Проф. Амелия Личева изследва задкулисието в литературата в "Световен ли е "Нобел"?"

Какво се крие зад понятието „световна литература”? Има ли втори план и задкулисие в литературните процеси на нашето глобализирано съвремие? Тези и още произтичащи от тях въпроси разглежда книгата на проф. Амелия Личева „Световен ли е „Нобел“?” (288 стр., 16 лв.), която предлага проницателен и ерудиран прочит на нашумели и периферни явления от актуалния книжен оборот, съобщават от издателство “Колибри”.

==

Темата за световната литература няма как да пренебрегне приноса на Гьоте и Ауербах, но с днешна дата неизбежно засяга и политическите мотиви зад литературните награди (най-вече Нобеловата), конфликта между високо и ниско, масовия вкус, медийната среда, пазарите, литературните миграции, тероризма, бежанците и идентичностите…

==

А герои са Мишел Уелбек, Алис Мънро, Херман Кох, Дейвид Мичъл, Стефан Хертманс, Дж. М. Кутси, Казуо Ишигуро, Елиф Шафак, Фредерик Бегбеде и още редица знакови имена, както и автори, които формират „българския случай”.

==

Милан Кундера смята, че художествената творба може да се постави в два контекста – малък, който е този на нацията, и голям – този на наднационалната история на съответното изкуство. Той е убеден, че романите винаги се мислят като свързани с езика, на който са написани… Независимо че английският продължава да е основен фактор за „световност“, в наше време пропастта между големите и малките литератури вече не е така дълбока и последните успяват да станат част от световната литература къде с преводи или направо писане на английски, къде с пробив чрез локалното. Достатъчно е да вземем за пример унгарската литература, която има своя нобелист в лицето на Имре Кертес.

==

Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”. Изследва и анализира съвременните тенденции в създаването на художествена литература и хуманитаристика. Занимава се с оперативна критика за редица специализирани издания. Главен редактор е на „Литературен вестник”.

==

Прочетете ОТКЪС:

==

СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРА И НАГРАДИТЕ

==

“Говорейки за идеите на Паскал Казанова, загатнахме възможността световната литература да бъде обяснена и най-вече – онагледена чрез съвременните големи литературни награди. Имаме предвид Нобеловата, „Ман Букър“, „Гонкур“ „Рьонодо“, „Стрега“ и промените, случили се в подбора на награждаваните писатели. Разбира се, все още има привърженици на тезата, че тези награди институционализират националното. Най-ярката сред тях като че ли е социоложката Жизел Сапиро, която твърди, че дори Нобеловата награда, независимо че е международна, се основава върху националната концепция за литературата. Настоящата работа обаче ще опитва да защити точно противоположната теза, че Нобеловата награда надскача идеята за националните литератури и все по-усилено гледа към световната.

==

Ако се съсредоточим върху списъка на нобелистите, особено от началото на новия век до днес, ще видим, че параметрите, които съблюдава нобеловият комитет, може да бъдат обобщени така: следва се критерият „световност“, при това най-вече в географски план, като се гледа авторите да са от всички краища на земята – имаме двама китайци, европейци от Източна и от Западна Европа, представителка на бившите съветски републики – Светлана Алексиевич (Беларус), британец от индийски произход (Найпол), японец, който живее във Великобритания и пише на английски (Казуо Ишигуро), турчин (Орхан Памук), латиноамериканец (Льоса), южноафриканец (Кутси), канадка (Алис Мънро). Този критерий е подпомогнат от разбирането за политическата коректност, както и от идеята, че трябва да се тушират различията в плана големи – малки литератури. С „Нобел“ се удостояват представители на маргиналните литератури – Имре Кертес и Светлана Алексиевич са чудесен пример в това отношение, на фона на отличаването на френски или британски автори. Идеята за равнопоставеност на половете изглежда много силно изразена именно днес, защото от четиринайсетте жени нобелистки пет са от новия век – Елфриде Йелинек (2004), Дорис Лесинг (2007), Херта Мюлер (2009), Алис Мънро (2013) и Светлана Алексиевич (2015). Факт, който – ако продължи да се случва със същата честота – е на път да девалвира женските присъствия сред лауреатите на „Нобел“, защото навява прилики с познатата от социализма „стахановска плановост“.

==

Наблягането върху световността при Нобеловата награда, разбира се, не е плод само на териториални пресмятания, макар че едва ли има по-голямо доказателство за актуалността на понятието световна литература днес от нобеловите разположения на силите и целенасоченото преодоляване на европо- и американоцентризма. Но при тях световността се търси и на ниво послания. Често в мотивите на нобеловия комитет за присъждането на наградата четем, че тя се дава за „универсалност на творчеството“ и част от нобеловите лауреати са наистина писатели, които напомнят, че колкото и да се променя статусът на литературата, тя все още има представители, които отстояват високи ценности и се опитват да възпитават читатели. А нобеловите списъци оформят съдържанието на една нова световна антология, която има претенцията да се хареса и на по-консервативните критици, и на тези, които са изкушени от културните и постколониалните изследвания.

==

Разбира се, освен с принципите на световността и балансирането между малки и големи литератури, малки и големи езици, идеологията, която стои зад Нобеловите награди, може да се сведе и до плащането на дан на политическите пристрастия – леви и десни, удобни или неудобни на властта. По принцип нобеловият комитет, въпреки декларациите, че държи на неутралитета, има репутацията, че поддържа по-дисидентски ориентираните писатели, че не стимулира близост с властта, реакционерски позиции. Макар че, ако следваме твърденията на Еспмарк, трябва да приемем, че Академията винаги се е опитвала да стои далеч от политическите антагонизми, включително по време на Студената война. В същото време няма как да не отбележим, че награждаването на автори като Александър Солженицин, Чеслав Милош и Йосиф Бродски има и политически конотации и със сигурност произвежда нужните политически ефекти в Източния блок и в бившия СССР. Много медии например, когато Милош получава „Нобела“, го обясняват с това, че Полша е на мода заради политическите брожения там. Нещо, което Еспмарк контрира с факта, че и в предишните години Чеслав Милош е бил в шортлистата на комитета. Политически момент има и в отличаването на Чърчил, Пастернак. Пак с политически мотив, че поддържа диктаторски режим и връзки с хунтата, Борхес, да кажем, е отхвърлен като евентуален нобелов лауреат. В същото време Луиджи Пирандело получава наградата, въпреки че са известни връзките му с Мусолини и симпатиите към фашизма, макар и охладнели вече през 1934-те, когато получава наградата.

==

Така че строгото спазване на директивата за неутралитет, а и за подкрепа на писатели дисиденти е много спорно, дори ако съдим по някои от изборите на лауреатите от последните години. Например китайският писател Мо Йен е достатъчно официозен и свързан с режима в Китай, за да отговори на идеята за дисидентстващ автор. Достатъчно е да си припомним, че преди няколко години, когато китайският дисидент Лю Сяобо спечели Нобеловата награда за мир, китайското правителство реагира гневно, обяви наградата за западна пропаганда и желание да се дестабилизира управлението на комунистическата партия. Тъкмо обратното стана с наградата на Мо Йен. Тя е повод за нещо като национален празник, прекъсват се новините, тиражира се в интернет. Разбира се, за официозността на Йен не съдим само по различните реакции на властта. Йен е заместник-председател на Асоциацията на държавните писатели; критикуван е от дисидентите, особено по повод посещението си на Франкфуртския панаир в момент, когато Пекин е отказал достъпа там на писатели дисиденти; присъединява се също така към група автори, които тълкуват реч на Мао Дзъдун, говореща за контрола, който трябва да се упражнява върху писателите, както и за необходимостта от смъртна присъда за тези, които не искат да поставят в услуга на комунистическата партия таланта си. Изобщо Йен е сред писателите, които не заемат позиция срещу правителството, независимо че познавачът на китайската литература Мишел Хокс от Лондонския университет го определя като писател от поколението автори след Културната революция, които представят китайското общество по нов начин, извън партийната линия. Самият Йен в нобеловата си реч споделя: „Когато пишех „Чеснови химни“ – роман, пряко засягащ социалната действителност, най-големият проблем, който стоеше пред мен, всъщност не беше дали да посмея открито да критикувам тъмните явления в обществото, или не, а дали един такъв невъздържан плам, дали такъв гняв няма да доведе до натиск върху литературата от страна на правителството, дали това няма да превърне романа в документален репортаж на социални събития. Писателят е част от обществото и е напълно естествено да има собствена позиция и мнение, но когато пише, той трябва да отстоява позицията на хората – като един от тях да пише от името на всички. Само така литературата може да изхожда от събитията, но да ги надскача, да се интересува от политика, но да стои над нея“.

==

Излишно е да казваме, че нобеловият комитет заобикаля всички изброени факти и просто отбелязва, че присъжда наградата на писател, който, „смесвайки фантазия с реализъм, исторически с настоящи лични и обществени перспективи (…), създава свят, който в сложността си напомня за творбите на Уилям Фокнър и Габриел Гарсия Маркес, като същевременно използва за опорна точка древната китайска литература и устната традиция“.

==

С изявени леви радикални възгледи сред лауреатите от новите десетилетия са Харолд Пинтър, Елфриде Йелинек и Дорис Лесинг. И ако за Пинтър критиците поне отбелязват значимостта на текстовете му (макар че има и такива, които смятат, че е просто подражател на Бекет и „Нобелът“ е трябвало да отиде при Том Стопард), не може да се каже същото за двете дами, особено за Йелинек. Много от изследователите на проблематиката на Нобеловите награди подчертават, че големите австрийски писатели са останали без „Нобел“, но че той е отишъл при скандалната Йелинек, обвинявана в празнословие и порнография.

==

Критиката не щади и Дорис Лесинг. Отбелязва се, че нейната репутация, особено във Великобритания, е силно разклатена, че най-добрите ѝ работи са ранните, и се подчертава, че с цялостното си творчество тя изглежда все по-отдалечена от космополитизма на съвременната проза, нещо като останка от колониалното и комунистическото минало, и даже – от миналото на феминизма. За Харолд Блум, като изключим някои малки достойнства на ранните ѝ творби, творчеството на Лесинг от последните 50 години е „почти нечетивно“. Затова и според него „Нобелът“ при нея е „кимване“ към съжденията на ранната Лесинг по отношение на радикалните каузи като комунизма, феминизма и борбата срещу колониализма и расовата сегрегация, а не е награда за чисто литературни достойнства.

==

За баланс са отличавани и друг тип писатели – Орхан Памук с неговата умерена критичност; Херта Мюлер с преживяванията ѝ през тоталитаризма; Кертес с опита, който има и в двата режима, на които ХХ век поставя знак за равенство – нацизма и комунизма. Въпросът обаче е, че в повечето случаи и при тези писатели мотивите са по-скоро политически и това най-ясно личи при Херта Мюлер, за която много критици питат коя всъщност е тя и я определят като непозната, слабо превеждана и не особено интересна писателка. И за пореден път констатират, че причините за избора на нобелов лауреат са предимно идеологически и политически.

==

Не е случайно, че сравняват нобеловия комитет с Ватикана и тайнствеността, която белязва избора на нов папа. Може би заради тази тайнственост, заради неясните формулировки, заради факта, че много от най-големите писатели на ХХ в. не са удостоени с тази награда, остава трайният привкус, че тя е за литература, но тъкмо литературната мотивация е най-слаба при нея. Макар че коя ли литературна награда може да се откъсне от културния, социалния, политическия и историческия контекст, от който винаги е част?”