Колонката на Георги Цанков: Световна поезия - Песоа, Роденбах, Верхарен, Сологуб (част 1)

Преди време прочетох, че в Туркменистан, насред пустинята Каракум, бълва огън и жупел кратерът Дарваза, известен като „Портите на ада“. През 1971 г. съветски геолози търсели нефт по тези места и се натъкнали на джоб с природен газ. Внезапно земята се срутила и се образували три големи карстови фунии. За да предотвратят изхвърлянето на метан в атмосферата, геолозите запалили една от тях, убедени, че ще изгори най-много след седмица. Но ето че днес хилядите туристи с възхищение и с ужас наблюдават кратер с ширина 69 метра и дълбочина 30 метра, който бълва огън и осветява пустинното небе.

==

Опитах се да представя внушителната снимка тук, но не мога да продължа писането, затова ще я видите сред книгите. И може би така е по-добре, защото изображението на „Портите на ада“ напълно съответства на онази поезия, за която ще говоря по-нататък. Тя е тайнствена и необяснима с прости думи, но започне ли човек да чете, завинаги остава в него – като мехлем, но и като рана. Голямата, връхлитаща от Небесата или от бездната на Преизподнята, заредена с нашите страхове и трепети, с вълшебното ни желание да запомним сънищата си и да ги разкажем така, сякаш общуваме с други сънуващи. Та нали всички ние, след Калдерон, продължаваме да се питаме дали „животът е сън“?

==

Срещите, които ни очакват днес, отговарят категорично и на друг въпрос: трябва ли да знаем повече за биографиите на писателите или да четем книгите им като послания от вселената, без адресат и без лице зад тях. Ще се опитам да ви убедя, че подобно „упражнение по стил“ би обеднило значително представите ни. То винаги е било категорично защитавано от един от блестящите ми герои в днешния разказ – неподражаемия поет, есеист, преводач и дипломат Румен Стоянов. Теорията му за превода предполага безусловно следване на авторовата мисъл, пределна вярност дори към оригиналния синтаксис. Затова, ако четете на друг език „Сто години самота“ от Маркес, романът ще ви се стори доста различен – особено на руски, та нали руската школа държи най-вече на благозвучието и волните отклонения от оригинала са естествени за нея.

==

Стоянов винаги е твърдял, че бележките под линия са социалистическа приумица, те правели мозъците ни лениви и насочвали в определена посока мислите ни. Затова в краткото му предисловие към тома от над 400 страници със стихове на португалеца Фернанду Песоа (колебанията в изписването на името му и въобще в транскрибирането на португалските имена продължават, в много от книгите ще го открием и като Фернандо, включително и при Румен Стоянов), представен през 2019 г. от „Огледало“, четем:

==

“Отива португалецът до прозореца, поглежда навън и от видяното се ражда стихотворение. Съдейки по количеството негови творби в поезия и в проза, той сякаш е своего рода цар Мидас: всичко, що досегне, превръща го в словесна висока художественост. Не ще умувам над явлението Песоа, колкото и да го обясняваме, най-доброто, което можем стори, е личен прочит: именно той, а не друг, чийто и да бил, ще ни дари с услада от допир с тая непомерна особа. Пък и не желая да внушавам никому вкусовите ми предпочитания, защото не искам никого, па било и естетически, да водя за ръчица: ето стихове от многоликия и невероятен Фернанду Песоа, аз съм до тук, сега има думата само поелия тази книга.“

==

Само че аз помня безкрайните си разговори с големия поет и страдалец Георги Мицков, преживял смъртта на брат си в затвора, сам той преминал през занданите и лагерите на болшевиките, клетник, който до края на тоталитарния режим нямаше право да се засели в София, но от 1960 г. бе постоянен член на журито на фондация „Биенал интернасионал дьо ла поези“ под патронажа на белгийската кралица, общуваше епистоларно с най-големите поети на Европа, но бе свикнал със самотата, тъй като повечето от приятелите му страхливо го изоставиха. Неотстъпно до него бяха само творци като Николай Кънчев, критикът Атанас Свиленов, лекарката и поетесата Лиляна Райчева…

==

Имах щастието да се радвам на доверието му и той упоително ми разказваше как е открил Песоа. Поръчваше на приятели да му носят томчета с поезия от цял свят, а когато видял стиховете на Песоа, усетил особено тръпка по тялото си. След като ги прочел, не могъл да мигне няколко нощи. Веднага започнал да превежда. Интерпретаторът на Габриела Мистрал и на Сен-Джон Перс, на Райнер Мария Рилке и на Емили Дикинсън, на Рьоне Шар и на Константинос Кавафис, на Фридрих Хьодерлин и на Сафо беше открил гения на Песоа, много преди Европа да го припознае като едно от най-свидните си чеда.

==

Още през 1977 г. в поредицата „Поетичен глобус“ на издателство „Народна култура“ излезе томчето „Пазачът на стада“, а много по-късно в колекцията „Световни поети“, през 1994 г., критичката Мариана Тодорова, стопанка на „Карина М“, представи „Стихотворения и поеми“ в превод на Георги Мицков, който още в края на 70-те години изповядваше, че португалецът е автор на живота му. В блестящото есе „Кралят на мечтите“, с което се открива луксозното, настолно и за мен издание на „Книга на безпокойството. Изповедта на един поет“, Георги Мицков казва: „Песоа-Суареш се опитва да превърне в добродетел собственото си неприспособяване към живота. Според него мечтаещото същество, т.е. този, който твори с духа си, стои по високо от онзи, който действа“.

==

Суареш дори стига до напълно парадоксалното твърдение, според което мечтателят е истински дейният човек. Защо Песоа е наречен Суареш ще ви разкрия след малко, но сега държа да подчертая откритите от Мицков връзки между португалския поет и френския писател от нидерландски произход Карл-Жорис Юисманс, който ще присъства и при представянето на немалко от останалите герои на този „поетичен четвъртък“, както и на алтер-егото на Пол Валери „Господин Тест“. „Естетиката на абдикацията“, както Мицков определя главния мотив в творчеството на Песоа, ще открием във Верхарн и в Роденбах, в Сологуб и в Метерлинк, тя ще обагря с нетленна светлина преоткритото в наши дни свръхбогатно наследство на руския „Сребърен век“ – сбогуването с Империята, но ще бъде погълната от вулкана на бунта, подхранван от Елиът и от Ферлингети, от Дилън Томас и от Чарлс Буковски, за да изгрее със съвсем непознато лице в „еротизма“ на Жорж Батай, в наследената от Антонен Арто и от чилиеца, потомък на украински евреи режисьор и белетрист Алехандро Ходоровски - жестокост на гъркинята Маргарита Карапану (бих я определил и като възкръсналия Лотреамон).

==

Но ако потърсим малко по-добре, няма начин да не открием Фернанду Песоа съвсем близко до нас: да, той има своето кътче на „Островът на блажените“, открит сред Океана на мечтите от Пенчо Славейков – митичното място в древногръцката и в келтската митологии, където героите и други знатни смъртни са приети от боговете в неземен рай. На острова на блажените Пенчо Славейков изпраща 19 другоименници, като им създава биографии, дарява ги с начини на мислене и със неповторими стилове, създава на всеки от тях мъдро и красиво творчество. Ето че тези личности хетероними ще се срещнат със 72-та двойници на Песоа.

==

Невероятно съзвучие на писатели, променящи мисленето не само на творците сънародници, но и на талантливите пишещи и мислещи по цялата планета. Тревожните вътрешни монолози все повече ще завладяват художниците, музикантите, драматурзите, поетите, белетристите, философите. Сякаш „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер и „Залезът на кумирите“ на Ницше предопределят гигантския сблъсък на манталитетите, който ще ги изправи срещу „Философските тетрадки“ на Ленин, „Моята борба“ на Хитлер и последователя на „Владетелят“ от Макиавели - Сталин. Връзката между всичките тях са стотиците им хетероними, а този драматичен диалог, в резултат на който падат милиони глави, се пренася в света на прекрасното, за да го насели с нетрадиционни представи за доброто и за злото.

==

Още невръстно дете, Песоа усеща, че носи в себе си много самоличности. Дядо му е генерал, който се опитва да пише стихове. Баща му, музикален критик по призвание и чиновник в Министерство на правосъдието, по принуда умира, когато момчето е едва на пет години. Пастрокът му, комендантът Жоау Мигел Роза, и родената на Азорските острови негова красива майка Мария Магдалена го отвеждат 6-годишен, през 1894 г., в Дърбан, Южна Африка. Момчето е блестящ ученик в английски колеж, 12-годишен печели конкурс, който му отваря вратите на всички английски университети, но той предпочита през 1905 г. да се прибере в Лисабон, при баба си Дионизия, която нерядко получава кризи на безумие и две години по-късно го оставя съвсем сам.

==

Младият португалец е „закърмен“ с английската словесност: Шекспир, Милтън, Байрон, Шели, Тенисън, Алън Едгар По… Дионизия му завещава скромно наследство, с което той купува малка печатница, но бързо фалира. До края на живота си ще се изхранва от преводите на бизнес кореспонденция. Биографията му е много сходна с тази на Кафка, в чийто изповеди до Фелиция, до Милена и до Дора, както и в неизпратеното писмо до баща му и в разговорите с приятеля Макс Брод (от него ще поиска да изгори ръкописите му, но творецът няма да изпълни последната воля на белетриста и ще го превърне в световна знаменитост) се разкрива лабиринт от комплекси и страхове, подтисната сексуалност и много вътрешни гласове.

==

Гласовете, подлудяващи Песоа, наистина са 72, и всеки от тях има своя биография и своя представа за изкуството. Алвару де Кампуш е инженер, който се колебае между декадентството и футуризма. Рикардо Рейс е лекар, латинист, монархист, той е привърженик на класицизма, прекланя се пред симетрията, хармонията, дори пред буколическите мечтания. Алберту Кайеру е с начално образование, живее скромно, няма сетива за метафизиката и умира от туберкулоза. Своята изповед „Книга на безпокойството“ (едно от най-красивите и най-представителни издания в каталога на „Кибеа“, в превод на Даринка Кирчева; първата среща на българските читатели с книгата е от 1997 г., истински подвиг, тъй като тя се появява в оригинал през 1982; новото издание от 2021 е с твърди корици, луксозно, а графичният дизайн на Красимира Деспотова е вълшебен).

==

Песоа отначало има намерение да издаде младежките си дневници, но постепенно в странния дневник се вселява хетеронимът му Фернанду Суареш. Песоа увлекателно разказва за срещата си с трийсетгодишен, слаб и висок, попрегърбен мъж в лисабонска гостилница, с бледо, издаващо вътрешно страдание лице. Това се случило по времето, когато с Марио де са Карнейру започват да издават списание „Орфеу“. През 1915 г. от изданието на португалските авангардисти ще излязат само два броя, но заради футуристичната поема „Триумфална ода“ на Песоа и заради другите безценни материали славата му се носи сред „малцината избраници“.

==

Суареш ще продължава да води своя необикновен дневник в продължение на три десетилетия, а според италианският есеист Антонио Табуки: „Чрез този герой със скромно социално положение и широка душа град Лисабон навлиза дръзко в литературата на нашия век. Влиза там със специалния статут на градовете-символи, като Прага на Кафка, Дъблин на Джойс и Буенос Айрес на Борхес. Това е град, носител на тайна, защото в неговата геометрия разказвачът е поставил тайната на битието.“ Скоро сред градовете символи ще наредим и Брюге на Роденбах, и Биариц, Страсбург, Кьолн, Антверпен, Реймс, Флоренция на Верхарен, но преди това да продължим разказа за тайните на Песоа.

==

Опитен и вещ астролог, през живота си той е направил повече от хиляда хороскопа. Всеки от двойниците му следва предписанията на звездите. Критици и читатели все още се опитват да разгадаят мистичната му поема „В гробницата на Християн Розенкройц“. Никога не забравя, че е роден на 13 юни 1888 г. в 15.20 ч., зодия Близнаци с асцендент в Скорпион и със Слънце в Близнаци. Няма нищо случайно – просто „близнаците“ в Песоа са приказно много, а асцендента на „скорпиона“ го кара непрекъснато да се самоизяжда.

==

Високо цени прозренията на Елена Блаватска, дори през 1916 г. превежда „Гласът на мълчанието“. Но Суареш не винаги е съгласен с него: „За окултиста всичко завършва във всичко; за мен всичко започва във всичко.“ Кредото му е изразено по-съвършено от който и да било съвременен естет: „Да се движиш, значи да живееш. Да се изразяваш, значи да се надживяваш. Всичко реално в живота е такова, защото е било добре описано. Тесногръдите критици обикновено изтъкват, че еди-коя си пространно римувана поема в крайна сметка иска да каже само едно – че денят е хубав. Но да кажеш, че денят е хубав, не е никак лесно, а самият хубав ден отминава. Затова трябва да съхраним хубавия ден в цветист и многословен спомен и тъй да обсипем с нови цветя или с нови звезди полята или небесата на кухия и преходен външен свят.“

==

Всъщност, признавам, че това е и моето верую: „Полята са по-зелени в изказа, отколкото в своя злак. Цветята, ако се обрисуват с думи, които да ги очертаят във въображението, ще имат непреходни краски, каквито клетъчното битие не допуска.“ Спорно за повечето хора съждение, но за смучещите от голямата литература „еликсира на вечната младост“ – основополагащо. Същевременно двойниците на Песоа водят драматичен диалог за „реката на притежанието“, за „естетиката на измислицата, за „естетиката на безразличието“, за „естетиката на унинието“, за „възпитанието на чувствата“. А върховната изповед на човека, в когото съжителстват миналото, настоящето и бъдещето, откривам в едно от преведените от Румен Стоянов стихотворения, което не мога да се сдържа и ще цитирам изцяло:

==

„Свободата, да, свободата! / Истинската свобода! /Да мисля без желания или без убеждения. / Да съм стопанин на мене си без навеи от романи! / Да съществувам без Фройд и без самолети! / Без кабарета, ни в душата, без скорости, дори в умората! / Свободата на скитането, на мисленето, на любовта към естествените неща, / Свободата да обичам нравствеността, която на живота трябва да се даде! / Като лунния светлик, щом облаците отварят / Християнската голяма свобода на детството ми, която молех, / За мен простира изведнъж по цялата земя наметало от сребро… / Свободата, бистроумието, последователният разум, / Правната представа на чуждата душа като човешка, / Радостта на имам тия работи и да мога пак / Да се услаждвам из полята без никаква отпратка / И да пия вода, сякаш тя е всичките вина в света! / Детски стъпки, стъпчици… / Усмивка на старица добродушна… / Да стигна ръката на приятел сериозен… / Що за живот е моят! / Колко време чакам на перона! / Колко живеене, изрисувано и отпечатано в живота! / Ах, здравословно жаден съм. Свобода ми дайте, / Дайте ми я в Грънка стар, / Селската къща на старото ми детство… / Аз пиех и той пиеше, / Аз бях свеж и той бе свеж, / И понеже нямах нищо, което да ме тревожи, бях свободен. / Какво стана с грънка и с невинността? / Какво стана с оногова, който аз трябваше да съм? / И освен това желание за свобода и за добро и въздух с мене какво стана?“ Томът с поезията на Песоа е издаден през 1919 година, но все още немалка част от тиража остава непродадена. Наистина ли не се нуждаем от неговите гениални прозрения? В цитираните редове дочух гласа на класика Алберту Каеру, не ви ли е интересно да разберете какво му отговарят другите двойници на Песоа? „Непоправимото в миналото – това е трупът. / Всички други трупове може да са самоизмама. /Всички мъртъвци може да са живи другаде. / Всички мои собствени моменти, минали, може да съществуват някъде. / В самоизмамата за пространство и за време, В лъжливостта на случващото се.“

==

Заради тези думи и заради хилядите мистерии, скрити в личността и в словата му в Лисабон специално пристига да разговаря с него магът Алистър Кроули, нарочен за сатанист. На прочутата по цял свят скала „Бока ди инферно“ („Пастта на дявола“) поредният от многото фалшиви пророци през 20-и век симулира самоубийство, за да привлече вниманието на медиите. Далеч по-стойностният мистик Фернанду Песоа по същото време вече предсказва опасността от надигащия се италиански фашизъм и изразява отвращението си от Салазар. През 1952 г. се появява неговата незавършена поема „Първият Фауст“, която вече и ние можем да прочетем в превода на Николай Тодоров, издадена от „Гутенберг“ с корица на художничката Даниела Денчева.

==

За „Мистерията на света“, за „Ужасът от познанието“, за „Провалът на насладата и любовта“, за „Страхът от смъртта“, протагонистите на Песоа са разсъждавали и в стихове, и в проза. Неслучайно обобщението, гигантската поема за Фауст на португалеца, остава незавършена. Тя като че ли е неуспешен опит за лирическо обобщение на мотивите, подхванати в „Книга на безпокойствата“. В нея откриваме повечето окултни вярвания на Песоа, но като че ли най-важно за него е да продължи бълнуванията на Едгар По: „И образите на съня не знаят / съня ( … ), от който те са част - / светът не само (вече ) е сънуван, / а сън в съня е истински, и в него / сънуваните имат си сънуващи/ подобни…“ Ето я квинтесенцията на представата за реалността, за изкуството и за човека, определяща мисленето, поезията и изповедите на Песоа.

==

Ще минат години и един от най-големите западни литературоведи Харолд Блум, завещал ни библията на 20 век: „Западният канон. Книгите и школите на епохите“ (и написал най-проникновените трудове за Шекспир – „Хамлет. Безкрайна поема“, „Шекспир. Изобретяването на човека“ и други, свръхважни трудове, които преди години безрезултатно предлагах на „Изток – Запад“ за превод и печат) нарежда творбите на Фернанду Песоа на 26-о място сред великите писания на западната цивилизация и го нарича „преродения Уитман“.

==

Мога още дълго да разказвам за страха на Песоа от еротичното и за странната му връзка с Офелия Кайруш Мария Суарес, за 48-те му писма до нея, публикувани през 1978 г., които още повече го сближават с Кафка, за прекъсването на връзката между двамата, тъй като в нея се влюбва и един от двойниците му, а Песоа не знае как да се измъкне от този „любовен триъгълник“, но е време да се откъснем от приказния му свят, за да ни приюти в топлата си прегръдка издателство „Сонм“, което има много какво да ни разкаже за прехода от символизма към декаденство и за големите фигури от онзи толкова значим период от историята на европейското изкуство.

==

Ще започна с Емил Адолфус Густавус Верхарен, роден на 21 май 1855 г. в Синт Амандс, провинция Антверпен, франкоезичен фламандец, израснал в йезуитския колеж „Света Варвара“ в Гент; завършил право в Льовенския католически университет, а през 1881 г. започнал работа при брюкселския „лъв“ – адвоката Едмон Пикар, при когото ще стажува и приятеля му от университета Жорж Роденбах. През 2011 г. в своето издателство Кирил Кадийски издаде в свой превод том от над сто страници със стихове от поета (в неговата транскрипция той е Верхарн). Да го чуем:

==

„На вечна самота обречен от съдбата, / все сам, навеки сам, един от необята, / от мрамор сякаш е, той, враг на анархиста, / и вечно с дух корав, с душа кристално чиста. / Край стенещи моря, през гниещи тресавища, / сред дебри крачи – сам – и с воля потресаваща… / Във всеки негов жест личи и днес пророка, / поел без страх към Рим – най-вярната посока. / Едничък дървен кръст – закрилникът това е, / но той руини, мор и близък крах вещае. / В целта си впил очи, и теб на път зове те - / свят варварин, готов да срине боговете.“

==

Гениалните поеми „Звънарят“, „Тълпата“, „Старите майстори“, „Градовете“ променят световната поезия, както казва Валерий Брюсов: „във властта на Верхарен са толкова ритми, колкото и думи“. Ранните му душевни кризиси се изливат в „трагичната трилогия“ „Вечери“, „Крушения“ и „Черни факли“, после идва ред на светлата лирична трилогия за Март (през 1891 г. Верхарен се жени за известната акварелистка Март Масен, остава й верен и влюбен в нея до края на живота си, макар да нямат деца) „Светли часове“, „Късни следобеди“ и „Вечерни часове“.

==

В първите години на 20-и век той вече е преведен на повече от 20 езика, пътува и изнася лекции из цяла Европа, успява да постави най-наболелите социални проблеми, да ги свърже с тежненията на душата и дори да подкрепи анархистичния бунт – повече на книга, отколкото с действия. Верхарен умира нелепо, на 27 ноември 1916 г., отчаян от безсмислието и кръвопролитията през войната. Опитва да се качи в движение на влак и попада под колелата – в края на века, почти по същия начин ще напусне света гениалният полски артист Збигнев Цибулски, любимец на Анджей Вайда.

==

Най-новото издание на „Сонм“ е „Поезия в проза“ от Емил Верхарен в прекрасния превод на Дора Минева. В краткия си предговор тя разказва, че между 1886 и 1895 г. писателят създава 46 творби. В тома са включени и неизвестните приживе поеми в проза на Верхарен, включени в том девети на пълното представяне на поезията му, под редакцията на Жан-Пиер Бертран. Минева привежда намерението на поета: „Бих искал да намеря думи, разбираеми за живите хора от бъдещето, за да изкажа на техен език болката от попилените векове, която откривам у себе си.“ Включените в тома средновековни гравюри, както и забележителното художествено оформление на художника Борис Праматаров, превръщат „Поезия в проза“ в истински диамант в колекциите на познавачите на надвременното изкуство.

==

Верхарен се спуска „в подземната гробница на сърцето си“, за да открие там не само скъпите си покойници, но и всички „внезапно оживели скъпоценни камъни“, превръщащи европейските градове. Ето обобщението на пороя от чувства и настроения: „Колкото до самия мен, о!, как проникна в душата ми тази тъжна песен, тъй ненужна и тъжна, тъжна песен, докато околната враждебност свиваше пред нея масивните си рамене. Тя обличаше моите мисли с постоянно премълчавани страхове в своята рокля от черни ноти и ритъмът й следваше танцовата стъпка на моето страдание. Какво ми разказваше – за безпричинните ми печали, безмерните ми отегчения, целия ми жар, угасен като пламък на лампа, и още по-съкровено за моите странни безпокойства, душата на моята душа, за онова у мен, което се гърчи и губи самообладание, което вие като куче, което се изумява, което непрестанно се сепва, което държа в усмирителна риза тук, в подземията на собствения си страх!“

==

Това е най-точното обобщение на състоянията на душата в „Поеми в проза“ – тук съзнанието вече се противопоставя на утопичните надежди на Албурту Каеру, все още „нещото“ е облечено в усмирителна риза, все още страхът е скрит в подземията, но – надежда всяка тука оставете! – войните и скритите в нас демони ще променят всичко. Бъдете готови за гибелно разрушение, за изтезания, самоинквизиции и огнени пламъци. Те се задават и процесът е необратим. Ще ги усетите още при срещата с Жорж Роденбах. Поезията и литературата са готови да паднат под колелетата на стремително летящия към бездната влак на живота.

==

Биографията на Роденбах не се различава особено от житието на Верхарен. И той е роден през 1855 г., Верхарен през май, а Роденбах – на 16 юли. Баща му е от аристократично семейство от германски произход, функционер е в Министерството на външните работи. Майка му е французойка. Дядо му е хирург и депутат, един от основателите на Белгия. Завършва колежа „Сент Барб“ в Гент, а след това и юридическия университет, където се запознава с Верхарен. Пристига в Париж през 1877 г. и решава да остане там, след като известно време е стажувал в брюкселската адвокатска колегия – и той е работил за адвоката Едмон Пикар.

==

Роденбах е много красив – фин профил, сини очи, светли, нежни коси, елегантна и аристократична външност. В столицата на Франция се движи сред окултните и творческите кръгове, а сред най-близките му приятели са мистикът Катул Мендес, поетът Стефан Маларме, скулпторът Огюст Роден. Близък е и с Октав Мирбо, скандалния дразнител на обществения морал с „Градината на мъките“ (една от настолните книги на Димитър Димов) и с „Дневникът на една камериерка“. Мирбо открива за читателите Морис Метерлинк, и така вълшебният кръг на „Синята птица“ се затваря.

==

Привлечен и от интелигентността, а и от външността му е и Марсел Пруст, който го използва за един от прототипите на Суан. Първата му стихосбирка „Огнища и поля“ се появява през 1881 г. Следващият му успех е „Елегантното море“. „Белият младеж“ е суров разказ за детството му в католическия колеж, а в „Книгата на Христа“, която го прославя в цяла Европа, Иисус слиза на земята, но никой не го поглежда. Броденето му из Гент го сблъсква с град, който стремително се индустриализира, там царуват парите и машините, властват богатите, а бедните мизерстват. В получилата му шумно признание поетична книга „Невинна младост“ четем сонета „Самота“, претворен на български от Петър Велчев:

==

„Нима ще трябва вечно с очи неутолени / в Изкуството да търсиш изящните неща - / като свещеник, който на колене в нощта, / сред храма хладен пази реликвите свещени? / Нима ще съзерцаваш как цветето цъфти / и присмеха отхвърлил, ще завоюваш слава? / Нима ще гледаш само как Любовта минава / и ще смениш благата с несигурни мечти? / Ти жив ще се зазидаш – нима това не стига? / Ще трябва ли да хвърлиш сред пламъка горещ / метала на душата в пещта на свойта книга? / Живей самичък! Ето – суровата голгота… / Ти себе си пожертвай пред висшия копнеж: / за да си жив посмъртно, бъди мъртвец в живота!“

==

„За да си жив посмъртно, бъди мъртвец в живота!“ и „Живей самичък!“ стават нещо като символ верую на символистите. А вниманието на издателство „Сонм“ към постиженията на Роденбах се изразява с издадените през 2020 г. две книги – романа „Призванието“ в превод на Дора Минева и „Музей на бегинки“ в превод на Красимир Кавалджиев. Писал съм за тези съкровища, съвършена поезия в проза, внушително представена от художниците Веселин и Борис Праматарови. Запомнил съм и великолепната рецензия на поетесата, прозаичка и журналистка Гергина Дворецка, която чудесно осмисля борбата между духа и материята в „Призванието“ и припомня, че критикът Гюстав Лансон е нарекъл Роденбах „меланхоличният любовник на Брюге“.

==

Наистина страшно е посланието на финалния разказ „Яслата“ в „Музей на бегинки“. Сестра Моника е разтърсена от смъртта на племенника си, тя неволно счупва фигурата на Младенеца, която трябва да поставят в сцената с яслата, а за да не провали Коледната церемония, на нейно място поставя изстиналото телце на детето. И аз писах с огромно вълнение за двете книги в моя „книжен четвъртък“ от 26 ноември 2020 г. Там припомних и за изданието на романа „Звънарят“, преведен от Недка Капралова и издаден от „ЛИК“. Припомних и близкото приятелство между Роденбах и Жорис-Карл Юисманс, който още по-жестоко изстрадва вечната битка между доброто и злото – от „бесовете“ в сатанинския роман „Бездна“ (едно от най-ужасяващите слизания в ада в световната литература) до откриването на символите на вярата в романа „Храмът“.

==

Юисманс стига до там в религиозното си преображение, че отказва да се лекува от рак и се оставя в ръцете на Бога, за да напусне този свят на 59 години през 1907 г. Роденбах го изпреварва в Отвъдното; след като през 1898 г. създава духовното си завещание „Огледалата на родното небе“, умира от апандисит по Коледа 1898 г., а надгробното слово произнася окултистът Катул Мендес. Една от героините на Роденбах, сестра Хедвига, съкращава молитвата, за да заспи навеки по-бързо. „Понеже със заспиването щеше да се приплъзне от съня към смъртта, както бе хлътнала от будуването в съня. Незабележимо сливане на река с неин приток“.

==

Всъщност темата за „съня в съня“ Роденбах е подхванал още в безсмъртния си роман „Мъртвата Брюге“. Той се е радвал на огромен успех у нас още когато през 1918 г. младият Гео Милев, личен познат и горещ почитател на Верхарен, превежда откъси от романа на Роденбах. През 2000 г. дружество „Гражданин“ на почетния професор на НБУ издава в превод на Красимир Кавалджиев тази толкова важна в световния литературен живот творба. Преди да се самоубие, японският модерен класик Юкио Мишима препрочита този модерен вариант на мита за Одисей. Новото издание на „Мъртвата Брюге“ на „Сонм“ възпроизвежда 35-те фотографии на ателие „Леви-Нордейн“, включени в оригинала, появил се в Париж през 1892 г. Тези илюстрации са в непосредствена връзка с текста, а следващото подобно издание осъществява Андре Брьотон, когато среща читателите със своята „Надя“. Получаваме и предговора на Емил Верхарен.

==

Всъщност два са най-важните текстове, посветени на кончината на твореца: есето на Марсел Пруст и този портрет, подготвен от Верхарен. В него оживява атмосферата в колежа, представено е реалистично отвращението на Роденбах от провинциалния живот, описана е емоционално борбата на новото литературно поколение срещу застоялата академична мисъл и се проследява пътя на твореца към литературните върхове. Особено ценни са разсъжденията му за Брюге, каквато я вижда Роденбах: „Роденбах възпява Брюге, защото смята, че от всички градове на земята само този отговаря на неговата меланхолия. За него важна е не точността, а емоцията. Книгата му е картина, преливаща от нежност и от благочестие. Църкви, площади, дворци, канали, крайбрежни улици, езерца, мостове в Брюге – към всички тях изпитва носталгия, която споделя с читателите.“

==

Да, така е – в „съня“ на поета Брюге, мощехранителницата на гордата Фландрия лежи мъртва, не случайно разказът започва със залеза. Героинята на разказаната любовна история на финала лежи мъртва, „защото не разгада Тайната“. „И в тишината проехтя камбанен звън – всички камбани отново зазвъняха в хор по случай връщането на литийното шествие в параклиса на Светата кръв. Край на хубавия кортеж… и на всичко било, на всичко изпято – подобие на живот, възкресение за една утрин. Улиците отново пустееха. Градът отново щеше да потъне в самота. А Юг непрекъснато повтаряше: „Мъртва… мъртва… мъртвата Брюге…, в ритъма на последните камбани, морни, бавни, дребни изтощени старици, които сякаш – над града или над нечий гроб? – унило ронеха цветчета от метал!…“

==

Великолепен, музикален превод, боже! И в послеслова си „Краевековният роман(с) на мъртвия град“, Кавалджиев припомня, че „Мъртвата Брюге“ е роман „с двойно дъно“ – едновременно разказ за престъпление от страст и изследване на скритите връзки между човека и града. Да припомня, че през 1992 г. „Мъртвата Брюге“ излиза първо като фейлетон във „Фигаро“ от 4 до 14 февруари, а книжното тяло се появява през юни. Любителите на вестникарските изрезки са удовлетворени от заплетената любовна история, а познавачите разплитат другата мистерия – на невидимите връзки между нас и предметите, те откриват загадките на посвещенската, окултна приказка, в която тъчащата Пенелопа чака завръщането на своя Одисей, но всичко това е само сън, който ни води безутешно към владенията на Онази с косата.

==

„Мъртвата Брюге“ е едно от характерните проявления на духовността в онзи Fin du siècle, но няма да е честно да завършим с красотата на „поетиката на тайната“, трябва да продължим с демоничното изригване на „портите на ада“, натрупвано още от времето на гилотината и от покритите с трупове бойни полета на Наполеон. Преди това обаче, с преводача и съставител на приложенията ще преминем през образа на „мъртвия град“, запечатал се завинаги в световната литература – от „Карийон“ на Лонгфелоу, през предсказанието на Юисманс, че „Сатаната може да се вмъкне дори там, където Бог е господар“ и през „Крайбрежната улица на розария в Брюге“ на Райнер Мария Рилке, та до прозрението на Хенри Милър: „Но аз не съм мъртъв, така както нищо край мен не е мъртво, дори миналото“ и до убеждението на Достоевски: „Това е град от полудели“.

==

Нахълтваме в „града на полудели“ заедно с едно от най-ценните открития на издателство „Сонм“: поезията в проза, оглушителен химн на злото, създавана по времето, когато в Русия се разбуждат всички демони – велики и дребни, за да ознаменуват „Сребърния век“ на руската литература, „портата към ада“, който се разразява с „бронирания влак“ на кървавия Луцифер-Ленин и с митичния знак за превземане на Зимния дворец, подаден от крайцера „Аврора“.

==

Фьодор Кузмич Тетерников, познат на литературните лакомници като Сологуб, присъства в каталога на „Сонм“ с първите си два романа - „Тежки сънища“ и „Малкият демон“, както и с наскоро появилия се том с два негови сборника с разкази: „Книга на сбогуванията“ и „Книга на безпокойствата“. За смъртния враг на Максим Горки през тоталитарните години не се обелваше нито дума. Дори училите в СССР и попили „опасните богатства“ на философията на Бердяев, на Шестов, на Франк, на Соловьов, на Фьодоров творци Тончо Жечев и Блага Димитрова не бяха чували за него. Повтаряше се нещо като вековното мълчание около еретичните съчинения на маркиз дьо Сад и Леополд фон Захер-Мазох, които днес ще откриете в библиотеката на всеки освободен от жестоки предразсъдъци жаден читател. Дори знаменитият немски психиатър Рихард фон Крафт нямаше откъде да събере сведения, за да включи виденията на Сологуб в своята „Психопатология на сексуалността“.

==

Едва ли бихме обръщали особено внимание на Сологуб, ако творчеството му се свеждаше само до галерия от малко или повече демонични и развратни създания. Всъщност той е особено звено от безкрайната поредица, представяща руската демонология, която се проявява – бих казал, величествено – в злодеите и демоните на Пушкин и на Лермонтов, след това се развихря сред „бесовете“ на Достоевски, скрива се под маската на Гончаровия Обломов, а по време на Сребърния век изскача от всеки ъгъл – от разказите на Зинаида Гипиус и от романите и драмите на съпруга й Дмитрий Мережковски, от стотиците – буквално, стотици! – разкази, новели и романи, диаболични или сатанински, надминаващи въображението на пророка Жак Казот, на Хофман и на Готие, на Балзак и на Вилие дьо Лил Адам, на Брабе д`Оривили, на Густав Майринк и Ханс Хайнц Евърс, а да не говорим за родните „диаболисти – Владимир Полянов, Георги Райчев, Светослав Минков, появяващи се през последните 30 години благодарение на невероятните руски изследователи на литературното минало, прикривано старателно от комисарите.

==

Руската литературна демонология е безкрайно различна от европейската и световната литература на ужаса, а ла Едгар Алан По. Да, влиянията се усещат, например в романите на Андрей Бели и на Валерий Брюсов, но автентичната демонология от „Евгений Онегин“ и от „Вий“, от мистичните разкази на Тургенев и от страховитите бълнувания на Достоевски е здраво свързана с реалността. Така ще е и по-късно: демоните и Сатаната в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, та дори и в „Алтистът Данаилов“ и непознатите му у нас продължения на Владимир Орлов, чудовищата на Юрий Мамлеев и още много модерни образци, включително и „постмодерните“ шедьоври на Виктор Пелевин не са въображаеми. Бесовете в Русия са автентични, те подлудяват въображението, но обикалят ГУЛАГ и психиатриите, бродят из кървавите украински житни поля, появяват се в „блокадната хроника“ на Ленинград, вихрят се над Чернобил…

==

И както Достоевски се провиква: „Всички ние излязохме от „Шинел“ на Гогол“, така последователите на Сологуб несъмнено черпят „зловещо вдъхновение“ от учителите Логин и Передонов и от не по-малко демоничното им обкръжение. Струва ми се, че за да разберем всичко това, в този конкретен случай трябва добре да познаваме биографията на писателя, а от огромна помощ за това, ще са ни трудовете на Маргарита Михайловна Павлова и посветила му две безценни книги – „Неизвестният Фьодор Сологуб“ от 1997 г. и монографията „Писателят-инспектор: Фьодор Сологуб и Ф.К.Тетерников“ от 2007 г.

==

Повярвайте ми, не са не по-малко интересни от романите и повестите на Сологуб. А неговата проза категорично поставям всред разсъжденията си за поезията, защото тя въздейства точно като „сън в съня“, само че в този случай сънят е страховит. Не случайно литературният му дебют се нарича „Тежки сънища“ . Преводачка на двата романа е фантастичната Здравка Петрова, а сборниците с разкази и новели са дело на Антония Пенчева. Работата на издателство „Сонм“ с художника Борис Праматаров придава особен облик на книгите: той по неповторим начин ни въвежда в атмосферата и демоните от кориците не ми дават мира, докато се опитвам да дочуя ясно гибелното им послание.

==

Струва ми се, че Фьодор Сологуб и идващите след него отговарят ясно на един кардинален въпрос, който преди няколко месеца постави белетристът и есеистът Димитър Бочев. А именно: „Възможно ли е тържеството на злото в литературата?“ Ставаше дума за знаменитите „Цветя на злото“ на Шарл Бодлер, за които е бил изправен пред френския съд, но несъмнено те са всичко друго, само не и сатанински послания. С доброволното си спускане през „портите на ада“, Бодлер излиза оттам „посветен“, пречистен. Уви, не можем да кажем същото за изследователите на проникналата дълбоко във всички сфери на живота демонология. Приютила се е дори сред „тъмните алеи“ на любовта на нобелиста Иван Бунин, крещи с гласа на „Лолита“. И Толстой не е напълно застрахован от нея – преследва го смеха на Анатол Курагин, а самият той не се примирява с „ужаса“ от престъплението на Ана Каренина и я хвърля под влака, макар ние да й желаем съвсем друга участ.

==

Биографията на Фьодор Сологуб е не по-малко интересна и трагична от поемите и от романите му. За разказът за „странностите“ му и за дълбокия смисъл на неговото творчество ще продължа в следващата, последна част на този посветен на поезията четвъртък. Несъмнено тук разделянето на текста е чисто механично, но той прекалено много набъбна.

(Следва)