Излиза "Фигури" - дебютната книга на авторката на BrainPickings Мария Попова (ОТКЪС)

На 5 юни излиза от печат „Фигури“, дебютната книга на Мария Попова, създателката на енциклопедичен сайт Brain Pickings.

==

„Фигури“ (превод: Паулина Мичева, 480 стр., 27 лв.) изследва комплексните аспекти на любовта и търсенето на смисъл, преплитайки житейските пътища на няколко исторически личности – голяма част от които жени, повечето от тях незаслужено потънали в периферията на историята.

==

Разказът започва с астронома Йохан Кеплер и завършва с океаноложката Рейчъл Карсън. Между тях се простира галерия от художници, писатели и учени – Мария Мичъл, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман и др. Чрез своя живот те задават някои от най-важните въпроси: какво означава да оставим траен отпечатък в един несъвършен свят? Постиженията и признанието достатъчни ли са, за да сме щастливи? Гениалността ли е отговорът? А може би любовта?

==

„Всеки ненаситен читател знае, че за мисловния Вавилон няма система на Дюи. Разхождате се сред купчините в лабиринта и идеите ви прескачат като прашни зайчета, оформени от петънцата, покриващи неизброимите, прочетени много отдавна книги. В известен смисъл съм вкарала всяка книга, която съм прочела, и всяка мисъл, която ме е осенявала някога – т.е. себе си – в този проект”, признава авторката на „Фигури“.

==

Мария Попова е израснала в България, но живее в Бруклин. Завършила е Университета на Пенсилвания със специалност „комуникации”. Като журналист на свободна практика е писала за списанията Wired UK и Smithsonian Magazine, сайта Design Observer и този за онлайн журналистика на Харвардския университет Nieman Lab.

==

Идеята за Brainpickings.org я спохожда през 2006 г., докато работи за рекламна агенция във Филаделфия. През 2010 г. Мария Попова вече е най-известната българка в социалната мрежа Twitter. Днес блогът е част от постоянния дигитален архив на ценните културни материали на Библиотеката на Конгреса и е следван от повече от един милион читатели.

==

Прочетете ОТКЪС:

==

Всичко това – пръстените на Сатурн и брачната халка на баща ми, нежната плът на облаците, руменееща от изгряващото слънце, мозъкът на Айнщайн, къпещ се в стъкленицата с формалдехид, всяка песъчинка от пясъка, от който е направено стъклото, от което е направена стъкленицата, и всяка идея, хрумвала някога на Айнщайн, пастирката, пееща по билата на Рила планина в родната ми България, всяка от нейните овце, всяко косъмче от кадифените уши на кучето Ченс и червената плитка на Мариан Мур, и мустаците на котката на Монтен, всяко нокътче на новородения син на приятелката ми Аманда, през което прозира светлината, всеки камък, с който Вирджиния Улф напълва джобовете на палтото си, преди да влезе в река Оуз, за да се удави, всички медни атоми, от които е изграден дискът с ариите на борда на първия създаден от хората обект, навлизащ в междузвездното пространство, и всяка борова тресчица в дъските на пода, където се строполява Бетовен в пристъпа на ярост, заради който ще загуби слуха си, мокротата на всяка сълза, изплаквана някога над нечий гроб, и жълтото по човката на всеки гарван, наблюдаващ ридаещите край гроба, всяка клетка в костеливия пръст на Галилео и всяка молекула газ и прах, съставящи луните на Юпитер, към които той сочи, Голямата мечка от лунички, образуващи съзвездие по маслиновата твърд на една определена ръка, която обичам, и всяко невронно нежно пърхане, с което я обичам, всички факти и фантазии, чрез които ние постоянно сътворяваме и пресътворяваме реалността, – всичко започва преди 13.8 милиарда години от един-единствен източник, Големия взрив – не по-гръмък от началната нота на Петата симфония на Бетовен, не по-голям от точката, левитираща над малкото i, това I, свалено от пиедестала на Егото, вече неизразяващо Аз-а.

==

Как е възможно да знаем всичко това и все още да сме подвластни на илюзията за разделението, за другостта?

==

Тази заблуда навярно е прозрял доктор Мартин Лутър Кинг-младши, самият той единение на случайността и атомите, когато говори за нашата „неизбежна мрежа на взаимност“, на това навярно набляга Уолт Уитман, когато пише, че „…всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и вам!“.

==

Една есенна утрин, докато четях писма на мъртви поети в задния двор на приятелката си Уенди в Сан Франциско, зърнах частица от тази атомна взаимност. По средата на едно изречение периферното ми зрение – този величествен човешки инстинкт, усъвършенстван от хилядолетия еволюция – привлече вниманието ми към чудна гледка: малко, блещукащо червено листо, въртящо се във въздуха. За момент ми се стори, че това е последният му танц и ще падне на земята. Но не – то остана увиснало там, на два метра над тревата, кръжащо над някакъв невидим център, движено от някаква невидима сила. И в миг проумях как подобни недоловими причинно-следствени връзки могат да подтикнат човешкия мозък да залитне към суеверие, как могат да тласнат средновековните селяни да търсят обяснение за случващото се в магията и вещерството. Но после пристъпих по-наблизо и забелязах, проблясваща във въздуха над листото фина паяжина, влязла в заговор с гравитацията, за да осъществи това вихрено чудо.

==

Нито паякът бе имал някакъв замисъл за листото, нито листото за паяка – и все пак, ето ги, превърнали се по волята на случайността в махало, задвижвано от същите сили, които държат луните на Юпитер в орбита, оживяло в този ефимерен ранноутринен блясък благодарение на вечните космически закони, непроницаемо за красотата и безразлично към смисъла, и все пак изпълнено и с двете за удивление на съзиращото го човешко съзнание.

==

Прекарваме живота си в опити да определим къде свършваме ние и къде започва останалият свят. Изтръгваме вледенената рамка на живота си от едновременността на съществуването, като се вкопчваме в илюзиите за неизменност, сходство и линеарност; за едни статични наши същности и животи, които се разгръщат в логични наративи. Постоянно бъркаме случайността с избора, шаблоните на нещата и етикетите, които им слагаме, със самите неща, нашите спомени с нашето минало. Историята не е това, което се е случило, а това, което оцелява от корабокрушенията на човешката преценка и случайността.

==

Някои истини – като красотата, биват осветени най-добре от косвения блясък на сътворяването на техния смисъл. В хода на нашето творене се пресичат орбити, често без носещите се по тях тела да подозират за това – срещи, които могат да бъдат поставени на картите едва след десетилетия или дори столетия. Факти се щриховат с други факти, за да засенчат нюансите на по-голямата истина – не релативност, не, а най-мощният реализъм, който имаме. Ние разсичаме едновремеността, бидейки всичко наведнъж: нашите първи и нашите последни имена, нашата самота и нашите общности, нашата дръзка амбиция и нашата сляпа надежда, нашите несподелени и отчасти споделени любови. Живеем животите си паралелно и перпендикулярно, осмисляни нелинеарно, сътворявани не в правите графики на „биографията“, а в многостранни, многообразни пищни диаграми. Животите на едни хора се преплитат с животите на други и от този гоблен се раждат предположения и отговори на въпроси, които могат до основи да заличат самия живот: кои са изграждащите, основополагащи елементи на характера, на удовлетворението, на трайните постижения? Как човек постига самообладание и контрол над съзнанието си, за да устои на вълната на робските условности и безсмисления колективизъм? Дали е достатъчно да си гениален, за да си щастлив, дали забележителната индивидуалност е достатъчна, или пък любовта? Двете Нобелови награди като че ли не компенсират меланхолията, излъчваща се от всяка снимка на жената в черна лабораторна престилка. Дали успехът е гаранция за удовлетворение, или е просто обещание за такова – несигурно колкото брачния обет? Как сред това мимолетно съществуване, подкрепяно от нищото, успяваме да придобием чувство, че сме завършени същества?

==

Съществуват безброй начини да изживееш живота си красиво.

==

Огромна част от красотата, огромна част от това, което ни тласка да търсим истината, произлиза от невидими връзки – връзки между идеите, между науките, между обитателите на конкретно време и конкретно място, между вътрешния свят на всеки новатор и следата, която той оставя по стените на пещерата на културата, между бледите фигури, които се разминават помежду си сред нощния пейзаж с леко, небрежно приятелско кимване, преди факлата на някоя революция да освети новия ден и преди клечката кибрит да е преминала от едни ръце в други.