Излиза "Цвят продълговат в морето" - новият роман на Исабел Алиенде (ОТКЪС)
Книгата заплита съдбите на прекрасно обрисувани герои, изпитващи любов и омраза, копнежи и покруса, надежди и разочарования
От 24 януари четем „Цвят продълговат в морето”, очаквания нов роман на Исабел Алиенде. Издателсвто „Колибри“ го предлага в превода на Маня Костова (352 стр., цена: 19 лв.). Книгата заплита съдбите на прекрасно обрисувани герои, изпитващи любов и омраза, копнежи и покруса, надежди и разочарования.
==
Пред все по-ясно очертаващото се поражение на републиканските сили в Гражданската война в Испания хиляди испанци поемат пътя на изгнаничеството, прекосяват Пиренеите и се отправят към Франция. Оттам около две хиляди бежанци - сред които младият лекар Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, тласнати от обстоятелствата набързо да сключат фиктивен брак - биват качени на пригоден за пасажери товарен кораб и закарани в Чили.
==
В увлекателен ритъм се редуват мирни промеждутъци с етапи на страдания, срещи и раздели. В рамките на един живот на героите им се налага да изживеят няколко. Неизменни остават само силата и гъвкавостта, с които, подмятани без корен в бушуващия световен океан от връхлитащи ги изпитания, те търсят онзи тих пристан в морето, където с обич и благодарност да пуснат корени. Мечтаят за завръщане в родината, но откриват, че понякога трудно е не да избягаш, а да се завърнеш…
==
Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно, но днес е сред най-обичаните латиноамерикански писатели на всички времена. Международна известност й носи величествената семейна фреска „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Следват близо 60 милиона реализирани копия от произведения, преведени на 35 езика.
==
Много са темите, които превърнаха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – любовта, войната, самотата, бремето на спомените и старостта, както и страховете и болестите, които са неразделни от зимата на човешкия живот.
==
Прочетете ОТКЪС
==
Войничето беше от набора на биберона, тоест от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали вече нито млади, нито стари мъже да вою - ват. Виктор Далмау го посрещна заедно с други ране - ни, които измъкнаха не особено внимателно, понеже трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовари - ха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната армия. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без страх пред нищо. Кой знае колко дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до следващата, от една линейка в още една, докато най-сетне с този влак се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха войниците, най-тежките случаи незабавно изпращаха в болницата, а останали - те сортираха според мястото на нараняването: група А – ръце, Б – крака, В – глава, и така по азбучен ред, и после ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се налагаше за броени минути да се преценява и да се поставя диагноза, ала независимо от това бъркотията и суетнята бяха само привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от операция се изпращаха в старата сграда на болницата „Сант Андреу“ в Манреса, а подлежащите на лечение се разпределяха в други болнични центрове, но имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, тъй като нямаше начин да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шепнешком и ги приспиваха, както се приспива собствена рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде подкрепя техния син или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и след като го прегледа набързо, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че вече не са му нужни нито морфин, нито утеха. На фронта бяха запушили раната с плат и за да я предпазят от търкане, я бяха покрили с обърната наопаки тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, ала това се бе случило вероятно преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше как да се разбере.
==
Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за следващия ранен, но той помисли, че след като това дете бе преживяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, за да се озове на перона на тази гара, със сигурност изпитваше огромно желание да живее и би било жалко накрая да се предаде пред смърт-та. Отмахна внимателно превръзката заедно с плата и удивен установи, че раната зее отворена и напълно чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си обясни как точно куршумът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С почти тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а след това в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е имунизиран срещу чуждото страдание, ала за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той присъства на последните, все по-бавни и редки пулсации, докато накрая те напълно престанаха и войничето издъхна без стон. За един кратък миг Далмау застина, втренчен в червения отвор, където вече нищо не туптеше. Сред всичките му спомени от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, голобрад, оцапан от боеве и засъхнала кръв, лежи проснат на постелка, а сърцето му, открито, се вижда, изложено на показ. Никога не успя да си обясни защо пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и започна да стиска ритмично, напълно спокойно и естествено, незнайно колко време – може би трийсет секунди, а може и цяла вечност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – първоначално с едва доловимо потрепване, а не след дълго със силно и равномерно пулсиране.
==
– Момче, ако не бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам – каза тържествено един от лекарите, приближил се, без Далмау да забележи. Кресна силно два пъти за носилка и нареди раненият веднага тичешком да бъде отнесен като специален случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау веднага след като вдигнаха войничето, все още с пепеляво лице, но с пулс.
==
Виктор Далмау беше пестелив на думи и накратко обясни, че преди да постъпи във войската като санитар, бе успял да следва три години медицина в Барселона.
==
– Къде сте научили това? – повтори въпроса си лекарят.
==
– Никъде, но си казах, че нищо не се губи…
==
– Виждам, че куцате.
==
– Лявата бедрена кост. Теруел. Напът е да оздравее.
==
– Добре. От днес ще работите с мен, тук си губите времето. Как се казвате?
==
– Виктор Далмау, другарю.
==
– Никакъв другар не съм ви аз. Ще се обръщате към мен като към лекар и през ум да не ви минава да ми говорите на ти. Ясно ли е?
==
– Ясно, докторе. Така да бъде. Вие пък може да ме наричате господин Далмау, ама другарите направо ще изпопадат от смях.
==
Лекарят се усмихна през зъби. На другия ден Далмау започна да се обучава в занаята, който щеше да предопредели съдбата му.
==
Виктор Далмау узна по-късно заедно с целия персонал на „Сант Андреу“ и на други болници, че хирургичен екип се трудил шестнайсет часа да възкресява мъртвец, когото извели жив от операционната. Това е истинско чудо, възкликнаха мнозина. Научният прогрес и здравият като на товарен кон организъм на момчето бяха опровергали всички, отрекли се от Бога и от светиите. Виктор си обеща, че ще посети оперирания където и да е преместен, ала покрай постоянната залисия в онези времена изгуби сметка за срещите и разминаванията, за присъстващите и изчезналите, за живите и мъртвите. За известен период като че ли забрави за сърцето, което бе държал в ръка, тъй като животът му много се усложни и го затрупа с други неотложни дела, ала години по-късно, на другия край на света онова сърце му се яви в някакъв кошмар и оттогава войничето започна периодично да го навестява бледо и скръбно, с безжизненото си сърце на поднос. Далмау не помнеше или може би така и не бе научил името му и по очевидни причини в себе си го нарече Лазар, ала войничето не забрави името на своя спасител. Едва започнал да сяда и сам да пие вода, му разказаха за подвига на фелдшера от Северната гара, някой си Виктор Далмау, който го върнал от владенията на смъртта. Бомбардираха момчето с въпроси, всички искаха да узнаят дали небесата и адът действително съществуват, или са обикновена измишльотина на поповете, за да плашат хората. Хлапето се възстанови преди края на войната и две години по-късно, в Марсилия, накара да татуират името на Виктор Далмау под белега на гърдите му.
==
Млада доброволка от републиканското опълчение с каскет, накривен на една страна в опит да прикрие грозотата на униформата, чакаше Виктор Далмау на вратата на операционната и когато той излезе с тридневна брада и опръскана престилка, му подаде сгъната бележка със съобщение от телефонистките. Далмау от много часове не беше сядал, кракът го болеше, къркорещият бунт в стомаха му го накара да осъзнае, че не бе хапвал от разсъмване. Работеше като вол, но беше благодарен за възможността да се учи в сияйната аура на най-добрите хирурзи в Испания. При други обстоятелства студент като него не би могъл дори да припари до тях, ала в условията на война дипломите и титлите струваха по-малко, отколкото опитът, а той го имаше в излишък по мнението на директора на болницата, който му позволи да асистира в хирургията. По онова време Далмау беше в състояние да работи четиресет часа без сън, подкрепяйки се с тютюн и кафе от цикория и игнорирайки дискомфорта в болния крак. Заради крака го бяха освободили от фронта и благодарение на него воюваше в тила. Присъедини се към републиканската армия през 1936 година подобно на почти всички свои връстници и замина с полка си да участва в отбраната на Мадрид, който бе окупиран частично от националните сили, както се самоопределяха вдигналите се на бунт срещу правителството военни; там му възложиха да събира ранените, защото като човек, следвал известно време медицина, беше по-полезен по този начин, отколкото с пушка в окопите. По-късно го изпратиха и на други фронтове.
==
През декември 1937 година в мразовития студ по време на битката за Теруел Виктор Далмау оказваше първа помощ на ранените, придвижвайки се с героична линейка, чийто шофьор Аитор Ибара, безсмъртен, вечно тананикащ си и гръмко смеещ се, за да пропъжда смъртта, баск, успяваше като по чудо да кара по разбитите пътища. Далмау вярваше, че късметът на преживелия хиляди перипетии мъж закриля и него. За да избегнат бомбардировките, често пътуваха нощем; при безлуние някой вървеше отпред и с фенер осветяваше за Аитор пътя, когато изобщо го имаше, а в това време на светлината на друг фенер и с подръчни средства Виктор се грижеше за мъжете в линейката. Бореха се с осеяния с препятствия терен и с доста под нулата минусови температури; пълзяха бавно като червеи по леда, затъваха в снега, с бутане придвижваха линейката по нагорнищата или я вадеха от дупки и зейнали от експлозиите кратери; заобикаляха прегънати железа и вкаменени мулешки трупове под картечните откоси на националистите и под бомбите на легиона Кондор, свистящи в бръснещ полет над тях. Нищо не беше в състояние да разконцентрира Виктор Далмау, съсредоточен да поддържа живота на поверените му мъже, чиято кръв изтичаше пред очите му; той беше изцяло отдаден на своята мисия, заразен от безразсъдния стоицизъм на Аитор Ибара, който невъзмутимо караше и се шегуваше с всичко.
==
От линейката Далмау бе прехвърлен в полева болница, настанена в пещери край Теруел и защитена от бомбите; там работеха на светлината на свещи, на напоени с машинно масло факли и на керосинови лампи. Бореха се срещу студа с мангали под операционните маси, ала това не пречеше на замръзналите инструменти да залепват по ръцете. Лекарите оперираха набързо, колкото да закърпят ранените, и веднага ги насочваха към болничните центрове с пълното съзнание, че мнозина щяха да издъхнат по пътя. Останалите, неподлежащи на никаква помощ, изчакваха смъртта с морфин, когато го имаше, но винаги в малки дози; етерът също се пестеше. При липса на друго, с което да облекчи мъжете, виещи от болка заради страшните рани, Виктор им даваше аспирин с обяснението, че е мощно американско лекарство. Бинтовете се перяха с вода от разтопен лед или сняг и отново се ползваха. Най-неблагодарната задача бе да разчистват купищата ампутирани крака и ръце; Виктор така и не можа да свикне с миризмата на опърлена плът.
==
В Теруел той отново срещна Елизабет Айденбенц, с която се бе запознал на фронта в Мадрид, където тя работеше като доброволка по линия на Асоциацията за подпомагане на деца през войната. Беше двайсет и четири годишна швейцарска медицинска сестра с лице на ренесансова дева и храброст на изпечен войник; почти се влюби в нея в Мадрид и би хлътнал до уши, ако тя му бе дала и най-малкия шанс, ала нищо не бе в състояние да отклони младата жена от нейната мисия да облекчава страданието на децата в тези сурови времена. През месеците, в които не беше я виждал, швейцарката се бе разделила с онази невинност, която излъчваше като наскоро пристигнала в Испания. Характерът ѝ беше закоравял в битки с военната бюрокрация и с глупостта на мъжете, ала тя бе съхранила състраданието и нежността си към поверените ѝ жени и деца. В някакво затишие между две вражески атаки Виктор я срещна при един от камионите, които разкарваха храни. „Здрасти, приятел, помниш ли ме?“, поздрави го Елизабет на своя испански, озвучен с гърлени немски звуци. Как да не я помни, ала при вида ѝ той онемя. Стори му се по-възрастна и по-красива отпреди. Седнаха на някакви бетонени отломки от строеж – той, за да пуши, а тя да пие чай от манерката си.
==
– Как е твоят приятел Аитор – попита го тя.
==
– Ами както винаги – под картечен дъжд, но без драскотина.
==
– Няма страх от нищо. Поздрави го от мен.
==
– Какви са ти плановете за след войната? – попита я Виктор.
==
– Ще ида другаде. По всяко време все някъде има войни. А твоите планове?
==
– Ако искаш, може да се оженим – подметна той, задавен от смущение. – Тя се засмя и за миг отново се превърна в предишната ренесансова девица.
==
– Няма как да стане, дори чавка да ми изпие ума. Не възнамерявам да се омъжвам за теб, нито за когото и да било. Нямам време за любов.
==
– Може пък да си промениш мнението. Мислиш ли, че ще се срещнем пак?
==
– Със сигурност, стига да оцелеем. Можеш да разчиташ на мен, Виктор. Ако с нещо мога да ти помогна…
==
– Ти също. Разрешаваш ли да те целуна?
==
– Не.