Книжен кръгозор с Георги Цанков: Книгите на "Колибри" (част 1)

(Текстът се публикува с малки съкращения - пълният оригинал може да бъде прочетен във Фейсбук страницата на Георги Цанков. Очаквайте срещата с преводните открития на критика от есента, поднесени ни от “Колибри”.)

==

Колибрито е красива птица. И макар сравняването на издателство с птица да е изтъркано, е абсолютна истина, че когато разтворя нова книга на “Колибри”, неизменно си представям най-малкото птиче на света е с невероятно добре развита летателна мускулатура, а оперението му е многоцветно и почти нереално красиво. Сърдечната му честота е най-бърза в сравнение с всички останали животни. Птицата пренася в човката си семена от растения и допринася за размножаването на редки видове. Като се замисля, всичко казано дотук се отнася и за издателството, което се появи почти веднага след промените преди трийсет години. Не помня да са правили големи компромиси с художествените качества на издаваните от тях заглавия. Нещо повече – нерядко дори рискуват печалбите в името на популяризирането на голямата и непозната у нас световна литература.

==

На 7 ноември в гостоприемната къща “Каза Либри” на ул. “Цар Асен” се състоя премиерата на внушителния том “Сонети” от Кирил Кадийски. Вече писах подробно за този шедьовър на българската поезия, но се връщам към незабравимата вечер, за да споделя усещането си от симбиозата между поколенията Вагенщайн. Напоследък в печата се появиха няколко снимки на внучката Жаклин с дядото – столетника Анжел. Тя е наследила от него борбения дух, хъса и таланта, с който от нищото създаде един от най-значимите съвременни кинофестивали – “Синелибри”.

==

Никой не се беше сетил да потърси неразривната връзка между изящната словесност и художествената образност, но откакто фестивалът тръгна, много романи, повести, разкази и дори стихове възприемаме още по-пълноценно чрез техните екранизации, а портретите на знаменити творци, режисьори и актьори допълват блестящата поредица на издателството - библиотека “Амаркорд”. Най-новото попълнение в нея е “Живот в киното” на един от най-дръзките продуценти - Ъруин Уинклър, чийто филми печелят над 50 номинации за “Оскар” и 12 академични награди. Последният му шедьовър беше “Ирландецът” на Мартин Скорсезе, с Робърт де Ниро, Ал Пачино и Джо Пеши. За съжаление, епичната сага се появи в разгара на пандемията и остана недооценена.

==

==

Но ето че вече се отклоних от опита си за разказ. Връщам се на премиерата на Кадийски, за да ви срещна със Силвия Вагенщайн, една от най-съвършените ни преводачки от френски и неукротима работяга. Познаваме се поне от половин век, обичах да си говоря с нея в издателство “Народна култура”, да споделяме размисли за любими автори. Тя и чутовната й колежка - преводачката от английски Жечка Георгиева, която направи текстовете на П.Г. Удхаус далеч по-смешни на български, отколкото са в оригинал, и написа не по-малко весели и мъдри собствени творби, още от самото начало са моторът на “Колибри”. А ако говорим за ума, то задължително трябва да добавим и Рони Вагенщайн. Прекрасният кинокритик се оказа и способен да “нюха” най-ценното в класическата и в модерната литература. Той е и финансовият гений зад издателството, който го преведе през бури и урагани. Силвия и Рони – ако се изразим библейски – създадоха Жаки, която учи във френски университетски, но се върна в България, за да гради издателска империя.

==

Разказвам всичко това, за да дам пример за ползотворна приемственост. Излишно е да крия, че политическите ми възгледи не съвпадат с веруюто на Анжел Вагенщайн, но чужд ми е и догматизмът и злобата, изсипвани върху твореца. Прави чест позицията на семейство Вагенщайн, което не го изостави в дните на юбилея му. Великолепно е луксозното издание на “Съновидение на Свети Борис”, богато илюстрирано от художничката Маглена Константинова. За да създаде епичния сценарии за един от най-силните български исторически епоси – с неповторимия Стефан Данаилов в ролята на княза, осъществил покръстването – Анжел Вагенщайн е работил упорито с професор Иван Дуйчев, вслушал се е в безценните съвети на професорите Кую Куев и Васил Гюзелев и е отстоял неотстъпно истината за българското влияние навред между реките Днестър и Дунав, Струма, Марица, Вардар, та чак до Бяло море.

==

Най-големият подарък за белетриста и за читателите, успяващи да правят разлика между политика и изящна словесност, е публикуването в новата “Бисерна поредица” на издателството на романите “Петокнижие Исааково” и “Сбогом, Шанхай”, два тома от превежданата по цял свят трилогия, която включва и романа “Далеч от Толедо”, посветена на Холокоста и на човешката участ въобще в гибелния за милиони XX век. Сп. “Нувел обсерватьор” поставя произведенията редом с шедьоврите на Исак Башевис Сингер и Ярослав Хашек. “Удивително и тъжно, комично и умно”, пък е коментарът на в. “Берлинер цайтунг”.

==

Признавам, че не бях чел романите заради предубеждението си към Вагенщайн, но още първите страници на “Петокнижие Исааково” ме омагьосаха. Смеех се неудържимо и се разтрепервах. Несъзнателно изникваха аналогиите с “Тенекиеният барабан” на Гюнтер Грас и с другия му роман от Данцингската трилогия – “Кучешки години”, с който “Колибри” ще ви запознаят след броени дни (очаква ви книжен земетръс – с конгениалния превод на Любомир Илиев!). Между немските концлагери и зловещия ГУЛАГ, “символ и пътепоказател на епохата”, един човечен и прозорлив “дървен еврейски философ” дири “промислите на мелничаря”, който движи кървавата мелница. Може оттук до вечността да спорим с Анжел Вагенщайн относно “българската вина” за геноцида срещу евреите в Македония и в Беломорска Тракия, както и за фашизма в страната ни, но белетристът и сценаристът Анжел Вагенщайн е друга вселена, а безбройните преводи на романите му по света, както и наградите за филмите му, са не само напълно заслужени, но и гордост за България.

==

==

А сега е време да потеглим към едно култово място в София на ъгъла на ул. “Гурко” и “Цар Шишман” – знаменитата галерия “Натали”, създадена от модната дизайнерка Наталия Генова и нейния съпруг Севдалин Генов, не без участието на прекрасната им дъщеря Биляна. Още през далечната 1979 г. Натали открива бутик на бул. “Витоша”, а през 1995 г. отваря врати и самата галерия. Поизбеляла снимка от събитието е запазила вълшебния спомен за кипящите от енергия Натали, Севдалин и Биляна, а заедно с тях са художникът и писателят Слав Бакалов и сестрата на Севдалин – Румяна. Много е тъжно, че когато в наши дни човек мине покрай стълбичката към помещението, няма кой да го посрещне. Наталия ни напусна през 2014 г., а през 2002 г. Севдалин започва да си записва впечатления от случилите се в “пещерата на красотата” празници на духовността и да вае словесни портрети на озониралите пространството таланти. От всичко това се ражда “Как не купих тази картина”, поредното луксозно, свръхкрасиво издание на “Колибри”, което се родее с бестселърите “Пропуканата България”, “Българската дилема”, “Спомнена София” и “Бленувана София”, за които съм говорил немалко и скоро пак ще говоря.

==

Преди да продължа с “Как не купих тази картина”, още малко важни подробности за главните герои. Наталия Генова завършва славистика в СУ “Св. Климент Охридски”, сред учредителите е на “Форум Българска мода”. Има над двадесет успешни изложби в страната и в Стокхолм, Виена, Париж, Тбилиси, Прага и др. Сред благодарните й клиентки са били Невена Коканова, Стоянка Мутафова, Катя Паскалева, царица Маргарита и куп още знаменитости. Носителка е на “Златна игла” на Академията за мода през 1998 г.

==

Севдалин Генов е мой стар приятел. Синът на писателя Паун Генов, с когото също поддържах топли отношения, е завършил славянска филология в СУ “Свети Климент Охридски”. Дълги години допринася за славата на детската редакция в БНТ. Радва се на обичта на студентите от департамента по масови комуникации в Нов български университет. Беше много близък с непрежалимия Кръстьо Пастухов, с когото издадоха няколко томчета с приказки, а шестте му поетични книги разкриват оригинален почерк и остават недооценени.

==

Дъщерята – Биляна Генова е магистър е по културология, специализирала е история на културата в Милано. Дебютира през 2020 г. в “Колибри” с тома разкази “Чакам в кафенето”, за който съм писал. Най-точно стилът й определя Рада Москова – “тънка иронична наблюдателност, внезапност на откритията”, а покойният белетрист Любчо Петков се възхищава от “наситената пластика и от изяществото” в историите й.

==

==

“Как не купих тази картина” не е изкуствоведско изследване, а есеистичен роман за една художествена общност и за душата на модерния български художник. Освен словата, в хармония с тях ни говорят цветните репродукции от картини на Георги Йорданов и Слав Бакалов, на Пенчо Добрев и Анри Кулев (еротични шедьоври), на Румен Скорчев и Росен Рашев, на Атанас Яранов и тайнствения Васил Иванов, от когото някога имах десетина безценни картини, които загадъчно изчезнаха…

==

Останалите майстори на четката, за които Генов сладкодумно разказва, ви оставям да откриете сами. Преди да изчета тома от кора до кора, случайно попаднах на страниците, посветени на ваятеля Павел Койчев, създател на вече култовата “Водна паша”. Севдалин пък извайва по неповторим начин образа му с думи, бръква направо в душата му – с обичта му към класическото изкуство, с финото му усещане за поезията, с влечението му към митовете и към божествените съкровения, изразени гениално във фигурата на Светия пастир, повел през водата овчиците си.

==

Влизаме в ателиетата не за да любопитстваме за обстановката в тях, а за да се докоснем до Светая светих на първомайстори като Ангел Василев и Георги Чапкънов, като Николай Стоев в Търново и Величко Минеков. Център на тази вълшебна и хармонична вселена е галерията “Натали”, а разказвачът успява да ни поднесе “дисекция на визуалните, ароматните и вкусовите качества на изображенията”, за да стигнем – заедно с него и благодарение на него – до заключението: “Картината е лиричното отклонение от монотонния живот, който живеем”. Да, Севдалин не разказва за някоя прочута парижка галерия, но неговата смазваща енциклопедичност му позволява да ни поднася неподражаеми екскурзии през вековете, да обединява изкуствата, да индивидуализира творците и да превърне летописа си на 22-те години активен живот на галерията в размисъл за мисията на изкуството и за експлозията на чувствата.

==

Севдалин Генов намеква, че е съхранил още много спомени и искрено се надявам да получат публичност в продължението на този толкова вълнуващ роман за духа на красотата, определен прекалено скромно в подзаглавието като “скици от галерията”. На любимото си място, край морето във Варвара, Севдалин Генов пише едно от най-прекрасните си стихотворения, в което ни подканва: “Бъдете винаги с коси развети след някой облак!” Такъв го виждам на портрета, направен му от Иван Петков, такъв е и в тъканта на блестящия му есеистичен роман.

==

==

За многообразието на търсенията на издателство “Колибри” говорят и останалите български заглавия. Наскоро говорих за 560-те страници на “Подир сянката на кондора”, поредното пътешествие на Изабела Шопова, която може да се мери с най-прочутите световни писатели-пътешественици. Шест хилядите километра, изстрадани и преминати без кислород, нерядко и без подслон, по гръбнака на Южните Алпи от майка и дъщеря са не просто подвиг на тялото и на духа, а и предизвикателство към човешките възможности.

==

От съвсем различен характер е появилата се наскоро монография “Триумфът на масите” от Николай Ценков, с чудесната корица на Стефан Касъров, на която е възпроизведена скулптура на Ярослава Данкова. В началото е, разбира се, психологията на тълпите, каквато я вижда Густав Льобон (новият превод на неговия класически труд, осъществен от Марин Загорчев, можете да прочетете в поредния том от поредицата “Класика” на “Фама +”). Френският психолог Серж Московичи, който ни напусна през 2014 г., автор на издадената от “Дамян Яков” монография “Ерата на тълпите”, нарича Льобон “трибун без трибуна”.

==

Ще ви припомня едно от най-актуалните прозрения на Льобон: “Главният фактор в еволюцията на народите никога не е била истината, а заблудата. И ако социализмът е все още толкова силен днес, то е само защото той е единствената илюзия, останала все още жива. Основната му сила е в това, че апологетите му са достатъчно невежи за същността на нещата, та да се осмелят да обещават щастие за човечеството… Тълпата никога не е жадувала за истини. Тя се отвръща от неприятната очевидност и предпочита да се кланя на заблуждението, стига то да съумее да я съблазни. Който умее да подклажда илюзиите й, той е неин господар; който се опитва да ги разбие, той е нейна жертва.” Едва ли може да се намери по-точна диагноза за днешния политически хаос и у нас, и в Европа, пък и в света.

==

Но юристът и докторът по социална психология Николай Ценков отива по-далече. Като си припомним, че авторът на “Бунтът на масите” Ортега-и-Гасет определя живота на едно поколение около 30 години, то днес “стоим на разстояние точно три поколения от началото на класическите теоретични изследвания на феномена човек-маса”. Заключението на Ценков е и точно, и стряскащо: “Модерният либерализъм, който строши презрените окови на масите, клони към стадии на своето самоотрицание; заплашва да деградира в една от най-страшните форми на подтисничество: демократичната”. Не бързайте да подскачате като ужилени. Помислете върху констатацията, че “грубата политическа сила се превръща в заместител на общественото мнение”.

==

==

Особено интересни и ценни са размислите на автора за прозренията на Елиас Канети, на Хана Аренд и на Ерих Фром. Наблюденията на Николай Ценков за същността на тоталитаризма и за “изолацията и самотността на човека-маса в тоталитарното общество” са безценни. Много важен цитат от философа и дипломата Лазар Копринаров обяснява явления, на които сме свидетели в последните години: “Болшевизмът, фашизмът, нацизмът стават възможни и идват в европейската история, след като е подготвена главната им опора – човекът без корени, човекът, който изпитва наслада да се чувства масов.” В наши дни наблюдаваме това уродливо явление в Русия: тамошните националисти изпитват насладата да се чувстват масови, те се самовъзприемат като патриоти-възкресители на империята, а всъщност не осъзнават, че са се превърнали в Музиловите “хора без качества”, които се идентифицират с пионките на империята, готова да унищожи света, за да възпроизведе своя “Франкенщайн”.

==

Николай Ценков проследява създаването на новия метаезик, възхода на разрушителната политкоректност, той доказва, че в “глобалната комуникационна среда има безброй говорители, но липсват автентични послания”. И още: “Налице е свобода на словото, но заедно с нея – свобода на глупостта.” “Постистина” е обявена за “дума на годината” през 2016 г. от Оксфордския речник. През 2017 г. идва ред на “фалшиви новини”. Факт е, че животът в такава информационна среда “отглежда съвременния човек-маса”. Оттук до жестоките последици има по-малко от една крачка: “забравата” за престъпленията на комунистическия режим върви паралелно с насилственото налагане на “славни страници” от далечното минало, така че патриотарството все по-успешно измества генерирането на автентични спомени и се стига до “колективно заличаване на памет”, което води до оправдаване на агресия и до трагикомично политическо говорене. Постепенно вървим към унифициране на историята на планетата.

==

Милан Кундера нарича това зло “вихър на редукцията”. В концепцията на Ценков “така нареченият постмодерен човек отказва да порасне - той отказва да приеме тежестта на отговорностите, суровата привилегия на зрелостта, отказва да изкачи следващото стъпало в осмислянето на света”. Затова книгата “Триумфът на масите” е тревожно предупреждение, но не и некролог на съвременния свят. Авторът пледира емоционално и изключително трезво за радикална реформа на социалния ред в името на спасението на цивилизацията. Затова поставям тази монография редом до най-дръзките световни изследвания на опасностите, тласкащи ни към Апокалипсис.

==

Възможно е не всички обобщения и заключения да са неоспорими, но именно в градивния диалог се раждат истината и надеждата. Затова, след издадения преди година пак от “Колибри” философско-есеистичен том “Зовът на племето” от нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса, “Триумфът на масите” от Николай Ценков е поредното откритие на издателството за осмислянето на пътищата към спасението ни от бичовете на безвремието и от опасните пукнатини в днешната обществена система.