Колонката на Георги Цанков: Горан Войнович, Бърдаров, Добри Божилов, Неда Антонова и още

Темата днес е – струва ми се – изключително важна и отдавна се готвя за нея. Ще ми се да поразсъждаваме за историята, за манипулациите с нея, за превръщането й в голяма или в не особено успешна или лъжовна белетристика. И за още нещо – за снобското разбиране за литературата.

==

Разбирам думата „сноб“ в най-конкретното й английско измерение. Снобът имитира аристократични маниери, изисканост, вкус, но не ги разбира, поради което често изпада в гротескни положения. Също като онзи „велик“ режисьор, повярвал си, че твори авангарден театър, какъвто по света всъщност се играе от малки, полулюбителски трупи, но позволяващ си да говори пренебрежително за своята млада ученичка, покорила с таланта си милиони зрители и куп авторитетни критици. Разбира се, въпросният режисьор има сред нас кресливи последователи, които ни поучават какво е „високо изкуство“.

==

Напушва ме смях, защото си спомням как през 19 век подобните на тях се отнасяли към Александър Дюма, обвинявали го, че използва роби, за да продава на килограм безкрайните си романи, но едва в наши дни и най-върлите му противници осъзнаха, че е бил гениален, а хората опознават духа и аромата на историята не толкова от тежките научни трудове, а от жизнеността на неговите герои. Нещо повече, Дюма се превърна в мит – и жълтите издания разнесоха сензацията, че великият Пушкин инсценирал дуела, в който уж загинал, а всъщност тайно се промъкнал във Франция, за да се появи там, година по-късно, младият мургав Дюма. Щуротии, разбира се, но много показателни за безпомощността на онези, които отказват на съвременниците си да съпреживяват изкуството.

==

Има и такива „чистофайници“, дето отричат определени стилове (самите стилове пак са помощни инструменти за критици – хората хич не им дреме дали онзи писател, когото харесват, е класик или модернист). Така например чета „дълбокомислени“ мнения, че посмодернизмът бил вреден и противопоказен за духовността. Само че романи като „1421“ на Пол Остър или „библията“ на Роберто Боланьо „2666“ няма начин да не бъдат безсмъртни, както впрочем и цялото творчество на един колос като Джон Фаулз. Не ми минава и през ума, че непременно трябва да ги нарека постмодернисти, същото се отнася и до нашите любимци Георги Господинов, Алек Попов, Милен Русков. Единствената пагубна в миналото тенденция се нарича „социалистически реализъм“, тъй като такъв литературен метод няма – това е жестока политическа принуда, използвана от куп бездарници за трупане на пари и на власт.

==

Но сега минавам към темата за литературата и за историята. В чужбина, и най-вече в Русия, има хиляди книги, попадащи в графата „алтернативна история“. Това са истории на „попаданци“, които попадат тук и там из дебрите на миналото, за да видят с очите си какво се е случвало. Естествено, можем да ги наречем глупости, но те са и обмислени и идеологически манипулации. Всъщност, същите манипулации могат да се извършват и с претендиращи за документализъм или поне за истинност исторически романи и разкази. Например, когато някакви литературни пирати се опитват да пренапишат четирилогията на Димитър Талев или фалшифицират събраните от братя Миладинови български народни песни. В отговор на подобни, рушащи националното ни достойнство мръсотии, уж нашенски „интелектуалци“ призовават да се откажем от претенциите си за миналото и да започнем да гледаме напред. Точно затова надвременната документална книга на Веселин Ангелов „Хроника на едно национално предателство“ не се преиздава. Тя е жестоко правдиво свидетелство за болшевишките изстъпления, довели до гибелта на хиляди българи, за чиято зловеща съдба днес не си спомняме.

==

Един от малцината, които продължават родолюбивото дело за неотлъчната ни преданост към страдалната българска земя е поетът и издателят Цанко Серафимов, същински будител, изкрещял историческите истини в „Енциклопедичен речник на Македония и македонските работи“, в „Речник на признанията за моето българско време или щрихи към македонската орис“. Той направи възможна появата на „Бяла книга за езиковия спор между България и Република Северна Македония“, издание на „Орбел“, която би трябвало да бъде сложена на масата на преговорите със западната ни съседка и да не отстъпваме нито йота от доказаното в нея.

==

==

След десетки години, посветени на родната му Македония, Цанко Серафимов ни поднесе и първия си роман „Баничанската Света Богородица“, представен от издателство „Факел“. Разказът за родената през нощта на Лазаровден срещу Цветница дъщеря на Марко Варджията от съпругата му Кадифея красавица Цвята, която идва на белия свят с „кошуля“ (ще рече, че е посочена от Бога) , завършва в една есенна утрин на 1933 г., когато клепалото на манастирчето „Успение Богородично“ бие тъжно за преселването на святата мъченица в небесата. Да чуем каква е била: „В Баничан витае митът, че баба Цвята е пророчица. Не, баба Цвята не е пророчица. Тя просто силно вярваше в Бог и усещаше с изострените си сетива какво Бог иска от хората и тя ги насочваше това да вършат… Баба Цвята отвори вратите на къщата си и тя стана дом на комитите, защото чувстваше, че Бог е решил да избави българите в Македония от вековното робство и от безкрайните им страдания и би било грях, ако не се подчини на волята му.“

==

В около 350 страници пред очите ни преминават патилата на една непреклонна българка и тя всъщност е символ на страдалницата Македония. Оживяват незабравими сцени от бита и от вярванията на сънародниците ни от онзи злощастен край, принудени да се съпротивляват на „мегали идеята“ и на османските разпоредби. От времето на Талев в литературата ни не е ставало дума за греховете на гръцкото духовенство. И никой досега не беше писал за поклонническите кервани към Йерусалим – пътуването е сред най-силните страници в романа. Построяването на църквата „Свети Архангел Михаил“ в Баничан и щастливата възбуда на патриотите от Неврокопско по време на борбите за самостоятелна българска църква в нова глава от великата тема за „Българският Великден“, видяна през очите на Цвята – тя много ми напомня за снахата Ния на Султана Глаушева.

==

Цанко Серафимов отива и по-далече в разкриването на истината за времето: „Европа остана глуха за воплите на българите в Македония“, отсича той. Мнозина са арестувани с обвинения, че са „бунтовници“, „комити“, „московци“, но събралите се на конгреса в Берлин Велики сили остават глухи и неми за престъпленията срещу жадното за свобода население. Баба Цвята приема в дома си войводата на войводите Гоце Делчев и други важни хора от Организацията – „и вярата й ставаше по-силна, защото желаеше Бог да не лиши от любовта Си както скъпите й мъртъвци, така и близките й живи същества“.

==

Това житие на Светата майка на българско-македонската епопея не може да бъде мерено с аршините на „високата“ критика – то не подлежи на жанрови определения. Просто е дълбоко въздействаща литература, правдива, стъписваща, отрезвяваща, сражаваща се с лъжите на отродителите. Затова се надявам повече хора да прочетат романа на Цанко Серафимов и да се замислят дали подобно възприемане на миналото не ги прави повече европейци и повече граждани на цивилизования свят, отколкото болшевиките и верните им последователи – глобалистите.

==

В рамките на именно подобно отношение към историята, като към осмисляне на големите идеи на съвремието, ще представя още няколко книги, посветени на важни моменти от българското минало. Ако приемате за шовинистки историческите романи на Вазов, ако Фани Попова-Мутафова и Яна Язова ви се струват разпространителки на евтина масова култура, по-добре не четете следващите редове.

==

==

Започвам с Кирил Камбарев и трилогията му „Боилът от Панония“, „Враг на франки и ромеи“ и „Крум Страшни“, издание на „Захарий Стоянов“. Кирил Камбарев вече е петдесетгодишен. Роден е в Хасково, завършил е математическа гимназия и икономика в УНСС. Квалификация е получил в Саутхaмптън, Великобритания. Живее и преподава математика в град Бейзингсток. Лауреат е на наградата за фантастика „Аргус“. „Исках да направя нещо за родината, но понеже не съм богат човек, реших, че мога да помогна по духовному, като напиша книга.“

==

Признавам, че пристъпих към томовете му с подозрение, тъй като съм се сблъсквал с немалко псевдоисторически четива, наподобяващи някогашните партизански романи. Именно Камбарев ме накара да се сетя за Дюма и за обичта си към неговата представа за художествено преосмисляне на историята. „Трябва да призная, че голяма част от героите и случките в романа са измислени, а оскъдността на исторически факти прави трудно както тяхното обосноваване, така и тяхното опровергаване.“

==

Не търсете в трилогията идеализация на Крум и на обкръжението му. Да, ханът е жесток, но какво точно означава жестокостта в древността? Не е ли бил жесток и Гай Юлий Цезар, подробно описал кървавите си подвизи в „Галската война“, не са ли жестоки кралете в историческите хроники на Шекспир, в поредицата романи „Прокълнатите крале“ на Морис Дрюон? Героят на Камбарев Драгота, през чиито очи гледаме случващото се, е чужд на високопарните слова: „Легендите и старите книги ни учат, че смъртта в боя носи слава за всеки войник, но аз твърдя, че смъртта в боя е нелепа като всяка друга смърт“. И още: „Гадният номер на съдбата е, че ние, Божиите чада, сме безсилни да се опълчим срещу очевидната несправедливост, славата на един мъж винаги се крепи на смъртта на хиляди други.“

==

Няма как човек да не чете с интерес подобен роман „с ключ“, той ми напомня за философските размишления за историята, характерни за Вера Мутафчиева, в съчетание с умението да ни се поднасят страхотни приключения, което притежава Фани Попова-Мутафова. Третият том „Крум Страшни“ ни прави свидетели на знаменитата битка при Върбишкия проход. Авторът познава източниците – както Теофановата творба „Хронология“, така и открития от професор Иван Дуйчев „Анонимен ватикански разказ“, но се отнася с разбираем скептицизъм към древните свидетелства.

==

Освен това не робува на пролетарския лозунг „Ние сме добрите, те са лошите“. Дори е категоричен, че „с някакъв типично български комплекс за малоценност се стремим всячески да докажем, че сме нещо повече от ромеите и търсим своите исторически жертви, с които да го направим.“ В неговата трактовка император Никифор не е чудовище, той оставя след себе пълна хазна и благоприятни условия за просперитет на наследниците си. Победата над достоен противник прави успехите на Крум още по-значими. С великолепния език, с неочакваните превратности на сюжета, с пълнокръвните герои и с размаха на грандиозните батални сцени, трилогията на Камбарев по нищо не отстъпва на образци на съвременната историческа проза като произведенията на Филипа Грегъри или Бърнард Корнуел. Просто трябва да се научим да ценим „различното“, не само в живота, но и в литературата. Не всичко се поддава на снобски характеристики.

==

==

Прехвърлям се в друга епоха – началото на Българското възраждане, с писанията на 96-годишния доайен на творческия ни живот Цанко Живков, който през годините натрупа стотици страници поразителни исторически разследвания, пръв посочи къде е погребан Апостола, а преди дни издаде и най-съкровената си книга „Паисиада“.

==

Някой може да си помисли, че става дума за поредния дребнав спор, свързан с родното място на Хилендарския монах, но не е така. Живков темпераментно обяснява защо взетото насилствено решение за Банско като люлка на първобудителя на народа ни е идеологическо. Той темпераментно спори с всички, подвластни на подобна теза. В това отношение неговият кумир е позабравеният днес възрожденец Веле Кралевски, създал през 30-те години три щедри дарителски фонда на обща сума 250 000 лева, дългогодишен председател на културно-просветното дружество „Шоп“, паметта за когото е потъпкана от завладетиле страната ни червени комисари.

==

Възпитаникът на Историко-филологическия отдел на Софийския университет Кралевски дълбоко аргументирано доказва, че Паисий е от Кралев дол, а историкът Петър Добрев, академик Иван Радев и най-вече неуморният Цанко Живков потвърждават, че историческата истина е по-важна от каквито и да било политически съображения. Тази полемика има и силно художествено значение, тъй като ни дава пример как трябва да се отнасяме към миналото и как трябва да се научим да спорим.

==

==

Да, романът на Неда Антонова „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“ изгражда съвсем друга теза, но той е автономна творба, в която въображението на прекрасната белетристка е в правото си да кръжи по съвсем различни пътища и да търси сложни и драматични съображения за раждането на народната свяст. Още повече след като тя продължава по същия начин с „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“, един от най-силните романи за трагедията на Апостола, довела го до произнасянето на прочутите думи: „Народе ???“. Преиздаването от „Хермес“ на този спечелил си обичта на хиляди читатели роман е признание за огромното дело на една от най-значимите ни за всички времена първомайсторки на историческия роман.

==

Година след осемдесетгодишнината й тя може да се гордее с тетралогията „Памет“, „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“ и „Ангела“, с трилогията „Възкресените“: „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената Преподобна Стойна“ и „Неговата любима“, с още куп предавани от ръка на ръка книги, които нямат нищо общо с никакви жанрови извращения. Всичко това са въздействащи на сетивата и на чувствата ни романи, които предизвикват както сериозни размисли, така и променено отношение към националните митове.

==

Самата Неда Антонова признава, че романът й за Левски би бил невъзможен без новаторските исторически монографии „Убийството на Васил Левски – виновниците“ от Янко Гочев и „Масонската ложа и братството на Левски“ от Румен Василев. Но истината е, че той би бил невъзможен и без нейния огромен талант. Тя не се бои да наруши табутата и да обърне с главата наопаки представата ни за хаджи Иванчо Хаджипенчович, да въведе благородната красавица, кръстена на френската императрица Евгения, чието име е бълнувал Дякона в последните си трескави дни преди да увисне „със страшна сила“ на бесилото. След подлагания на какви ли не критики епичен роман на Стефан Дичев „За свободата“ (той дръзна в годините на догматично заледяване да върне в съзнанието ни светлия, романтичен образ на Раковски и да поднесе истината за миналото като епична битка не само за свобода, но и за духовно разкрепостяване), „Първият след Бога“ е истински модерен апотеоз на онзи, който се опита да обнадежди България, но беше спрян от руските имперски агенти, от съгледвачите на Великите сили и от собствените си сънародници със закостенели мозъци.

==

==

Стигам до може би най-болезнената тема в нашата история и в литературата ни – пировата победа на болшевиките. Тя е основният водораздел, превръщащ ни във врагове вътре в пределите на страната и до ден днешен. Никой не иска да знае и дори да чуе обективните факти. Поводът за този мой съдбовен текст са две книги – издаденият от „Прозорец“ в поредицата „Хроника“ бестселър на Марк Солонин „Как Съветският съюз победи във войната“ и определеният като „исторически роман“ „Девети“ от Добри Божилов, издание на „Лексикон“.

==

Винаги съм се възхищавал на стореното от Йордан Антов за популяризиране на значимата съвременна българска литература – не е необходимо да изреждам поменика от имена на доказали се и на талантливо дебютиращи поети и белетристи в неговото издателство. В този смисъл се радвам, че е намерил смелост да представи и тази чудовищна клевета за „Девети“.

==

Но да вървим по реда на нещата. От доста време насам Георги Коритаров и немалко негови съмишленици ни облъчват с твърдения за фашистки изстъпления в Третото българско царство. Вероятно с изразяването на моите възгледи ще си спечеля омразата на всички от тяхната черга. Но не мога да скрия, че за мене спасяването на българите от чудовищна гибел по време на войната е ясен знак за гъвкавостта на българската дипломация. Не сме предали евреите, не сме изпратили пушечно месо на Източния фронт, не сме скъсали дипломатическите си отношения със СССР, успели сме да се разправим с „петата колона“ терористи в страната, но какво сме получили в замяна?

==

Трябва да се върнем доста назад и да си припомним истини, изречени на висок глас от Соломин. През 1939 г. Съветският съюз едностранно прекратява Договора за ненападение с Полша, а после и този с Финландия, води бойни действия на непризнатата от никого, с изключение на СССР, Монголия. През 1940 г. анексира част от територията на Румъния и окупира трите прибалтийски страни. Кой тогава е запалил искрата на войната? Далечната цел е нападение над Западна Европа, „по чиито пепелища Сталин ще поведе танковите си колони“. Ако в „разгромната“ 1941 г. за „контрареволюционни престъпления“ са осъдени 29 000 души, в победната 1945 г. е поставен рекорд – 135 000 осъдени контрареволюционери.

==

Сталин дава оръжие в ръцете на седеммилионна армия от роби гладиатори и ги изпраща на сигурна смърт, за да завоюва поне половината от Европа. Затова трябва внимателно да четем Соломин и стотиците книги, които през последните двайсет и няколко години се появиха в Русия, за да разобличат кървавия режим и геноцида над цели народи. Но не бива да пропускаме и другото – няма кой да спре „чичо Джо“. Вече ви разказах, че „Фермата на животните“ на Оруел дълго време не може да бъде отпечатана, тъй като оскърбява „Великия съюзник“. Съвсем в тон с Московското радио звучат предаванията на Би Би Си. Отворете издадената от „Труд“ през 2004 г. книга „Говори Лондон“ и прочетете някои от призивите на небезизвестната дъщеря на генерал Рачо Петров Влада Карастоянова. Още на 25 август 1943 г. тя пише: „Братя българи! Следете отсега кои са престъпниците, които биха се провинили било в престъпления над съседите ни, било над българи. Изолирайте ги от вашите среди и при възможност изтребете ги, защото те петнят името на България и осъждат идните ни поколения“. Какво ще кажете за вдъхновителите на така наречените „Черни ангели“, които се заеха на дело да изпълняват кървавите поръчки по улиците на българските градове. 7 октомври 1943: „Толкова ли са много предателите и бездарниците у нас, че да не можем да се отървем от тях? Нима сред този шестмилионен народ не може да се намери един водач, който да вдигне байрака на въстанието и да измете тая паплач?“ А коментарите след тежките англо-американски бомбандировки над София в началото на 1944 г. са : „Уплахата, суматохата, която след бомбардировката на 10 януари и до днес царят между управляващите кръгове, са явно доказателство за „геройството“ им“.

==

Да забелязвате следи поне от мнима скръб за невинните жертви, за разрушените домове? И още: „Не от „любов към изкуството“ бомбардират съюзниците военните обекти в България, а защото приютихте германската военна машина.“ Военните обекти? Почти във всяко предаване поименно се назовават имената на онези, които първи ще станат жертви на болшевишката жестокост. Но говорителката на англичаните патетично оповестява: „Но и ние, братя българи, трябва да изкупим греха на водачите си. Русите – потомците на тия, които паднаха при Шипка и при Плевен, за да ни дарят свободата, наближават, покрити със слава, нашите брегове. Да ги посрещнем с открити обятия, не, да полетим насреща им, да участваме в тяхната борба, която е и наша борба, за да им докажем, че сме достойни за тази свобода!“

==

Тези думи са произнесени още през първата половина на 1944 г. Наричайки България „свиреп лакей на пропаднала Германия“, Влада Карастоянова стига и по-далече: „Правителството на Отечествения фронт показа със своите дела, че в България настъпва нова епоха – епохата на народно управление.“ То трябва „да прочисти гнилото от здравото и да изкорени всички издънки на хитлеризма.“ И „черешката на тортата“: 19 септември 1944: „Особено насърчителен е фактът, че чистката на фашистките чиновници, офицери и журналисти е извършена с енергия и без милост. За тези, които в продължение на години ровеха, мъчеха, изтезаваха, затваряха и избиваха народа, не може и не трябва да има милост. Те докараха държавата ни до катастрофа и сега трябва да отговарят за престъпленията си пред българските народни съдилища… Народът има правото да иска правосъдие и народът има правото да получи правосъдие.“

==

==

Да, ръкописите на горят… също и призивите за така наречения „народен съд“, извършен от кървавите болшевики, но с категоричната подкрепа на тогавашните им съюзници, които сякаш не знаят, че българските градове и села са удавени в кръв. Затова е възможно да бъдат писани и романи като „Девети“ от Добри Божилов. Преди да се появи книгата, си мислех, че предупрежденията за възхвала на тази черна дата и на действията на Тодор Живков са някакъв несръчен рекламен трик, който ще бъде опроверган от текста. Храбрата партизанка Зоя разубеждава другарите си да не отмъщават за сторените злини: „Искам да разберат, че сме се били да живеят всички по-добре. Не да победим и да ги избесим, така както те правеха с нас. Ей затова, Дунче, не трябва да караме децата на фашистите да плачат. Иначе и ние бихме били фашисти“.

==

Само че не бяхте фашисти – още по-страшно, болшевики бяхте! Четирите тома за българската „Черна книга“, издадена от Васил Стоилов са вашето ужасяващо обвинение. Трудовете на професор Диню Шарланов, „Четиридесетте безотговорни дни“ от Никола Николов и още много свидетелства, за които днес вече позорно се мълчи, изричат страшната истина. Когато превеждах посветените на България страници в „Черната книга на комунизма“ ми се повръщаше от жестокостта на палачите, унищожили елита на нацията. И когато Зоя се възмущава, че разстрелват хора по домовете им, отговорът е: „Откъде ще дойде присъдата няма значение, ако осъденият е виновен. А ти добре знаеш, че невинен досега не сме убили“.

==

И ето че получилия висока препоръка от самия генерал Толбухин пигмей Тодор Живков получава много важни задачи от самия генерал Пьотр Достоевский (!!!) , заместник-комендант на съветските войски в София – да бъде унищожен гроба на последния действащ монарх, разположен в Рилския манастир. Той обаче решава да играе своята игра… И самият цар Борис влиза в играта – как и защо, отговорете си сами, защото аз занемявам, когато трябва да продължа нататък. Навремето Игор Бунич, авторът на „Златото на партията“, написа трилър за превръщането на Николай Втори в съветник на сатрапа Сталин. Нашият Божилов се е постарал да го надмине. Дано спи добре и дано чувства съвестта си чиста. Но в името на печалбата не могат да се правят всевъзможни компромиси, особено пък гаври с близката история.

==

==

Ще ми се в следващите редове са развия размислите си за още един интересен контрапункт. Ще се опитам да сравня два нашумели романа – „Absolvo Te“ от Георги Бърдаров, университетския преподавател по география, който за първия си роман „Аз още броя дните“ получи през 2015 г. наградата на телевизионното предаване „Ръкописът“, и преведения от словенски съвременен епос „Смокинята“ от добре познатия у нас с бестселъра „Югославия, моя страна“ Горан Войнович (чудесен превод на Лилия Мързикар, издание на ICU). Словенският роман беше представен много успешно от Антония Апостолова (виж тук ревюто й), аз напълно подкрепям думите й за него. Ще добавя и нещо от мене.

==

==

Трагедията на обикновените хора и на творците от бивша Югославия е огромна, можем да почувстваме това в разтърсващите книги на Дубравка Угрешич и в още много произведения, които мъчително търсят обяснения за братоубийствата, започнали не от вчера. Вече съм говорил, че сред най-значимите художествени произведения по темата са и прозренията на Илия Троянов в „Балканска елегия“. Георги Бърдаров създаде със съмишленици издателска и продуцентска къща „Мусагена“, а новият му роман се появява именно под това лого. Свързвам го с Войнович, защото „Аз още броя дните“ беше елегия именно за обсадата на Сараево, за любовта между християнина Давор и мюсюлманката Айда. В книгата имаше всичко необходимо, за да спечели едно литературно състезание – и трагедията на религиозното разделение, и възела на братоубийството. Не ми достигаше естествеността на разказа и емпатия.

==

Същото усещах, докато четях новата творба, която в превод на български означава „Опрощавам твоите грехове! Всеопрощение!“. В едно телевизионно предаване Бърдаров се възмущаваше от някакви поръчкови нападки срещу него. Уверявам го, че нито го нападам, нито пък някой ми е поръчал да се отнасям с резерви към романа. Написан е сръчно, дори нещо повече – мисля си, че би имал успех в Европа. Преплитането на темата за Холокоста с арабско-израелския конфликт е дръзко, както и идеята, че често пъти жертвите могат да се превърнат в насилници и после пак да се озоват в положението на жертви. Нямам никакви възражения към самата фабула, която е заплетена умело и поставя кардинални за човешкия род проблеми.

==

Не ми достига съпричастие – ето това е лошото. Не треперя от ужас, когато се озовавам в ада на Аушвиц – друго си е, когато твои водачи са Ели Визел или Примо Леви и те цапардосат с въпроса „Нима това е човек?“. А и доста преднамерено звучат тирадите на противниците на Холокоста за „проклетата глупост с газовите камери“, малко наивно обяснение за извършените от арабите кръвопролития. Думите на постепенно прогледналия Набил: „Да предположим, че концлагерите наистина ги е имало… Какво, по дяволите, искате от нас?… Не сме ви виновни ние, арабите, че са ви горили в газовите камери. Защо си го изкарвате на нас? Защо дойдохте тук?“.

==

Вярно е, че войната е взела и на двата народа всичко, осакатила ги е завинаги, но ми се струва, че съвременният свят е много далече от прошката и от осъзнаването на обречеността на насилието. Точно затова образите в „Смокинята“ завинаги се запечатаха в съзнанието ми. Младият словенец не просто пише, а живее със страданията на три поколения от страдащото му семейство. Той намира най-автентичните детайли за отминалите епохи. Четеш и ти се ще да няма край, макар да изглежда мъчително – и истината за „обикновения комунизъм“, и осъзнаването на жестокото лишаване от родина.

==

От люлката до гробището, Войнович ни привежда през всевъзможните житейски перипетии, той се опитва да възкреси въображаемите образи на предците си и го прави толкова въздействащо, че те наистина оживяват. „Човек се ражда изкоренен и изкоренен умира“, мисли си героят Александър и пред очите ни се сражава с тази пораженска фикс-идея, която го разяжда. „Смокинята“ си общува с „Физика на тъгата“ и с „Времеубежище“, това са книгите, които може би със „Сестри Палавееви“ и с „Възвишение“ променят лицето на балканските литератури и предлагат изстрадано преосмисляне на миналото и на настоящето, търсят пътища към спасение.

==

В една от своите „Понеделнишки проповеди“ Тончо Жечев написа: „Насилието във всичките му възможни форми, при използване на всички средства на цивилизацията, беляза с Каинов печат целия век. И този печат няма да бъде изтрит не само от водите на река Йордан, но и от всичката вода на морета и океани. От гангстеризма и мафиотщината, през пещите на Дахау и мъченията в ГУЛАГ до… Сараево – това е той, нашият век.“ Виждаме, че продължава да хвърля тежка сянка над нашето време, а значимите исторически творби са наш ориентир в диренето на изход. Затова са толкова страшни лъжите и манипулациите в тях. Продължаваме да поглеждаме с надежда и към далечното минало, за да търсим там потвърждение като за грешките, така и за илюзиите и мечтите си.

==

==

Ярък израз на осмисляне на политическото и интимното битие в далечния вече 17 век е знаменитият дневник на английския писател, енциклопедист и свидетел на епохата на Реставрацията Самюъл Пийпс, приятел на Исак Нютон и на Робърт Бойл, запален почитател на химията и физиката, на музиката, живопистта и поезията. Оставил ни е над 3000 страници, нещо подобно на наскоро появилите се седем тома спомени на Симеон Радев (към тях също се отнесохме с безразличие, макар те да са съкровище!). Издателство „Рива“ ни предлага подборка от най-интересните страници, свидетелстващи за размерите на чумната епидемия от 1665 г. и за Големия пожар в Лондон през 1666 г.

==

Пийпс осъзнава, че трудолюбието му помага, тъй като живее сред толкова много мързеливи хора, че работливият им става необходим, защото не могат да направят нищо без него. Той детайлно описва света на благородниците, споделя слуховете за силните на деня, великолепно предава фалша на нравите, който като че ли си остава непроменен. Не е мислител като Монтен или мизантроп като Джонатан Суифт, затова можем да му се доверим, че откровено и непреднамерено представя потока на времето и вечните типично човешки страсти.

==

==

Завършвам с една книга – епоха, както като съдържание, така и като художествено оформление. Издателство „Захарий Стоянов“ ни поднася „Наполеон за Наполеон“, автобиографията на императора, редактирана от Съмърсет де Шер. По време на заточението си на остров Света Елена Наполеон диктува мемоари, издадени наскоро в пълния си обем на руски в поредицата „Литературное наследство“ в два огромни тома. Починалият през 1995 г. на 84 години английски историк Съмърсет де Шер, представил през 1951 г. „Коментарите“ на Юлий Цезар, се е заел с нелеката задача да подбере най-интересното от изповедите на Наполеон и да го превърне в увлекателен роман от първо лице: проследяваме живота на Корсиканеца от детството му до поражението при Ватерлоо през 1815 г.

==

Българското издание е обогатено с над сто репродукции, което го превръща в уникално, а от корицата ни гледа знаменитата картина на Жак-Луи Давид „Наполеон преминава прохода Сен Бернар през 1801 година“, която се намира в двореца „Шарлотенбург“ в Потсдам. Мъжът, обрекъл на смърт стотици хиляди французи, но останал кумир за трагичните герои на Стендал Жюлиен Сорел и Фабрицио дел Донго, предвестникът на сатрапите от 20 век, разказва не само за военните си кампании, но и за нещастната си любов и за развода с Жозефин.

==

Оформлението на това събитие в културния ни живот е дело на художника Филип Зидаров, а преводът е на Здравко Йорданов. Няма да намерите в текста нито дума съжаление, а само възгласа, с който са загивали и дедите ни: „Няма сила, способна да пороби ентусиазма на един сърцат народ, който потомството ще величае. На оръжие!“ Два века по-късно все още има хора, които повтарят безмозъчно подобни възгласи. Историческата литература има благородната мисия да ги възпре или поне малко да ги отрезви. За съжаление, много често тя продължава да ги подбужда и към обратното, тъй като подтикването към посочване на врагове не секва. Какви са причините за заложената в нас агресия и за преследващото ни като прокоба разделение, ще се опитаме да открием с други художествени творби в близките четвъртъци.