат, някаква вяра, че все пак има смисъл цялото нещо… Някои хора казват молитви в такива моменти, коленичат. Пеят химни. Пещерните хора може би са танцували. Ние правехме любов.“ Тези няколко изречения са особено характерни за стила и за настроенията на белетристката, а умението й да изпълва наглед обикновените мигове от всекидневието с „усещане на благодат“ я превръща в магнит за хилядите читатели.
==
==
„Ние правехме любов.“ Вечна и бездънна тема. От 2004 г. във вестник „Ню Йорк таймс“ с огромен успех е списвана колонката „Модерна любов“. Оттогава са натрупани над осем хиляди есета, подбирани от журналистката Даниъл Джоунс, от стиловия редактор Трип Гейбриъл и от съпругата му Кати Ханауер. Те предпочитат нетрадиционните истории: „изпитанията на дългия брак, трудностите да си родител и загубата на любими хора“, не се страхуват да показват колко уязвими сме всички ние, колко обезпокоителни диагнози ще научим и на колко ужасни пристъпи ще станем свидетели. От най-интересните есета Даниъл Джоунс е подготвила книгата „Модерна любов“, издадена на български в превода на Коста Сивов от издателство „Хермес“.
==
Рейчъл Фийлдс е писателка от щата Уисконсин. Есето й „Петте фази на страданието след зарязване“ е публикувано през 2015 г. На шест странички тя е успяла да опише състоянията, през които преминава след внезапната раздяла. Стига до извода, че нямаме време за пилеене с хора, с които не си подхождаме. Темата за съвместимостта на характерите е много важна за осмислянето на „модерната любов“, както и, разбира се, осъзнаването на значението на толерантността и на взаимните компромиси. Ейми Розентал пък пише бестселъри за деца и за възрастни. Тя публикува разтърсващото си есе „Може би ще поискате да се омъжите за съпруга ми“ на 13 март 2017 г., десет дни преди да почине от рак на яйчниците: „Довършвам написаното на Свети Валентин и най-хубавият подарък, различен от ваза, за който мога да се надявам, е правилният човек да прочете това, да намери Джейсън и да сложи началото на нова любовна история.“ Представете си каква сила и каква обич трябва да крие в сърцето си човек, за да изрече тези думи. А Тери Чени откровено разказва в „Приеми ме каквато съм, каквато и да съм“ за биполярното си разстройство и за битката между светлината и мрака в нея. Останалите истории ще ви оставя да откривате сами, но важното е, че сред тях няма нито една сълзлива или елементарна, затова ми се струва много важна тази среща „както с радостите, така и с болките, които извират от неспирните ни усилия за близост с други човешки същества.“
==
==
Като че ли трудността да бъде осъществена близост и да проникнеш в необикновеността на другия е особено разбираема за големите артисти, които предпочитат героите им да са коренно противоположни на самите тях, за да могат да проявят невероятните амплитуди на таланта си. В това отношение истинско съкровище е поредицата на издателство „Колибри“ библиотека „Амаркорд“, която ни среща с изповедите на звездите от световната сцена и от големия екран. В момента съпругата ми Зоя чете „Киното и останалият свят. Двоен поглед“ от Анджей Вайда и час по час идва при мене, за да сподели поредното откритие от срещите с поета от „Брезова горичка“ и с безмилостния изследовател на миналото от „Катин“. Аз пък осъмнах с размислите на иконата на британската театрална школа, душата на над 150 филма, легендата сър Майкъл Кейн, който на 85 години е по-жизнен от всякога и е готов да сподели с нас най-важните неща, на които го е научил живота.
==
Заглавието на книгата му е предизвикателно – „Трябваше да взривим проклетите врати… и други житейски уроци“. Преводач е Надя Баева. Сър Кейн не обича да клюкарства за личния си живот и за пикантериите на колегите си. Той с удоволствие си спомня за добрите режисьори и за талантливите партньори. Сдържан е и когато разказва за семейството си, и когато ни отвежда на снимачната площадка. Неговото кредо, което му печели толкова милиони почитатели, е: „Актьорската игра в киното е фино съчетание от подготовка и спонтанност.“ Страхотен психолог е и от него могат да се поучат дори прекалено темпераментните писатели: „От наблюденията си върху хора, изпитващи силни емоции в реалния живот, научих, че в мигове на тежък стрес или нещастие, а още по-често при огромна радост, не реагираме веднага. Обикновено има един-два момента на пълна безизразност, докато регистрираме шока. Едва след това започваме да се нагаждаме към новия свят.“
==
Незабравими са пестеливо пресъздадените портрети на Джак Никълсън, на Сидни Поатие, на Шон Конъри, на Елизабет Тейлър, на сър Джон Гилгуд… И Майкъл Кейн не остава по-назад от Фокнър в съветите си: „Преследвайте мечтата си и дори никога да не я достигнете, самата гонитба ще ви донесе радост. Останалото се свежда до шанс, подходящ синхрон и Бог: дори да не вярвате в него, той вярва във вас.“ Истинско чудо е, че наистина велики люде, постигнали толкова много за укрепването на империята на духа, се уповават на вярата. Това ми помага уверено да се противопоставя на Лиотар и да заявя, че можем и трябва да се изправим пред реалността и без да заличаваме Бог – стига да не го превръщаме в догма и да осъзнаем присъствието му сред нас не като Господар, а като Висш разум, който ни помага да воюваме за човечността, дори това да ни превръща във вътрешни емигранти.
==
==
С огромно удоволствие следващата ми спирка този четвъртък е пред един огромен том от 900 страници, наречен „Тревожна кръв“. Признавам, че не се гнуся от така наречените пренебрежително „жанрови произведения“ и смятам, че сред криминалните романи, сред фантастиката, сред сатиричните творби несъмнено има невероятни шедьоври. Дълбоко съм убеден, че Джоан Роулинг направи революция в съвременния свят, която трудно ще й бъде простена от технократите. Те бяха почти убедени и успокоени, че завинаги са отказали подрастващите от магията на четенето и са ги подчинили на Фейсбук, а синът на Роулинс Хари Потър с вълшебната си пръчка ги направи смешни и жалки.
==
Съвременният Волдемор (намериха се и умници, които откриха в името му анаграма на Владимир Путин – руската мечка непрекъснато се привижда на подобните на нея от всички краища на планетата ) всъщност е въплъщение на злото от класическите вълшебни приказки, но светът на малките магьосници е място, в което си дават срещи почти всички най-важни проблеми на модерния човек – от отчуждението и другостта, до жаждата за взаимност и до необходимостта от емпатия. Още повече се възхитих от писателката, променила детството на скъпите ни наследници, след като тя дръзко се опълчи на политически коректните досадници, които направо си позволиха да я погребат символично, защото написа в Туитър, че само жените имат менструация. Беше обвинена в „трансфобия“.
==
Преди десетина дни започнах да следя новия сезон от сериала на HBO за разследванията на частния детектив Корморан Страйк, атмосферата на филма буквално ме грабна и образите от романите на Робърт Галбрайт (така се нарича „криминалното“ второ аз на Роулинг) оживяха изключително въздействащо. И сега ще споделя с вас една тайна: да не си мислите, че съм успял да погълна тази библия на престъпното поведение?! Достатъчно беше да се озова в Корнуол с чудака и самотник Страйк, за да реша твърдо, че ще оставя „Тревожна кръв“ сред избраните летни деликатеси, които чета бавно и сладостно по време на почивката си. Та, ако пандемията се окаже милостива, това лято ме очаква трепетна среща с поредната загадка на „Галбрайт“: както в юношеското фентъзи, така и в криминалния жанр Роулинг прави на пух и прах всички класически предписания, тя създава светове и ги населва с незабравими екземпляри – сред тях е и сърцатата сътрудничка на Страйк Робин, която – също като него – се бори и с вътрешните си демони.
==
Тази книга пак е преведена от Надя Баева. Само мимоходом ще спомена, че нейното име стои и под почти 500-те страници на романа „Коко Шанел, кралицата на Париж“ от Памела Бинингс Юън, издание на „Кръг“, за който ще си говорим по обстойно по-нататък. Съвсем наскоро се появи и трилърът „Неописуеми неща“ от Джес Лаури, издание на „Сиела“. Трудно ми е да си представя как човек може да преведе в рамките на по-малко от година почти 2000 страници. Констатацията ми нека прозвучи по-скоро като въпрос, отколкото като съмнение. Признавам, че в никакъв случай не бих се справил с подобна задача. Може пък да съществува някаква специална техника, която не ми е позната. Дано да е така. Разбира се, успокоителното е, че качеството на всичките тези преводи е безупречно.
==
==
И накрая, искам да изкажа специална благодарност на екипа на издателство „Пан“ за великолепните издания на две безсмъртни български класики за деца. Отдавна е известно, че откриването и използването на талантливи български художници е едно от най-ценните качества на „панчетата“. Само разлистването на новото издание на „Българските митове и легенди“ от Цанко Лалев е наслада за окото. Но страхотното постижение е „Патиланци“ от Ран Босилек с цветните илюстрации на художничката Ирина Кавалова и преобразяването на „Ян Бибиян. Ян Бибиян на Луната“ от Елин Пелин с визията на художничката Биляна Караманолева – първо представяне на дилогията в цвят. Заслужава си с приказните илюстрации на двете книги да бъде устроена специална изложба, защото многоцветната вселена променя вида им, подчертава същината на разказите и въвежда децата и техните родители в един наистина магически свят. След такива издания можем категорично да кажем, че българската илюстрация е на световно равнище, а това е не само благороден жест към класиците, но и стимул за повече духовност, за повече жизненост – точен и вдъхващ надежда удар срещу ходещите сомнамбули и кукловодите им, опитващи се безуспешно засега да ни обрекат на гибел.