„Опитът“ на Русана Бърдарска (изд. Жанет 45, 2020) е вече на пазара. Ето думи за нея:
==
Марин Бодаков: „Опитът“ на Русана Бърдарска е монументална творба. Книгата представлява сложно взаимодействие между много литературни жанрове. Но тя не остава само на терена на литературата, а интервенира и на терена на документалистиката. Какво е въображението на нашата памет? Какви са любовите и разводите между личното и публичното в собствената ни съдба, между своето и чуждото? На кой от повествователните гласове от „Опитът“ можем да се доверим? Каква е цената на постмодерната игра и кога всичко става смъртоносно сериозно? Русана отговаря много интимно на тези банални въпроси и минава отвъд стереотипи и автоматизми. Тя е твърде умна жена. И пише ужасно увлекателно. Резултатът е, че виждаме постройката на собственото си време, виждаме я през телескоп и под микроскоп. И предизвикателствата за интелекта са толкова големи, че забравяме кое какво е.“
==
Андрей Захариев: „Русана Бърдарска се ползва умело от семантичните връзки и родства, от метафоричния потенциал на думите и от разнообразна фразеология. Доброто владеене на други езици й позволява да дълбае в коренищата на българския и да изважда оттам негови позабравени компетентности. „Опитът“ показва богата ерудиция в полето на хуманитаристиката. За внимателния читател бързо ще стане ясно, че с тези свои текстове авторката опитва една концептуално изведена алюзия с оригиналната същност на есеистичното и „Опитите“ на Монтен, акцентирайки същевременно върху кръвната връзка на този жанр с литературния нагон изобщо.“
==
Антония Апостолова за „Литературен вестник“: „Мисля, че подобен жанр не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“.
==
Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор. (…)
==
Това _е _книга. И тя определено се опитва да каже максимално много неща. Ако трябва да избера един послевкус, то това е заседналата в гърлото горчивина от нашата трагична незначителност, от непосилните мащаби, в които се движи крехкият смисъл на нашия живот, от зловещата красота на звездното небе.“
==
Русана Бърдарска е родена в Лом. Завършила е английската гимназия в Пловдив, българска филология в СУ „Климент Охридски“ и европеистика в Брюкселския университет. Работила е за български издателства и за Европейския месец на културата, Пловдив, 1999 г. От 2002 г. живее в Брюксел, където от 2006 г. е служител на Европейската комисия. Автор е на студия за постсимволизма, на академичен курс по превод за европейските институции и на теоретична разработка за евролекта, на публицистичен анализ на ромския проблем и на романа „6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“ („Жанет 45“, 2002 г.), издаден също в Полша и (частично) в Македония. „Опитът“ е вторият ѝ роман.
==
Прочетете ОТКЪС:
==
“След откритието ми, че времето е в нас, в плътта ни, че човекът въ-плъщава земното време, галех баба и скришом опипвах сбръчканата ѝ кожа и омекналата ѝ плът, взирах се в избелялото зелено на очите ѝ и си мислех, че пипам седемдесет години време. Времето можеше да се пипне, чуе и види! Историята се демумифицираше и ставаше от саркофага! Та-та-та-тааам! Дядо по майчина линия беше роден 4 дни преди датата, на която Фердинанд е обявил Междусъюзническата война, а баба – 51 дни след това. Галех баба, а тя, вече решила да умира, бързаше да ми разказва за пансиона, в който е учила за учителка като сирак от войните, да ми показва снимки, да си преправя гласа, възпроизвеждайки разговора между нейната майка и ранен въстаник, притичал през двора им в Брусарци на 24 септември 1923 г., привечер. Прабаба ми, вдовицата от войните, и 10-годишната ми баба ронели царевица. „Чекай бе, момче, ела те превържем.“ – „Е, лельо, лельоооо, вие роните кукуруз, а ние умираме“ и момчето се „изсулило покрай вратнята“. Наоколо се стреляло, превземали се ломските казарми, викове, пушилка, а вдовицата ронела кукуруз, за да изхрани трите си деца. Братът на вдовицата, вуйчото на баба, и той превземал казармите и се озовал в трюма на шлеповете. Вдовицата и баба носели канчета с царевична каша, но пазачите, псувайки, ги изливали пред очите им в Дунава. После, през нощта, потопили шлеповете. „Момчетата се удавили като мишки.“ Стисках очи от ужас, като си представях как металните търбуси на шлеповете и тинестите води на реката поглъщат викове, бълбукане и хилядите мехури последен дъх. Галех баба по редките бели коси, държах сбръчканата ѝ, парализирана ръка и нежно пощипвах плътта на времето.
==
Болните бъбреци и ледените крака на дядо бяха не просто спомен от влажните окопи през зимата на 1944- 45 г., а болната плът на времето.
==
Откритието“, че баща ми е роден 43 дни преди Германия да нахлуе в Полша, направо ме зашемети. Правейки се, че проверявам колко гладко се е избръснал, всъщност опипвах бузите му като реликва, а рождената му дата ми се струваше магическа.
==
В дома на моя съученичка видях eдна снимка. Съученичката ми имаше много по-голям брат, разликата им беше може би 10, че и повече години. Той беше вече женен, имаше и дете, тоест моята приятелка беше невръстна леля. На черно-бялата снимка на витрината на бюфета се виждаше 5-6-годишно момченце, с бяла ризка и къси панталонки, и класически български старец, тип жилав, окомуш, с калпак. Старецът държеше момченцето за ръка и гледаше изотдолу с присвити очи към фотоапарата. Попитах приятелката ми кои са тези хора. „А, това е брат ми като малък с дядо. Дядо е умрял преди аз да се родя.“ Приятелката ми не знаеше нищо повече и не разбираше интереса ми към тази снимка. Майката на приятелката ми гладеше до нас и явно ни беше слушала, остави ютията и ми разказа…историята. То не били войни, кризи, въстания, бедност, суши, порои и градушки, „усилни и паметни години, Боже“, та мъжете в рода се задомявали късно. Дядото на снимката е бил роден в Копривщица, в обсадената от турците Копривщица, по време на… Априлското въстание! Пак някакви момчета се пушкали и умирали, някъде, а в Копривщица чорбаджиите преговаряли с турците за броя или теглото на жълтиците, които щели да спасят селото. За да не дразнят турците с пушек от комина, жените не запалили огън и измили новороденото със студена вода. Ако оцелее. Оцеляло. И живяло 88 години. Когато порасналото бебе било на 49 години, се родил бащата на моята приятелка, а на тази снимка живото, оцеляло Априлско въстание е на 86 години и държи за ръка внука си – мой… съ-временник (ако се абстрахираме от голямата разлика между съученичката ми и брат ѝ). Слушах хипнотизирана и гледах немигаща снимката и брата-младия татко, който току-що беше влязъл в стаята. Априлското въстание не беше вече мумифицирана история, а въ-плътено време в дядото на снимката, което е можело да бъде пипнато, което е държало в жилав и сбръчкан захват ръката на ей този млад мъж. Влязло е във времето на внука, тоест в моето време.”
