На 5 юли излиза ново българско издание на „Хроника на камък” от Исмаил Кадаре, една от най-бележитите фигури на съвременната европейска литература.
==
„Хроника на камък” (превод: Евгения Котова, 240 стр., цена: 16 лв.) разказва вълнуващата история на един албански град през погледа на малко момче. Странен, фантастичен, опасно „наклонен“ град, в който, ако се спуснеш по една улица, рискуваш да се озовеш на върха на някое минаре. Град, последователно окупиран от италианци, германци и англичани, преживял лудостта на Втората световна война и войната на синовете срещу бащите.
==
Това е и историята на момчето, неспособно да осмисли една действителност, която излиза извън рамките на представимото; момчето, завладяно от вълшебството на женската красота, но и потресено от бруталността на възрастните; момчето, изгубило своята невинност.
==
Това е и историята на камъните, които също като хората са млади или стари, гладки или грапави, верни или коварни, и също като хората окървавени от безкрайните битки.
==
„Хроника на камък“ е смущаваща смесица от трагедия и комедия, от политика и поезия. Красива, тъжна, трогателна и изящна творба, която няма да остави нито един читател безразличен.
==
_Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е световноизвестен албански писател, автор на десетина стихосбирки и на близо петдесет произведения в проза. През 1982 г. е обявен за „враг“ от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита критика на комунистическия режим, той изпада в немилост и е принуден да публикува изключително в чужбина. През 1990 г. емигрира във Франция. _
==
Кадаре е носител на международната награда „Чино дел Дука“ (1995), на първата международна награда „Ман Букър“ (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата „Ерусалим“ (2015). Подобно на Филип Рот, Милан Кундера и Харуки Мураками, той е спряган многократно като вероятен носител на Нобелова награда за литература, без и до днес да бъде удостоен с нея.
==
ОТКЪС:
==
Навън зимната нощ беше обгърнала всичко в мъгла, вятър и влага. Скрил глава под завивките, слушах приглушения монотонен шум на дъждовните капки по големия покрив на нашата къща. Представях си как многобройните капки се търкалят по стръмното нанадолнище, забързани да паднат по-скоро на земята, после да се изпарят и отново да се издигнат нагоре към светлото небе. Те не знаеха, че под стрехата на покрива ги очакваше непозната опасност – ламариненият улук. Тъкмо в мига, в който се готвеха да скочат от покрива на земята, дъждовните капки се озоваваха в тясната тръба, заедно с хиляди други, и се питаха изплашени: „Накъде отиваме? Къде ни отвеждат?“. И още преди да са се окопитили от този луд бяг по улука, неочаквано попадаха в мрачна, дълбока тъмница – в голямата щерна на нашата къща.
==
Така завършваше свободният, весел живот на дъждовните капки. Там в мрачната, глуха щерна те щяха да си спомнят с тъга небесните простори, които никога вече нямаше да видят, чудните градове под тях и хоризонтите с проблясващи светкавици. Само аз понякога, като си играех с огледалото, щях да им изпращам късче небе, малко колкото длан, и то щеше да се плъзне по водата като кратък спомен за голямото небе.
==
Те щяха да прекарат там долу много скучни дни и месеци, докато някой ден майка ми ги извади с кофата, учудени и замаяни от мрака, за да изпере с тях дрехите ни или да измие пода и стълбите на къщата.
==
Но засега те не знаеха нищо. Те тичаха щастливи и доволни по каменните плочи на покрива и като слушах потропването им, ми ставаше мъчно за тях.
==
Когато дъждовете продължаваха три-четири дни, баща ми издърпваше леко улука, за да не се препълни щерната. Щерната беше много голяма. Простираше се почти под цялата ни къща и ако се препълнеше, можеше да наводни първо избата, а после да разруши съвсем основите на къщата, защото нашият град беше стръмен и в него всичко можеше да се случи. Докато си блъсках главата да разбера на кого е по-трудно да търпи пленничеството – на човека или на водата, чух стъпките на баба, а после и гласа ѝ от другата стая:
==
– Ставайте, ставайте, забравили сме да издърпаме улука.
==
Баща ми и майка ми се вдигнаха разтревожени. Баща ми изтича в тъмното през коридора в дългата си бяла риза, отвори страничния малък прозорец и с дълъг прът бутна улука встрани.
==
Чу се шумът на водата, която започна да плиска на двора.
==
В това време майка ми запали газената лампа и заедно с баща ми и баба слязоха по стълбите. Приближих се до прозореца и се опитах да погледна навън. Вятърът тропаше с дъжда по стъклата и караше старите пролуки на къщата да скърцат.
==
Не се стърпях и се спуснах по стълбите да видя какво става. И тримата бяха разтревожени и не ме забелязаха. Бяха вдигнали капака на щерната и се мъчеха да видят какво е вътре. Майка ми държеше лампата, а баща ми гледаше.
==
Тръпки ме полазиха и се улових за дрехите на баба. Тя сложи ръка на главата ми. Външната и вътрешната врата се блъскаха от вятъра.
