Не е толкова чакането и пристъпването,
колкото дървото, на което човек се обляга,
грубата кора срещу челото,
особеният ход,
==
който поема живота в ден, висящ
между часовника и пулса, счупен
като пукнато стъкло или натрошена тухла.
==
Отчаянието е паметник, който почти не забелязваш,
незабележима статуя в далечината,
бележка под линия между коментарите
към други съдби.
==
Тогава? А тогава? Нищо.
Керванът си върви. Лаят
утешава или не.
Животите се чупят или не.
Литературни разговори
