Колонката на Георги Цанков: Световна поезия - Сологуб, Елиът, къминс, Борхес, Ферлингети... (част 2)

(Продължение)

==

И така, биографията и творчеството на Фьодор Сологуб са тясно свързани. Изключителна е заслугата на издателство „Сонм“ да преоткрие един от най-значимите представители на Сребърния век, в чиято съдба до голяма степен са кодирани причините за болшевишката революция и особената роля на демонологията в руското общество и в руската култура. Историята на Фьодор Кузмич Тетерников на места звучи като сензационен роман. Дали пък не е точно това? Случило ли се е всичко, което ще ви разкажа?

==

През 1908 г. вече прочутият, но самотен и нещастен Сологуб среща Анастасия Николаевна Чеботаревска. Коя е и каква е ще научите по-късно, сега ще кажа само, че по това време той е на 44 години, а тя е родена през 1876 г. Творецът обича да разказва на жена си покъртителни сценки от своя живот, а нейната сестра Олга Николаевна Черносвитска прилежно ги записва. Немалко от текстовете все още лежат в архивите, но и много от тях са разчетени от изследователката на Сологуб Мария Михайловна Павлова.

==

В последните трийсет години интересът към творчеството на поета, белетриста, драматурга и есеиста непрекъснато расте. Сред безценните издания са тритомникът „Пълно събрание на стихотворения и поеми“, включен в издателската серия „Литературные памятники“ през миналата година, както и включването в същата поредица на всичките редакции на „Малкият демон“, с бележки и с огромен послеслов от Мария Павлова, 2004 г. Почитателите на творчеството на Сологуб могат свободно да изтеглят от интернет осемте тома „Избрани съчинения“, 2000 – 2004 година, в които ще намерят и знаменитата му трилогия „Творимая легенда“ (ще се поизмъчи преводачът, някъде срещнах легендата като „сътворена“, но тя наистина е „творима“, т.е. действието продължава и в момента – може би „сътворима“?).

==

Фьодор Тетерников (1863 – 1927) е роден в Петербург, в семейството на Кузма Тетерников, бивш крепостен, незаконен син на помешчик, домоуправител, който умира от туберкулоза, когато момчето е едва на четири години. За него и за сестра му Олга, две години по-малка от него, ще се грижи майката Татяна Семьонова (1832 – 1894), която успява да се установи като прислужничка в дома на петербургските дворяни Агапови. Сологуб се оплаква, че почти всичките му роднини са пропаднали люде, многократно съдени за побоища, пиянство и кражби.

==

С възпитанието му с удоволствие се заема вдовицата Галина Агапова, която не пропуска театрални и музикални събития. Една от дъщерите й е женена за педагога, историка и литератора Ф.А. Витберг, син на известен живописец и архитект. Само че младият Фьодор си представя по съвсем друг начин заобикалящата го среда. Като в криво огледало, той открива духовна нищета, скука и дори нахвърля бележки за роман, наречен „Паразити“ (колко близка е тази история до сюжета на знаменития корейски филм на режисьора Бонг Джон Хо от 2019 г., спечелил четири „Оскара“, включително и наградите за най-добър филм и за най-добър режисьор), а паразитите несъмнено са самите Агапови.

==

Друго нещо е майка му, тя не го лигави, строга е и дори жестока – наказва децата, с часове ги кара да стоят на колене в някой тъмен ъгъл, пребива ги, а синът се разтапя от умиление и от наслада – убеден е, че всичко това е проявление на огромната й обич. В детските си години чете много – библиотеката в дома е богата, любимите му книги са „Дон Кихот“, „Робинзон Крузо“, поемите и стиховете на Некрасов – обича го много повече от Лермонтов и от Пушкин. На 13 години открива „Престъпление и наказание“ на Достоевски и научава романа почти наизуст. Любимото му четиво обаче си остава „Крал Лир“ на Шекспир. След като издава „Малкият демон“, ще признае, че както Лир е част от Шекспир, така учителят Передонов е част от него“. Ще стигнем и дотам.

==

Психиката на хлапака е тежко раздразнена. Стреми се към наказанието и болката, а униженията за него са необходимост. Неоспоримият садо-мазохистичен комплекс изглежда далеч по-необратим, отколкото при Русо, та дори и при самия Сахер-Мазох. От 1878 до 1882 г. Сологуб завършва учителския институт в Санкт Петербург. Двайсет и пет години ще печели хляба си с тази професия, а първите десет от тях ще преминат в глухата провинция. Сближава се с издателя на списание „Руски начален учител“ Александър Латишев (1850 – 1912) и оживено обсъжда с него идеята си за създаване на интернати, в които децата ще живеят изолирани от родителите си. Точно такова училище представя в „Творима легенда“. Преподава в Крестцах, Новгородска губерния, след това във Великие Луки и накрая в град Витегра, административен център във Вологодска област. Навсякъде води със себе си майка си и сестра си. Води дневник, през 1893 г. се завръща в Петербург, малко по-късно става инспектор, а до смъртта й през 1907 г. майка му остава плътно до него. През 1991 г. сестра му Олга заминава да учи в институт за бавачки и между двамата тече оживена кореспонденция.

==

Както в дневника, така и в писмата, разменени с Олга, а също и в разказите, изповядани пред съпругата Анастасия, Фьодор поддържа легендата за страданията, на които доброволно бива подложен. Сцените са неописуеми: учениците го събличат гол, връзват го, пред черната дъска и го удрят с камшици. Майка му почти всеки ден го наказва и пребива, принуждава го посред зима да излиза навън гол и да обикаля домовете на възпитаниците си. Фьодор се оплаква на Олга, че когато по-дълго време не го бичуват, става раздразнителен и ужасно го боли главата. Жестоките наказания внасят екстремност в живота му, помагат му да преодолява сивотата на провинциалния бит.

==

Същевременно използва всяка свободна минута, за да се самообразова – чете основи на психологията, биология и анатомия, история на философията и на религиите, западноевропейска литература. Учи усърдно френски и немски. Утеха намира най-вече в общуването със „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер. Пише много, непредназначени за печат, изпълнени с мазохистични видения стихове и подготвя написването на романа „Тежки сънища“. Много от стиховете възхваляват майчината жестокост и изразяват удоволствието от физическото страдание. Интересно е, че сестрата Олга, дали за да поддържа фантазиите на брат си или искрено, в писмата си непрекъснато го разпитва дари скоро е бил пребиван и необходимо ли му е повече насилие. Мълвата нашепва, че след смъртта на майката, Олга се заема да изпълнява нейните задължения и да нанася „успокоителни“ побои на своя брат.

==

Повечето от епизодите, разказващи за всекидневието на учителя Логин, главният герой на „Тежки сънища“ (името е производно от „логика“), наистина са се случили. Така например Сологуб отказва да даде фалшиви показания за оневиняването на угоден на директора преподавател, обвинен за изнасилване на малолетна. Сологуб работи над романа цели десет години – от 1882 до 1892. Веднага след това в главата му изплува другият централен образ в творчеството му – учителят Передонов, антигероят от „Малкият демон“. Когато говори за романите си, Сологуб е категоричен: „Между тях съществува несъмнена приемственост и в мислите, и във формата. Това са две огромни стъпала от вътрешна стълба, по която, ту изкачвайки се, ту спускайки се надолу, се движи душата на писателя.“

==

Тук е мястото да цитирам някои от най-характерните афоризми, открити в дневника на Сологуб: „Презирай хората“, „Мненията на хората са още по-достойни за презрение от самите хора“. „Разкаянието е едно от най-гнусните чувства.“ „Хората обичат да ги пребиват – така осъзнават, че любят родителите си.“ „Най-приятното от всичко е съчетанието от срам и от болка.“ И най-важните: „Злото винаги ще е много скъпо на хората.“; „Бог твори законите, а Сатаната – случаите.“

==

През 1888 г. Фьодор Сологуб се кълне в „Теория на романа“, развита от Емил Зола. Между 1873 и 1882 г. в руски превод излизат първите десет романа от цикъла „Ругон – Макарови“ и разпространението им е мълниеносно и сензационно. Хората на изкуството четат и оживено обсъждат „Натурализмът в театъра“, Експерименталният роман“, „Романисти – натуралисти“. Според Сологуб, който също е омагьосан от словото на Зола, „романът трябва да оправдава хората, и само тогава ще изпълни гражданската си роля. Ако не оправдава хората, в него няма никаква сила.“ Убеден е, че „не бива да наричаме хората подлеци, не, а строя, който е по-силен от отделните индивиди“.

==

За разлика от Зола обаче още по това време живеещият в жестока приказка Сологуб отдава силно значение на фантазията. Той безрезервно вярва в ирационалната стихия, която държи във властта си човека. Затова критиците го наричат какъв ли не – атеист, солипсист, окултист, сатанист, анархист, агностик… „Идеализмът не е заблуда, но реализмът е двойна заблуда.“ И още - „Поетичните очила за писателя са онова, което са за художникът боите“. През 1890 г. Сологуб издава знаменитата си статия „Има ли нещо срамно в това да си декадент“: „Писателят няма право да рисува портрети на живи лица, но не трябва и да преиначава житейската правда. Всичко трябва да е като в действителността, но в никакъв случай да не бъде снимка.“

==

Води си бележки за всички срещнати индивиди, особено го интересуват странностите им, привличат го хората „на кръстопът“ – между физическото здраве и психическото разстройство. Изследва и наследствеността. По време на подготовката на „Тежки сънища“ Сологуб създава истинска енциклопедия за странни самоубийства, за извратени емоции, за кръвосмесителни връзки. Интригата на незавършения му роман „Нощна роса“ се върти около страстта към садизъм на помешчицата Касаткина, прототип на знаменитото чудовище Салчиха, която за седем години изтезава до смърт 138 от своите крепостни селяни и е осъдена на смърт от Екатерина Велика (със „120-те дни на Содом“ Маркиз дьо Сад може само да диша праха под нозете й).

==

По същото време Сологуб създава поемата „Самота. Историята на момчето – онанист“, която издава мъчителните му еротични фантазии, хомосексуалните видения и страхът от отнемането на девствеността. „Бъдещето на литературата принадлежи на онзи гений, който няма да се изплаши от унищожаващото название „декадент“ и с побеждаваща художествена сила ще съчетае символичното светоусещане с декадентските форми“ – заявява Сологуб и с пълно съзнание за творението си в броевете от 7 до 12 в края на 1895 г. издава „Тежки сънища“ в „Северен вестник“. В отделно издание романът се появява през следващата 1896 г.

==

Кръгът на „Северен вестник“ е център на руските декаденти – близкият приятел на Сологуб Николай Максимович Мински, руски евреин и религиозен мислител, който заедно с Мережковски, Зинаида Гипиус и Василий Розанов през 1900 г. основава Религиозно-философско общество, а пет години по-късно с Горки издават легалния болшевишки вестник „Нов живот“, който се разочарова от революционните идеи и става един от вождовете на руското декаденство, а през 1914 г. емигрира и до края на живота си през 1937 г. живее в Лондон и в Париж; поетесата, преводачка и есеистка Людмила Николаевна Вилкина, съпруга на Мински, но и любовница на немалко от знаменитостите през Сребърния век; писателката и преводачка Зинаида Афанасиевна Венгерова, която през 1925 г., след смъртта на Вилкина, се омъжва за Мински; поетът Владимир Гипиус, втори братовчед на Зинаида Гипиус, моден поет, преподавател в една от Петербургските гимназии, където ученик му е Осип Манделщам; и, разбира се, най-дръзкият от декадентите, поетът Александър Михайлович Добролюбов, който се държал в обществото като жрец, пушил опиум, живеел в обвита в черно стая и усърдно запознавал приятелите си с тайните на Едгар По, на Бодлер и на Ибсен, на Метерлинк и на Оскар Уайлд, но най-вече на кумира Жорис-Карл Юисманс, моста между всички споменати дотук творци, който – като повечето от тях – преминава през „портите на ада“, за да потърси по-късно пътя към храма. Мински не скъпи възторга си от „Тежки сънища“ и пророкува, че Сологуб „непременно ще бъде руският Едгар Алън По“.

==

Признавам, че страшно обичам да се разхождам из потайностите на руския Сребърен век. Горещо ви препоръчвам да прочетете невероятно интересните мемоари на Ирина Одоевцева, съпругата на поета Георгий Иванов, един от стожерите на емиграцията. В „На бреговете на Нева“ и в „На бреговете на Сена“ (и двата тома бяха издадени наскоро от „Изток – Запад“) талантливата поетеса и белетристка, изключителната хубавица Одоевцева успява да възкреси една едновременно трагична, но и много красива приказка, сгромолясването на империята и участта на емигрантите.

==

Представете си да бъдете приети в салона на Гипиус и Мережковски. „Харпията“ Гипиус със зелени като на вещица очи, от която всички се страхуват, да ви подложи на строг изпит и да реши съдбата ви: имате ли място сред избраниците или не. Какво ли ще е да чуете как самовлюбеният Игор Северянин рецитира „Шампанска полонеза“? Да идете на поклонение при Николай Гумильов, който – околосветски пътешественик и не особено желан гостенин в сърцето на кралицата Ахматова – вероятно е предчувствал ужасната си смърт от ръцете на кървавите комисари. Да извикате като Балмонт „Дойдох да видя слънцето в небето“, да дирите заедно с Брюсов „Огненият ангел“, да потънете в тайнствата на Вячеслав Иванов и да слушате със зяпнали уста разказите му за „Дионис и прадионисийството“, да охкате и ахкате над скандалната книга на съпругата му Лидия Дмитриевна – Анибал „Трийсет и три урода“, да изследвате мистериите на Атлантида, да проникнете в „Царството на звяра“ с Дмитрий Мережковски, човекът, разчел най-задълбочено виденията на „Толстой и Достоевски“, да погуляете яко в компанията на футуристите Хлебников (не забравяйте събитието в културния ни живот – огромния том с негови емблематични творби, издаден от „Факел експрес“ и от поета Георги Борисов), Кручоних, Маяковски, както и сензационните им събратя и мемоаристи Бенедикт Лившиц и Анатолий Мариенхоф (последният послъгва, но е крайно забавен).

==

Странностите в живота и поведението на водещите фигури по време на Сребърния век са безброй: модерните „ménage a trois“ – семейства от трима (първото от тях е по-ранно, „тон за песен“ дава Некрасов, който споделя живота и леглото си с писателката Авдотя Панаева и съпруга й, Иван Панаев; после идва ред на Маяковски и на красивата и скандална Лиля Брик, която не изоставя и съпруга си Осип Брик – тук „мешавицата“ е пълна, тъй като се намесват още почитателки на величието, побъркало всички с „Облак с гащи“, а след това и с възхвалата на съветския паспорт – естествено, намесена е и сестрата на Лиля Брик, която скоро ще се нарече Елза Триоле; от другата страна на барикадата, но да не остане встрани от модата, Ленин се целува по пейките в Брюксел и в Париж с Инеса Арманд, а Надежда Крупская ги следи из храсталаците!).

==

До безкрай можем да си говорим за царствената Ана Ахматова, за селянчето-модерeн идол Сергей Есенин, за мразещия и себе си, и човешкия род ненадминат драматург Николай Ердман, но нека не забравяме, че в нашия случай всичките те, тези гениални бесове и демони, са фон, видения в „тежките сънища“ на Фьодор Сологуб. Той вече е узрял за идеята, че произведения като „Братя Карамазови“ и „Война и мир“ са богат източник на ново митотворчество, тъй както древните митове са били първооснова на трагедиите. Създаването на противоречивия образ на Логинов е и подготовка за среща с „малкия демон“ Передонов и неговото войнство. Мотивите в романа „Тежки сънища“ са характерни за повърхностното усвояване на опасните идеи на Ницше за „блаженото безумие“ и за максимата на Сологуб, че „Злото винаги ще е много скъпо на хората“.

==

Съветвам ви да четете този роман, като държите под ръка „Тълкуване на сънищата“ от Фройд (за предпочитане е новото издание на „Колибри“, или – ако сте нетърпеливи – може да се задоволите и с „дайджеста“, предложен от „Фама +“ – резюмето от стотина страници „За сънищата“; няма да съжаляват и онези вдъхновени читатели, които надзърнат в трудовете на Юнг). Един от най-странните и най-ужасяващи сънища на Логин започва от 141 страница на българското издание. Срещата му със студения труп с посинелите устни не може да се забрави: „Лежи, разлагай се по-скоро, не ми пречи да живея. Аз не се страхувам, задето ти си мъртъв. Не ми се зъби с тази мъртва усмивка, не ми казвай, че съм умрял. Аз го знам и не се страхувам… Твоята мъртва усмивка ми говори, че аз съм само илюзия за трупа си, че аз съм като слабо мигащо пламъче на восъчна свещ в жълтите и неподвижни ръце на покойник.“ И това ако не е жестока поезия в проза!

==

Стихията на Логинов е светът на призраците: и еротичните му комплекси, и неустоимото му влечение към злото всъщност са мъчителни опити да отговори на кардиналния въпрос за „смисъла на живота“. „Така, така, влагаме смисъл в живота, защото в него няма собствен. И колкото и да изпълвате живота с него, пак ще останат празнини които ще изобличат неговата безцелност и невъзможност.“ Жан-Пол Сартр ще стигне до почти същите изводи едва през 1938 г. в „Погнусата“. А Логин продължава: „Действаме, сякаш живеем в празно пространство. Или като оня дявол, дето стригал овцата: много врещене, а вълна няма. А около нас е пълно с хора, всичките със своите пороци и слабости. Те искат да живеят по свой начин за себе си; имат право. И ние имаме, докато правим нещо за себе си. Стъпим ли обаче само на крачка в областта на чуждата душа, поемаме върху себе си грижата за другите – тогава не бива да се сърдим, когато чуваме критика.“

==

Николай Гогол нарича „Мъртви души“ поема. С пълно право можем да определим като поеми и романите, разказите и новелите на Фьодор Сологуб, тъй като нито „фактите“ от живота му, нито разказаното в творбите не бива да приемаме на доверие като „реализъм“. Писателят създава метафори – все по-дребни и по-злобни стават демоните в книгите му, в сънищата му – от тях ще изскочат онези зловещи комисари, които ще се захванат „да секат“ собствения си народ, а той, по подобие на Сологуб, верен на руското в себе си, ще прославя „бащицата“ и ще приема с благодарност болката.

==

Подобни мотиви ще открием и в създаваните по същото време разкази на Зинаида Гипиус от сборника „Нови хора“, 1886. Кой казва, че революцията била неочаквана? – раните в плътта на стария режим са безброй, все по-кървави и по-смъртоносни. Нещо повече, докато работи над „Малкият демон“, Сологуб издава и педагогическата си статия „За телесните наказания“, в която пледира за ползата от тях. Пише и разкази, пренаселени с изпълнени със злина деца. Особено показателен е „Сенки“ – за тежкото психическо разстройство на гимназиста Володя, в крайна сметка полудяват и той, и майка му. От завършените по онова време 20 разказа, 16 завършват със смърт или с полудяване.

==

Тези етюди са подготовка за сборника „Книга на сбогуванията“, представен от издателство „Шиповник“ през 1908 г. В повестта „Те бяха деца“, в „Смърт по обява“ и в „Гладен блясък“, и особено в новелата „В тълпата“ се вихрят смъртта и бесовете, но това е и времето на срещата на Сологуб с бъдещата му съпруга, затова обобщението на насладата от страданията, на „греховете“ на децата звучи именно като химн на сбогуването с всичко това: гимназистът Кашурин вече вижда в стиховете си сянката на „синята птица“ на Метерних и я възприема като „символ на гордия стремеж към неизвестното“.

==

Но за да стигнем дотам, непременно трябва да преминем през тресавището на „Малкият демон“. Дали наистина е „демон“ или е „бяс“, отскубнал се от менажерията на Достоевски, аз не мога да бъда сигурен, но вярвам в инстинкта на преводачката Здравка Петрова. „Демонология“, „демони“ – това е посланието на романа, в който повече от половината от 63-мата герои биват пребивани и измъчвани. Както винаги в творчеството на Сологуб, и Передонов има прототипи, макар той да носи в себе си немалко черти на автора. Подготвяйки се за „Малкият демон“, Сологуб подготвя картотека на бруталната лексика. Передонов никога няма да бъде прогонен от съзнанието му, а в романа „Дим и пепел“, част от трилогията „Сътворима легенда“, княгиня Волчанская успява да го освободи от лудницата и бившият учител-садист се издига, става вицегубернатор и получава пълната свобода да развихри злокобните си наклонности.

==

Романът „Малкият демон“ претърпява единайсет издания, между 1907 и 1910 г. издателство „Шиповник“ прави шест издания с общ тираж 15 000 екземпляра, а през 1912 г. издателство „Сирин“ (това е и руският псевдоним на Набоков) печата събраните съчинения на Сологуб в 12 тома, като 6-и том, в 2100 тираж е „Малкият демон“. Последната среща с руския читател е от 1926 г. – 5000 екземпляра в издателство „Мисъл“. Зловещият сюжет е повече от актуален. Появата на романа съвпада със сензационния процес в Англия срещу Оскар Уайлд, осъден на две години затвор за „обида на обществения морал“. Сологуб не пропуска темата за травеститите и за хомосексуализма: неговият гимназист Сашенка се преоблича като жена, а еротичната му връзка с учителя е представена откровено в ранния вариант на творбата. В едно стихотворение от онова време Сологуб се оплаква: „Цензурата скопи нескромния роман и той порозовя от нанесените с молив рани“. Нарича книгата си „отмъстителният евнух“.

==

Реалният прототип на Передонов е дворянинът Иван Страхов (1853 – 1898), учител по руски език и словесност. През 1887 г. той се жени за дворянката София Абрамовна Сафронович, която преди това, докато са се подвизавали като любовници, е представял навсякъде като родна сестра. Той е 34-годишен, а тя с година по-възрастна от него. Страхов преподава отвратително, ужасно груб е с учениците, в действителност се скарва жестоко със събутилника си, но не го убива. Сологуб признава, че няма реален прототип само за Сашенка, но твърди, че е слушал немалко истории, подобни на неговата. Боят е главен герой в романа: Передонов и Клавдия пребиват Варвара, Лариса Рутилова бие сестра си Людмила, а Даря Рутилова не прощава и на двете си сестри – Валерия и Людмила. Людмила бие Саша. Бой ядат немци, руснаци, евреи, поляци, всъщност не просто обкръжението на перверзния учител, а цяла Русия се крепи на насилието.

==

Заглавието на романа произлиза от две строфи от незавършената поема на Лермонтов „Приказка за деца“: „Дали туй бе самият Сатана / или мъничък демон, изчадие от най-презрените?“ Сатаната или демона е Передонов, Варвара е вещицата, Володин е бяс с рога и с копита, Верешина и Грушина са женски богове… Имаше подобни податки в „Кентавърът“ на Ъпдайк, но колко различна е американската представа за „портите на ада“! Пръв белетристът и критикът Александър Алексеевич Измайлов се развиква в „Руско слово“, че е срамно Мефистофел да изпадне така – от величието на Онегин и на Печорин, през фазата на Чичиков и на Обломов, за да се унижи до Передонов, руският демонизъм вече не е възвишен, а става уродлив и това го прави ужасно зловещ. Събуждат се отново мъртвите души от руската провинция и, изпълнени с „нечистата сила“ на Распутин, тръгват да рушат Империята.

==

В първия вариант на „Малкият демон“ има и друга сюжетна линия, която удивително много напомня за началото на „Майстора и Маргарита“. Това е пристигането в градчето на столичните литератори Скворцов и Степанов, които се подвизават под псевдонимите Шарик и Тургенев. Всъщност разговорите им не са нищо друго, освен злобен пасквил за Максим Горки. Бащата на „босяците“ не му остава длъжен и отговаря с „Приказка за Смердяшкин“. Именно заради гаврите с Горки, десетилетия по-късно Надежда Крупская ще забрани преиздаването на Сологуб. Но по онова време славата на Максим Горки го противопоставя на идеите и на атмосферата на Сребърния век. Обвиняват го, че няма никаква представа от Ницше, а Зинаида Гипиус изразява общото отвращение: „Проповедта на Горки съдържа опасност от унищожаване на културата, тъй като освобождава човека от любов, от нравственост, от имуществото му, от знания, от красота, от дълг, от семейство, оставя ме само инстинкта да живее, превръща го в звяр.“ Всъщност, Сологуб е другото лице на Горки – в „Тежки сънища“ и в „Малкият демон“ той изобразява една Русия без бъдеще, покорена от бесовската стихия и напълно лишена от творчески сили. Противоположностите се привличат и след десетилетията люта вражда, когато през 1921 г. Сологуб отчаяно се моли на комисарите да получи чуждестранен паспорт, Горки – след немалко спънки – успява да му го издейства.

==

Но молбата за напускане на болшевишка Русия подава съвсем различен от описвания до тук творец. Авторът на издадената през 1909 г. „Книга на чародействата“ е като прероден. Тя завършва с легендата за „бялата майка“ и с нежният глас, който произнася: „Христос воскресе!“ Да, вълшебните приказки за възрастни в този том действително превръщат Сологуб в руския Едгар Алън По, но той вече не е същият, след като през 1908 г. в живота му се появява Анастасия Николаевна Чеботаревска. Родена е през 1876 г., дъщеря е на адвокат, още от съвсем малка е страхотно впечатлителна и нервна, наследила е тази нездрава чувствителност от покойната си майка. През 1902 г. заминава за Париж, където е слушателка в Руската висша школа по обществени науки, основана от юриста и общественика М.М.Колесников. След това работи като лична секретарка при изтъкнатия учен марксист Ковалевски.

==

През 1908 г., след края на „дачния“ сезон, Анастасия и Фьодор се събират. Намерението й е да превърне аскетичния му и изтъкан от комплекси живот в „сладостна легенда“. Превръща дома им в блестящ литературен салон, като е извънредно настоятелна в поканите си към емблематичните лица от Сребърния век. Дори в дневниците си Александър Блок с досада пише за непрекъснатите покани и признава: „Направо не знаех как да се спася!“ Чеботаревска превежда „Червено и черно“ на Стендал, основните съчинения на Октав Мирбо, Пиер Луис, подготвя антологии с любовните писма на руските творци от 18 и от 19 век, антология „Войната в руската поезия“, библиотеката на семейството се пълни с поднесените с автограф скандални романи на Арцибашев, на Амфитеатров, Пшибишевски става любим белетрист и на двамата.

==

Анастасия почти насила принуждава Фьодор да драматизира „Малкият демон“ и пиесата се играе с огромен успех в театрите в цяла Русия. Готвят се да драматизират и „Война и мир“, но намерението остава неосъществено. Свършено е с побоите, с мизантропията. Новият Сологуб пише в дневника си: „Колкото повече живея, толкова повече обичам живота, искам да работя – и съм пълен със замисли.“ В разменените повече от 140 писма тържествуват любовта и нежността, обръщат се един към друг с „Малим“, нещо като „миличко“. Анастасия разказва на сестра си, че запитала Фьодор: „Защо ме обикна?“, а той отговорил: „Та нима знаем отговора? Ние всички сме като слепи пеперуди.“ Запомнете мотива за „слепотата“, той ще ни е крайно необходим, когато към края на това изложение се докоснем до Хорхе Луис Борхес.

==

Революцията обаче връхлита като черен гарван, тя окончателно срива крехката нервна система на Чеботаревска. Сологуб дори не си спомня, че доскоро страданията са го изпълвали с наслада. Хвърля се да търси връзки, за да напуснат Русия. Както вече споменах, „врагът“ Горки им помага. Но Сатаната си знае работата – „малките бесове“ са източили от романите на Сологуб и са се вселили в душата на скъпата му съпруга. Тя е поразена от нелечима психастения. В навечерието на заминаването, изтичва разчорлена и с замъглено съзнание до Тучковия мост и се хвърля в студените води на река Ждановка. Фьодор отчаяно я търси, изпълнен с надеждата, че все пак не се е случило най-лошото. И когато на 5 май 1922 г. я опяват в църквата „Възкресение Христово“ на Смоленското гробище, творецът се прощава и с нея, а и със самия себе си. Следващите години от живота му са „тежък сън“, а на смъртния си одър вика Настя: „Тя ме чака, тя ме зове. Ако беше жива, можеше да ми помогне, да ме спаси.“

==

Краят на всяка покъртителна история е и началото на нова, но ще се измъкнем от кошмара на Русия, за да обърнем внимание на най-красивата поетична поредица в съвременното ни книгоиздаване, осъществена от „Жанет 45“ и от гениалната художничка Люба Халева. Защо да пестя хвалбите, след като илюстрациите в томовете въздействат не по-малко силно от стиховете, излезли изпод перата на най-емблематичните поети на 20-и век. За българските поетични, белетристични и есеистични шедьоври на издателството говоря почти всяка седмица, не пропускам откритие от поредицата за модерна класика „Отвъд“, а изданията на съчиненията на Вера Мутафчиева, на Стефан Цанев, на „голямата стопанка на немалката къща“ Божана Апостолова ме изпълват с възхита. Томовете преводна поезия са направо висш пилотаж.

==

Великанът на модерната поезия, нобелистът от 1948 г. Томас Стърнс Елиът е стар познат на българския читател. Навремето в „Млечния бар“ безсмъртният Владимир Свинтила рецитираше в захлас преводите си на „Четирите квартета“, през 1980 г. варненското издателство „Георги Бакалов“ ни поднесе като „сън в лятна нощ“ съставения от Светлозар Игов том с есета „Традиция и индивидуален талант“ – истински „златен куршум“ в сърцето на жалкия „социалистически реализъм“. През 2017 г. белетристът и преводач Ангел Игов и издателство „Агата – А“ ни дариха с „Котките. Практически наръчник от Стария опосум“ и вече – ние, простичките неназнайващи английски - можехме да гледаме с повече разбиране прекрасния мюзикъл от Андрю Лойд Уебър. Чудесни преводи на Елиът ни завещаха и Цветан Стоянов, Георги Рупчев и Владимир Трендафилов, голям негов тълкувател е и Ани Илков, но незабравимите срещи с Елиът дължим най-вече на поета Владимир Левчев.

==

Томът на „Жанет 45“ съдържа сътворената от 22-годишния новатор „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, писана в Париж и в Мюнхен между 1910 и 1911 г. – невероятното съвършенство на „потока на съзнанието“ в литературата. После идва редът на появилата се през 1922 г. поема „Пустата земя“, погребален химн на опустошената от войната Европа, в която древните митове за Свещения Граал и за слепия прорицател Тирезий (ето я отново слепотата!) възкръсват едновременно с иронията към митологичното на Томас Ман, за да стигнем до възхвалата на Онази с косата в „Пепелната сряда“ и до покълването на надеждата в разгара на Втората световна война в „Четирите квартета“.

==

Първата ми шокова среща с таланта на Елиът беше, когато в юношеските си години гледах филма „Томас Бекет“ с Ричард Бъртън и Питър О`Тул. Малцина знаят, че сценарият е създаден по „Бекет, или Божията чест“ от Жан Ануй и по трагедията на Елиът „Убийство в катедралата“, представена на български от Васил Дудеков-Кършев на 3 ноември 2002 г. в „LiterNet“. За пълноценното възприемане на поетиката на Томас Елиът ви препоръчвам и блестящото изследване на Владимир Левчев: „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Томас Стърнс Елиът“, представено от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ през миналата 2020 г. Ето как завършва Левчев: „Огънят на смъртта и забравата чрез саможертвата на личното и забравимото става едно с розата на любовта и вечния живот. С тази метафора, която е и символ, завършва поетичното творчество на Т.С.Елиът. Тук едно са също така и музика и философия. И това едно е поезията.“

==

„Не на гордостта за злото блудство / аз от месеци оставям знак / върху тези страници развени, / ни за мъртвите, до небесата / вдигнати от псалми и престоли, / а за влюбените с куп неволи / във прегръдка и с неизплатени / надници – признания за мен и / моя занаят или изкуство.“ Странно, рецитирам Дилън Томас, а сякаш чувам гласа на Биньо Иванов. Въобще не става дума за подражание, а за музика, философия, поезия. Александър Шурбанов, за когото наскоро говорих дълго по случай юбилея му, отново е на висотата на блестящото изкуство на интерпретацията в “Дордето слънцето се пръсне“, великолепния подбор на стихове от уелския поет, драматург и есеист.

==

Сравнително малко познат у нас е принцът на „поезията на невидимото битие“. Алкохолик, „самотен нощен скитник и постоянен подпирач на кьошета“, той изгрява през 30-те години на 20-и век, заедно с новите апокалиптици, а през 1940 г. публикува том с автобиографични разкази „Портрет на художника като млад пес“ (долавяте иронията към Джойс, нали!), който през 1976 г. се появи на български в библиотека „Панорама“ на издателство „Народна култура“, превод Владимир Божков – поредния „тих атентат“ на Вера Ганчева в неподвижното блато на „обикновения социализъм“. Имаме представа и от неговата „пиеса за гласове“ „Под млечна гора“, преведена от Явор Кирилов за „LiterNet“. Чете я при гостуването си в САЩ, където се сприятелява с американския му събрат по езикова разкрепостеност е.е.къминс, за когото ще поговорим след малко.

==

39-годишният поет е тежко болен, развива дихателни проблеми още от дете, едва се държи на краката си, но не престава жадно да лочи уиски, сякаш се опитва да се самоунищожи. Издъхва на 9 ноември 1959 г., тялото му е пренесено с кораб и е погребан до къщата кораб, където е прекарал последните години от живота си. Но всичко това е увлекателно разказано в послеслова на професор Александър Шурбанов „Дилън Томас или бунтът на думите“, който завършва така: „Той иска всяко негово стихотворение да бъде сложно, разнопосочно, многопланово, вътрешно противоречиво и все пак единно като нещата от живота, които ни заобикалят. Защото трябва да се вмести между тях, да заеме полагащото му се място в действителността. Поезията трябва да стане неразривна част от света, в който живеем.“ Точно така бих завършил мислено ненаписаното си есе за Биньо Иванов. А адекватното превеждане на поезията на Дилън Томас е подвиг:

==

„Не ме ли бащиниш ти върху пясъка рушащ? / Ти на сестрите си отец си, водорас продума, / от сол засмукан бент, любимец на брега среднощ, / увлечени в играта си на кавалер и дама. / Все още ли на любовта аз тук ще бъда къща / напук на ветровитите зидари в моя град? / Домът на любовта и тази кула смърт, отвръщат, / са в неведение за онзи гробенгрехояд.“ Сякаш Биньо е възкръснал в езиковите инвенции на Александър Шурбанов, който пък дочува изумително гениалните бълнувания на „апокалиптика“ Томас. Има нещо мистично в неочакваната връзка между нечували един за друг творци, както и между изливащия на белия лист душата си поет и опитващия да предаде посланието на ближните си преводач!

==

И ето го самият Едуард Естлин Къминс, прочут с ексцентричното изписване на името си с малки букви, поет, художник, драматург, есеист. Написал е над 2900 стихотворения, два романа, четири пиеси и няколко есета. Родителите му са унгаристи, баща му е професор в Харвардския университет. Къминс пише стихове от дете, а близо до Сребърното езеро в Медисън, Ню Хемпшър, баща му е купил така наречената „ферма на радостта“ (има там и две солидни къщи), любима лятна резиденция на поета.

==

В края на Първата световна война Къминс се озовава в Париж и се влюбва в града – ще се връща в него до края на живота си, а при едно от посещенията се сприятелява с Пикасо. Любопитството му го отвежда и в Съветска Русия, обикаля Северна Африка и Мексико. През 1926 г. баща му загива в катастрофа, а майка му оцелява. Това е тежък удар за писателя, който пише: „Локомотив разряза колата наполовина и мигновено уби баща ми. Когато двамата машинисти изскочиха от спрелия влак, те видяха изправена жена – замаяна, но изправена, а от главата й шуртеше кръв“. Оттогава насетне, основна тема в творчеството му става смисъла на битието, което не му пречи да продължава да експериментира със словото: „Америка прави изумителни грешки. Постоянно греши, но едно нещо не може да се отрече: тя винаги е в движение. Може да отива към Ада, разбира се, но поне не стои на едно място.“

==

В „Сърцето ти нося (в сърцето си го нося) преводачът Манол Пейков отделя особено място на любовната поезия на е.е.къминс - неговата „Песен на песните“ гласи: „краката ни са сънни дървеса / а плодовете им кърмило на забравата / велможни алени са твоите устни / и в тяхната целувка съчетават се Царе / свещени / твоите китки са - / пазители на ключовете на кръвта ти / под глезените ти нозете са цветя във вази / от сребро / дилемата на флейтите е скрита в красотата ти / очите твои са предизвикателство / на камбаните, разкрито чрез благоухания“.

==

Трудно е да се каже коя е музата, предизвикала тези изповеди. Бил е женен два пъти, за кратко, а от 1934 г. до смъртта си през 1962 г. от инсулт е свързан в продължение на почти 30 години с красивата манекенка и фотограф Марион Морхаус, която ще го последва в смъртта през 1969 г. След провала на първия си брак разменя страстни писма с парижката проститутка Мари Луиз Лалеман. Фанатиците на „политическата коректност“ и до днес не мога да му простят някои съмнителни подмятания за „негрите“ и за „евреите“ в някои от стиховете му, а откровената еротика в немалко стихове смущава пуританите.

==

И така, когато гледам Манол Пейков на депутатската банка, едновременно ми е приятно, но и тъжно. Приятно ми е, защото вярвам на искреното му желание да промени нещо в блатото, обхванало всичко у нас, и за съжаление, най-вече – културата. Но и ми е тъжно, тъй като се притеснявам, че няма да му остава достатъчно време за издателството, в което е вградил душата си. Без него поредицата „Отвъд“ е невъзможна, а преводите му са пример за съчетание на ерудиция, вдъхновение и красота на езика. От „Балада за стария моряк“ на Колридж, която през 2010 г. издаде в „Стигмати“, гостолюбивия дом на непрежалимата Малина Томова, през поредицата вълшебни истории от Дейвид Маккий, та до шедьовъра на чешкия емигрант в Америка и прочут илюстратор Петер Сас „Птичият събор“ (2013, „Жанет 45“), той доказа качества, издигащи го сред строителите на съвременната ни култура – и като издател, и като преводач, та даже като самоук певец, който умее да весели приятелите си във Фейсбук. Има амбициозни кроежи за законодателни промени, дано ги осъществи.

==

Дотогава ще останем с утехата от вълнуващата среща с „Поезията като бунтовно изкуство“ , представените през 2019 г. стихове на Лорънс Ферлингети. Струва ми се, че Ферлингети е най-близо до душевността на Пейков: „По неизменния ръб на абсурда / и на смъртта / при всяко едно представление / над главите / на своята публика / поетът като акробат / се изкачва рима след рима / към високото въже / което сам е опънал / върху техния зрителен лъч се поклаща / над море от лица / и си проправя път / към опакото на деня / като изпълнява подскоци / лови трикове с крак / и други сценични подвизи / всичко без дори и за миг да обърка / нещо / с онова, което то не може да бъде / Защото той е свръхреалистът / който трябва неизбежно да схване / изопнатата истина / преди всяка стойка или стъпка / по време на своя предполагаем напредък / към още по-извисеното място където / Красотата стои и очаква / тържествено / своя скок, пренебрегнал смъртта / а той / един дребен такъв чарличаплин / ще улови или няма / нейната чиста и вечна форма / разпъната в празния въздух / на съществуванието“.

==

Усетихте ли, руският свръхреалист Сологуб носи в себе си злото на „малкия демон“, а американският свободен дух се е хванал за „дребния чарличаплин“ (не че бесовете на Маккарти не изхвърлиха от „рая“ създателя на „Великият диктатор“!). Просто „хоризонтът на очакванията“ на Ферлингети е съвсем различен от този на смачканите от революцията творци. В послеслова си „Ферлингети, „Сити Лайтс“ и смисълът на думата „щастие“ Манол Пейков пределно ясно ни дава да разберем защо толкова обича основателя на книжарницата „Светлините на града“, кръстена на един от най-прекрасните филми на Чаплин.

==

Ферлингети създава иновативна концепция за книгоиздаване. Той залага на качествените преводи на световна поезия, сред кумирите му е Жак Превер – „певецът на волния шансон“, и мечтае да пише най-вече „публични“ стихове - ясни и достъпни, но същевременно новаторски и дръзки. Неговата поредица „Джобни поети“ достига фантастични тиражи, а през ноември 1956 г., под номер 4 в нея се появява легендарната поема „Вой“ от Алън Гинзбърг. За съжаление, великолепното издание на „Колибри“ в превод на Владимир Левчев, появило се през 2009 г., отдавна е библиографска рядкост.

==

За отпечатването на „Вой“ Ферлингети е арестуван и обвинен в сквернословие. Оправдаването му открива пътя към читателите на „опасните“ шедьоври на Д.Х. Лорънс, на Анаис Нин, на Хенри Милър. В наши дни „Вой“ на Гинзбърг надминава общ тираж по света от един милион екземпляра. След спечелването на делото, втората стихосбирка на Ферлингети „Кони Айлънд на разума“ мълниеносно достига милион екземпляра и до ден днешен е чудо в книгоиздаването на САЩ. Пълната противоположност на социалистическата поезия, предназначена за стадионите, но всъщност влязла в домовете на няколко стадиона хора, всъщност е своеобразен образец и за Любомир Левчев, и на руските му колеги Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски.

==

Победата на Ферлингети отваря широко вратите към читателите и на най-волната душа сред наследниците на Хенри Милър. Знаменитият прототип (или „хетероним“) на „светия пияница“ Чарлс Буковски „коравото копиле“ Хенри Чинаски се развихря в куп романи, появява се на големия екран с муцуната на Мики Рурк във филма „Муха на бара“ и ни омайва и предизвиква с хиляди стихотворения, повечето от тях писани на пияна глава, а специално подбраните от белетриста и преводача Богдан Русев 95 творби – 2% от общата продукция на графомана-гений – са включени в поредния том от многоликото творчество на Буковски, една от мисиите на стопанката на „Фама +“ Мария Коева.

==

Антологията със стихове се нарича „Най-важното е колко добре минаваш през огъня“ и е „пристрастяваща“. Позволяваме на Буковски да говори каквото ще, в устата му и най-циничните мръсотии звучат поетично, еднакво убедителен е когато пише за политика, за жени, за пиене, за любими книги. Наясно е, „че хората не са добри едни с други. / Може би, ако бяха /смъртта ни нямаше да бъде толкова тъжна.“, но е категоричен как трябва да живеем: „ако не изригва от теб / не го прави, / ако не хвърчи / от ушите ти и от главата ти и от гъза ти / и от пъпа ти, / не го прави… / ако се опитваш да пишеш като някой / друг, / не го прави“.

==

Бих отправил този призив, изписан с огромни букви към всички наши саморасли гении, дълбоко убедени, че с дързостта си откриват Америка! Уви, през последните години се нагледахме на десетки подобни менте-откриватели, които се учудват защо все още не са се прочули по света, а пък този дяволски свят е толкова стар и видял какво ли не, че е ужасно трудно да го изненадаш и очароваш. Трябва да си повече от искрен, трябва да си верен на себе си и да не поглеждаш назад. А ако погледнеш и съзреш „хетеронима“ си, далеч по-истински и по-мъдър, се замисли и промени нещо в себе си.

==

Наближава краят на нашето пътешествие. Преди това за кратко ще се отбием в магическия свят на „невъзможното“ на френския философ и еротоман Жорж Батай. До смъртта му през 1962 г. на 64 години той остава почти непознат, в младите си години е ревностен католик и дори планира да стане свещеник, но в началото на 20-те години получава „обратно“ просветление и сякаш подтикван от Дявола подготвя основния си труд „Прокълнатата част“, който се състои от три трактата – „Вътрешният опит“, „Виновният“ и „Върху Ницше, воля за късмет“. Неговата красива вещица е поетесата Колет Пеньо, жертва на поредица от дементни кризи, тя умира едва 35-годишна от туберкулоза през 1938 г.Сексуалните експерименти са всекидневие за двойката, но преди да почине, тя му пише, че е мразела живота им, „често исках да се спася, да се оттегля сама в планината“.

==

През 1946 г. Батай сключва брак с принцеса Диана Кочубей дьо Боарне. Своеобразно разкриване на объркания му душевен мир са поредицата от порнографски романи „История на окото“, „Соларният анус“, „Госпожа Едварда“, „Абат С.“, „Майка ми“, както и знаменитите трактати „Еротиката“ и „Литературата и злото“. Батай е европейският антипод на Фьодор Сологуб – неговата фантазия не ражда „малки демони“, а следва въображението на маркиз дьо Сад и на Лотреамон. Издателство „Панорама“ ни предлага в превод на Красимир Кавалджиев поемата му в проза „Невъзможното“, появила се през 1962 г., която се състои от три части – „История за плъхове“, „Дианус“ и „Орестия“.

==

В предговора към второто издание Батай пише: „Преди петнайсет години излезе първото издание на тази книга. Тогава му бях сложил едно смътно заглавие – „Омраза към поезията“. Струваше ми се, че само с омраза може да се стигне до истинската поезия. Че поезията има мощен смисъл само в насилието на бунта. Но поезията постига това насилие само като припомня Невъзможното.“ Той е сигурен, че постигаме Невъзможното единствено ако забравим напълно „реалния свят на полезността“.

==

Напускайки реалния свят, Сологуб проникна в „тежкия сън“ на оживелия кошмар. За символистите Невъзможното бродеше из мъртвите градове и се въплъщаваше в тайнствените сенки. Невъзможното за Батай е лудешкия еротичен експеримент, тревожността от женската голота, потъването в екстаза и треската на агонията. „Нощта е моята голота / звездите са моите зъби / хвърлям се сред мъртвите / облечен в бяло слънце“. В този стих дочуваме вопъла на Балмонт, сладката болка от „11000 – те хиляди камшика“ на вечно играещия, чак до смъртта си, Аполинер и предупреждението на Маргьорит Дюрас, изпитала неговите екстази в „Любовникът“, в „Похищението на Лол В. Щайн. Любовта“ и в „Болката“: „Критиката се страхува от името на Батай. Годините минават: хората продължават да живеят с илюзията, че един ден най-сетне ще могат да говорят за Батай… Те ще умрат, без да посмеят, в изключителната загриженост за репутацията си, да се изправят лице в лице с бика.“

==

Същото е усещането ми, когато чета поезията в проза на Маргарита Карапану (1946 – 2008), гъркиня, завършила философия и кино в Париж и детска психология в Лондон. В издадената от „Колибри“ трудно определима жанрово творба „Касандра и вълкът“, преведена от Мая Граховска, с поредната силно въздействаща корица на Стефан Касъров, сякаш дочувам гласовете на братя Грим, разказващи техните страшни приказки, само че в тях зверовете са не възрастните, а децата. В текста има нещо от жестокостта на историята на графиня Ержебет Батори, осъдена през 1611 г. за убийството на стотици момчета. Само че тук в ролята на убийцата е роденото през юни, „на смрачаване, под съзвездието на рака“, момиченце Касандра, което си представя как вълкът пъхва косматата си ръка в нея, а лудата Фани крещи на господарите си: „Изядохте ни, ще се пръснете от лакомия, бе, гадни мангизлии“.

==

Не е трудно да си представим какво бъдеще крои на света малката Касандра – тя се радва на прекрасната кукла, която получава подарък от майка си, приспива я в една кутия, но първо й отрязва краката и ръцете, за да се побере вътре; после решава да й отреже и главата, за да стане по-лека. В една огромна къща с много стаи застрашителна госпожа предупреждава детето: „Ще те заколя. Ще дойда през нощта и ще ти извадя ченетата.“ А най-страшна е историята с котенцето. Всъщност ние вече сме я слушали от Сологуб, който разказва за отношението на учителя Передонов към едно нещастно котенце. Касандра много обича своето животинче. Но след седмица баба й решава да го отнесе. Тогава момиченцето хваща котето за опашката и го завърта „като конче в лунапарк“. На следващия ден го обесва с главата надолу и му забива игли в очите. Подозирате края – и не грешите. Още преди да тръгне на училище Касандра е научила азбуката на насилието и на злото. Това вече не е фантазия, не е комплекс, не е игра. Заплашва ли ни подобен апокалипсис? Върви ли светът към зловещия финал?

==

„Като гнездо на птица огънят превзема града, / светлината на скъпи метали / от гробовете заслепява стражата / и сатаната заспива в колата си на сутринта, / но не изключва /не изключва каналите.“ „В небето е мъртвило, като пред битка“. „И никой не пише стихове. / Погледнете, казват поетите, погледнете колко безсилна / е литературата пред светлината и сковаността, /никой няма сили да говори, / когато гърлото така боли.“ Запознавам ви с могъщия глас на Сергий Жадан, един от най-талантливите съвременни украински поети и белетристи, с когото вече сме се срещали - романите „Депеш мод“ и „Химн на демократичната младеж“ са издадени от „Парадокс“.

==

Роден на 23 август 1974 г. в Старобълк, Ворошиловска област, той се прочува като фронтмен на съставите „Жадан и кучетата“ и „Менерхайм Лайн“. И другите му романи биват превеждани на много езици – „Волошиловград“, „Месопотамия“, „Интернет“. Стихотворните му томове „Цитат“, „Етиопия“, „Цветя за Мария“, „Тамплиери“, „Списък на корабите“ имат преводи на 20 езика, а дисертацията му за украинския футуризъм връща в канона забравени и забранявани от комисарите ценности. От 2000 г. е преподавател в катедрата по украинска и световна литература, а през 2004 г. започва кариерата му на независим писател. По време на Оранжевата революция е комендант на палатковия лагер в Харков, клони към движението на анархистите и изповядва откровено лява идеология. През 2011 г. повдига глас срещу „Закона за защита на обществения морал“. Полицията го залавя по време на Евромайдана в Харков и се отървава с леко мозъчно сътресение.

==

През 2010 г. романът „Волошиловград“ е обявен за книга на годината на Би Би Си. Превежда сродните си поети – от немски Паул Целан, от английски Чарлс Буковски. Сега до нас достига най-популярната му поетична книга – „Антена“, в блестящия превод на Райна Камберова. Изданието на „Парадокс“ напомня за шедьовъра на „Факел Експрес“, представящ Хлебников. Неотделима част от стиховете и поемите са 150-те уникални илюстрации, дело на култовия харковски уличен артист Хамлет Зинковски. Зинковски е роден на 11 август 1986 г., завършил е Харковската академия за дизайн и изкуства, а през 2013 г. на 53-то Венецианско биенале проектът му „Сам със себе си“, посветен на Марк Аврелий, предизвиква фурор.

==

Всъщност „Антени“ е част от поетична трилогия: „Животът на Мария“ съдържа 60 оригинални стихотворения и 20 преводни от Чеслав Милош; „Тамплиерите“ от 2016 г. е с 39 стихотворения, писани между 2015 и 2016 г., а „Антени“ е поетичен дневник за следващите две години. През 2020 г. се появи своеобразното продължение „Списък на корабите“ с 60 стихотворения и 9 картини на художничката Катерина Косяненко (спомнете си прословутия „Списък на корабите“ в Омировата „Илиада“). Най-новият том стихове на Жадан е пресен-пресен – „Псалм на авиацията“. Явно и в Украйна има разочарование от политическата действителност, тъй като – необяснимо на пръв поглед – на изборите през 2019 г. поетът гласува за Петро Порошенко. Тревогата и ужасът от действията на Сатаната, който властва над прогнилия свят, се изразяват в мечтата му за „промяна на чипа“: „Политика е да обичаш, когато те плаши / дори самата дума любов, когато не вземат затворници. / Религия е да усетиш на пипане, със собствените си ръце, / как се свалят шевовете там, където не са давали шансове“. Познато усещане, нали?

==

Но след тревогата, след ужаса от надвисналия апокалипсис, как да завърша? Нямам никакви колебания. Със стиховете на „зрящия слепец“ Хорхе Луис Борхес, преведени от великолепната Анна Златкова в тома „Този търпелив лабиринт от линии“, издание на „Колибри“ от 2019 г., с прекрасен дизайн на художника Кирил Златков.

==

Страхотната поема „Буенос Айрес“: „Буенос Айрес е другата улица, онази, на която / не съм стъпвал никога, тайният център / на карета сгради, последните дворчета, това / което фасадите скриват, моят враг, / ако имам такъв, човекът, който не харесва / стиховете ми ( не ги харесвам и аз ), скромната / книжарница, в която може би сме влизали и / която сме забравили, онзи откъслек от / свирукана милонга, неразпозната, но затрогваща, / това, което е изчезнало, и това, което ще бъде, / оттатъшното, чуждото, страничното, кварталът, / който не е твой, нито мой, това / което не познаваме и обичаме..“.

==

Защо жадно търсим словото на Борхес, какво повече от останалите гении може да ни каже той? Ето, няма мъртви градове, няма перверзии и демони, няма следа от гибелно насилие. Говорещите книги и загадките на битието звучат като омайни приказки. Моят Борхес е световният „хетероним“ на Вазовия „Дядо Йоцо гледа“. Той не се бои от идващия влак. Казва: „Хвала на кошмара, който ни разкрива, че можем да създадем ада.“ И още: „Сега се боя, че в огледалото е заключено / истинското лице на душата ми, / разранено от грехове и сенки - / това, което Бог вижда и може би виждат хората“. Неговият лекуващо митичен поглед към света ни действа като балсам. Той обгръща в мантията на милостта страстите на предшествениците и на следовниците, за да изпълни дните и душите ни с надежда. Истинският творец, преди да усети края си, се изправя пред лицето на Бога, оставил зад гърба си „Портите на ада“ и прошепва: „Аз, който напразно съм бил толкова хора, искам да бъда един, самият аз“. Колкото и да е трудно, това е единственият Път към Истината и към Живота.