Това бе изкушението:
Да отъркам моето аз в теб,
Мисълта ни - в образите й.
Да почувствам.
Бяхме там и преди, ти си спомняш,
Без баща или майка, без пъп,
Белязани с първото рязване.
Необзети от мерки, тегло, разрушение
Всеки скиташе в другия, светове си измисляше,
Съществуваше.
Но залозите бяха нищожни,
Рискът – просто игра.
Да желаеш бе действие,
Незабавно извършвано.
И така ние стигнахме (помниш ли) тук:
Със едничко желание,
Само с поглед.
==
И сме тук, във лепливия въздух,
И с усилие втриваме
Всяко наше усещане, всяка среща.
Изгряват
и залязват слънцата ни, световете ни остаряват,
Но ето:
Изведнъж я откриваме –
Нова бръчка в душата,
И това е наистина. То е истинско. Най-накрая
Сме готови да губим, рушим,
Най-накрая сме живи.
И за миг
Да умрем можем даже.
* От книгата “Езикът казва” на Издателство за поезия “ДА”, превод Антония Апостолова и Роберт Леви
