Джордж Сиртеш: Не е толкова...

Не е толкова чакането и пристъпването,

колкото дървото, на което човек се обляга,

грубата кора срещу челото,

особеният ход,

==

който поема живота в ден, висящ

между часовника и пулса, счупен

като пукнато стъкло или натрошена тухла.

==

Отчаянието е паметник, който почти не забелязваш,

незабележима статуя в далечината,

бележка под линия между коментарите

към други съдби.

==

Тогава? А тогава? Нищо.

Керванът си върви. Лаят

утешава или не.

Животите се чупят или не.