Писателят проф. Иван Станков с думи за романа "Нас, които ни няма"

Очаквах с огромен страх и трепет този възможен отзив, защото знаех, че какъвто и да е, ще е болезнено искрен, идвайки от име като проф. Иван Станков (за когото Марин беше написал “Иван е безупречен и абсолютно неконформен литератор” - т.е. такъв, който не би направил оценъчен компромис). Позволявам си да споделя тази оценка:

==

“Това е може би най-любовната българска книга. Ако махнеш любовта, много малко неща ще останат. Вярно, Бургас там е с цялата си топография, семействата на Мартин и на Антония, музиката и текстовете са там, вкусът на времето. Но всичко това е реалност. Нереална е само любовта. Особено тази на Мартин. Тя просто е нечовешка.

==

Голямо постижение е героят Мартин. Няма такъв измъчен от любовта човек в българската литература. Не от несбъдната, а от сбъдната. Тънък и фин, чувствителен като струна, сложен, с една камара възможности за всяко решение и за всяка дума (щастливи са онези с по един вариант!). Сега си давам сметка за притесненията каква би била реакцията на живите хора-прототипи от книгата. И какво рани може да им отвори. В този смисъл много тя е много смела. А в някакъв друг - дори отчаяна, безразсъдна.

==

Имаш пълното основание да се гордееш с нея! Пак казвам, не помня да съм чел по-любовна книга от твоята. И тази любов да бъде живяна не толкова в събития, колкото в мисълта и в езика, сиреч в самата органична тъкан на романа. Мисълта ти, художествената ти мисъл, е умна и красива едновременно, а това е много, много трудно постижение.

==

Като не познавам прототипа, но като знам, че писмата са почти автентични, езикът на Мартин надхвърля всички възможни езици на 16-годишната възраст. Понеже почти цялата книга е изговорена наум, то нейният цялостен език също надхвърля тази възраст. Книгата си е твоя, това е езикът на твоята мисъл, така ти мислиш и чувстваш света.

==

За подобна андрогинна любов разказва и Мирча Картареску в новелата си “Близнаци” от сборника “Носталгия”. Героите там дори така се и казват – Андрей и Джина. Във финала се самоубиват, всеки превърнат в другия. Макар че линията на всяка андрогинност трябва да води към щастлив завършек, към постигане на изначалната цялост и завършеност на човека.

==

Това, което ме плаши, е, че ти си минала през всичко това и наистина е било страшно. Просто се свивам от реалистичността на книгата. В първата част може би все пак е трябвало да доизмислиш някои неща, да си ги въобразиш, влизайки все пак в другия пол, което е много трудна работа. Тя е по-литературната. Втората част влиза в регистрите на топлия спомен. Може би затова някои от читателите я харесват по-малко от първата, поне според твоите опасения. Но аз съм от другите. На мен много ми хареса. (Както харесвам “Други брегове” на Набоков повече от останалите му книги!). Тук реалността и литературността са слепени органично. За мен слепият камион в апокалиптичния дъжд в края на първата част идва насреща им като зла съдба и затова втората част я четох като следсмъртна ретроспекция някак. С голяма тъга и жал за човека въобще в нашия свят, в който всеки ръб е режещ.

==

Нека да перифразирам Толстой: Всички истински любови си приличат. Различна е смелостта, с която са представени. Добрите автори са смели. Големите са безразсъдни.”