Свободата, езикът, паметта, щастието, насилието, контролът - това са големите теми в антиутопичния роман на Петър Денчев “Тихото слънце”. Философската му амбиция е похвална, а идеята тя да се завърти около фундаменталната разлика между човека от животното - езика - оригинална. Изпълнението за мен обаче се оказа проблематично. Но за това - по-надолу.
==
(Виж рецензия и за новия роман на Петър Денчев “Малкият бог на земетръса” (изд. “Жанет 45”, 2018)
==
Героят в този монологичен аз-роман (тип моноспектакъл) е освободеният глас
==
Гласът на една мъртъв мъж, жертва на тоталитарната диктатура “на истината и тишината”, в която говоренето и чуването са забранени. Оцелял и сдобил се с неочаквана независимост след разпада на тялото - последната форма на идентичност, която режимът може да ти отнеме - този глас разказва историята си и тази на превзетото отвътре общество, като се обръща към властта и мъчителите си, към немите си съграждани и въобще към всеки слушащ.
==
Режимът в неназованата държава забранява на хората да разговарят и изобщо да издават звуци, снабдява ги с тапи за уши, звукоизолира стаите им и разработва система от знаци за минимално общуване и писане.
==
Разказът в книгата не започва и не се развива по правилата. Той буквално избухва, изкрещян и многословен. Това задъхано многословие и многото повторения в монолога на героя сякаш са компенсаторна реакция към наложените дотогава забрани. Едно опиянение от способността да се говори.
==
Диктатура на не-езика и буквализма
==
Съвсем като по Платон, тоталитарното общество от романа обявява за свой враг несъвършените и неясни сенки и подражания, които езикът създава в опита си да отрази истинските идеи. В този смисъл несигурността на езика е онова, с което трябва да приключат. Неговата неспособност да назовава абстрактното, несъществуващото - постулират те - създава разлики в интерпретациите и разбирането, а оттам и объркване, което води до неравенство, отчуждение и невъзможност за еднозначна истина и щастие. Овластените създават една метафизична диктатура, т.е. такава, която се бори с метафизична опасност. Тяхната знакова система е измислена, за да дава стойност, но не и значение и смисъл.
==
Романът ни напомня степента, в която битието и битът ни _са _език
==
Зная кой съм благодарение на гласа си, казва разказвачът, в съзвучие с философското разбиране, че гласът е животворящ - той назовава и така създава света, твори съществуващото и дори несъществуващото. Езикът е демиург. Езикът е памет, която в противен случай се разпада, както става постепенно с поданиците, а липсата на език е амнезия. Езикът е история. Той остава и след нас и ние оставаме в него и де факто представлява нашето безсмъртие - докато ние сме завещали думи и все още се говори за нас, има и памет за нас и продължаваме да съществуваме. Езикът поддържа познавателните ни умения, причинно-следствените връзки, опита и знанието, фантазията и въображението.
==
Езикът е и изконно човешкото. Без езика човекът е сведен до скот, до основните си потребности и инстинкти. Езикът е свързан и с емоцията, той “заразява” с нея и без него тя не може да завладее достатъчно много и силна опозиция, както показва опита в романа.
==
Подобна диктатура води неизменно до процес (който се случва с всеки поданик по подразбиране), при който идеята на героя за самия себе си, себевъзприятието му, помненето му на своя аз се променят и разпадат.
==
**Но чрез мъчителите в историята се поставят и обратните въпроси за езика: **
==
Ценност ли е онова, което манипулира? Могат ли да се назовават еднозначно неща, които нямат материално съществуване, а са само идеи, абстрактни концепции - като любовта и приятелството, например? Прави ли ни езикът свободни и има ли свобода на словото? Можем ли да бъдем щастливи в хаоса от интерпретации?
==
Впрочем, както при всяка диктатурата, всичко, което тя установява, е с обратното си значение: истината се изисква чрез лъжа, свободата се предлага чрез контрола, щастието чрез отнемането, равенството чрез подчинението.
==
Романът е донякъде и алюзия за днешната своеобразна “тишина” в многословието на интернет, където не се чуваме, за общуването чрез текстови съобщения, съкращения и емотикони като своеобразна знакова система.
==
Описаното в книгата е и състояние, което (не)съзнателно можем сами да изберем, така както е с бащата на героя, тих и странящ от света човек, принудително превърнат във вдъхновител на тази зловеща революция. Защото човекът, който не чува и не говори, е идеалният подчинен.
==
Телесността и насилието
==
“Тихото слънце” е силно, дори прекалено соматичен роман. Вината и страхът са по подразбиране повсеместният психологически инструмент за контрол, но насилието в романа е пределно физическо, обилно, натуралистично, неспестено. У читателя се пораждат първични, сензорни усещания.
==
Самият герой преживява всичко през тялото си, този беззащитен и чуплив съсъд на личността, идентичността и паметта. Героят развива буквална физическа алергия към забраната да упражнява и движи езика си и гърдите си в процеса на говорене.
==
Проблемите и забележките
==
Връщам се тук към някои от личните ми проблеми с този роман. Макар и модерно написан, той следва в коловоза на най-големите образци в антиутопичната литература, разглеждащи вечния избор между свободата и щастието. В известен смисъл бихме могли дори да кажем, че този роман вече е писан, а ново е решението диктатурата да бъде установена през езика.
==
Формулите са ясни и повтарят жанровите клишета: Героите са черно-бели и двуизмерни, макар и снабдени с някои противоречия. Лошите са зловещо и извратено жестоки. Съмнение у принадлежността на всеки липсва. Мъчителите не просто убиват и отстраняват проблемните от новия си световен ред - напротив, те не пестят усилия да ги въвличат в монологични “дискусии” под нож, чиято функционална цел е пред читателя да бъде изложена в дидактична форма същината на идеологията. Те са луди и жестоки, но възпитани и софистицирани, а героят трябва да бъде информиран, убеден, променен и пречупен от тях. Езикът ползва готови, плакатни форми. Впрочем, традицията на “Великия инквизитор” личи, само дето тук не става дума за разказана притча, а за част от носещата конструкция на сюжета.
==
Има и известни логически пропуски, понякога в рамките на няколко реда, вероятно при финалната редакция. Както в усещанията и последващите действия, така и в обстановката. Мъничък пример: героят мисли как го е страх да не се счупи обезумялото му от болка тяло, но в следващия момент подскача, или казва, че ужасно се страхува от насилието и болката, а в следващия момент заявява, че му е все едно какво ще му направят и ще се случи с него. На втори прочит обаче това е замислено по-скоро като съзнателно, макар и не докрай реалистично противоречие, отколкото е недоглеждане.
==
В заключение: тази книга е интересна преди всичко с две неща: с проблематизирането на езика и словото и с опита, съзнателен или не, да се създаде българска антиутопия, в което е рядък пример.
