"Сливовиц" на Катерина Хапсали - роман за откриването на дома

Новият роман на Катерина Хапсали - „Сливовиц“ (изд. “Колибри, 240 стр., цена: 15 лв.) вече е на пазара.

==

_Премиерата му е на 21 март, четвъртък, от 19 ч. в КЛУБ 1, НДК. В ролята на водещ ще влезе Драгомир Симеонов, а актьорите Руси Чанев и Койна Русева ще прочетат избрани откъси. _

==

Млада жена с успешна кариера е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и много пресушени бутилки. Както и през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство.

==

“Сливовиц” е роман за откриването на дома, но не като място в пространството, а като място в сърцето. Според Светлозар Желев романът е “глътка леден огън, една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, истинска еманация на приятелството и любовта…”

==

Катерина Хапсали е българска журналистка и писателка. Автор е на романа „Гръцко кафе“, който взе наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г., както и на стихосбирката „През девет планини“.

==

Прочетете ОТКЪС от романа:

==

“– Два големи бърбъна. В една чаша. Без лед.

==

Казвам го с подкупваща усмивка и кимвам към бутилката „Джентълмен Джак“ на рафта. Човекът срещу мен се ококорва. Малко след осем сутринта е, а някаква руса жена с размазана спирала под зачервените си очи иска гигантски джак облегната на тезгяха на кафенето. Същото кафене, което вечер понякога се превръща почти в бар – когато кварталните лентяи решат да ударят по още една табла и почнат, улисани в играта, да поръчват бира след бира…

==

Виж, бърбън не си поръчват. Камо ли водна чашa с това питие.

==

Знам, че ако трябва да бъда прецизна, не бива да наричам „Джак Даниълс“ бърбън, а „Тенеси уиски“. Но процесът по финалното омекотяване на уискито – преминаването му през филтър от въглени на сладък клен, е нелепо уточнение предвид мястото, на което се намирам. А и надали интересува някого. Аз може и да познавам отровата си добре, но това е само защото обичам да се съсипвам изискано.

==

Тук дори фактът, че си поръчвам нещо различно от бира или евтина водка, е вече събитие.

==

Барманът – попрехвърлил петдесетте, но още наричан свойски „момчето“, домъкнал някога тази бутилка „Джак“ за престиж и тя си стояла тук от сума ти време, пълна и запечатана, на централния рафт. Така както една моя леля слагаше хубава кутия бонбони на видно място в бюфета си, „да замирише къщата на виенски салон“, и не я отваряше с години, докато хартията ѝ не почне да променя цвета си. Шишето „Джентълмен Джак“ било извор на шеги и закачки сред посетителите и фетиш за няколкото сериозни алкохолици сред тях. Не заради цената на питието, разбира се – всеки би могъл да си позволи подобна поръчка понякога. А защото каквото и да купува, човек едновременно определя и собствената си стойност. Познавам бедни артисти, които с широк жест дават последните си пари, вдигайки шумен тост. Както и хора от комфортните пасбища на средната класа, които пазаруват единствено на промоция.

==

Е, в това кафене артисти не стъпват. А историята с прослoвутия „Джентълмен Джак“ стигна до мен през бъбривата ми съседка, с която живеем в съседния вход. Не че държа да съм запозната с подобни махленски детайли. Но как да спреш словесния поток на жена, приклещена от самотата на застаряваща бивша красавица. Жена, чийто живот минава в колекциониране на квартални истории, сюжети от сериали и оправдания за все по-рехавите посещения на учениците ѝ по солфеж и пиано. За радост на голяма част от съседите, които вместо клавирни инструменти предпочитат класическото щракане с пръсти.

==

Но да оставим музикалните вкусове на нашия вход и да се върнем на факта, че очаквам да замъгля допълнително тази и без това мъглива мартенска сутрин с конска доза бърбън – закуска за шампиони.

==

Истината е, че в това кафене кракът ми не бе стъпвал до днес. Обикновено ходя по друг тип места. Такива, в които по-важно от това да бъдеш, е да бъдеш видян. Но точно сега искам тъкмо обратното – да се сгуша в комфорта на относителната си анонимност. Сред хора, които не знаят името ми, макар и да са ме мяркали из квартала.

==

Та нали самият Тенеси Уилямс беше заключил, че най-добре се плаче пред непознати… Ето, второ споменаване на думата „Тенеси“ за деня.

==

Понякога се вторачвам в подобни детайли.

==

– Е, ще ми налеете ли?”