Рецензия: Петър Денчев, "Истории в минало време" - разкази

“Истории в минало време” (изд. Жанет 45”, 2011 г.) е първият сборник с разкази на Петър Денчев и изненадващо, лично за мен, показва значително по-голяма писателска зрялост от следващия му роман “Тихото слънце” (виж рецензия). Сравнението все пак не е съвсем коректно, тъй като става дума за различни жанрове. (Виж рецензия и за последния роман на Денчев - “Малкият бог на земетръса”)

==

Сборникът включва кратки разкази и една новела, които маркират отрязъци човешка история, мигове от съществуването и срещите ни. Именно отрязъци (етюди, ситуации), тъй като често повествованието започва и свършва с неочаквана рязкост, като че писателската (режисьорската) камера се стреми към тази епизодичност и сама се отдръпва, оставяйки ни да довършваме наум и във фантазията си цялото.

==

**Личи и че професионалният опит на Петър Денчев като режисьор **

==

е допринесъл значително за чистотата и прецизността в изграждането на диалозите, реакциите, мимиките и психологията на героите и обособеността на отделните сцени. Усещането често е за камерно представление, повече за виждане, отколкото за четене. Вниманието и концентрирането по-скоро върху детайла, отколкото върху едрото действие, създава една много по-наситена емоционално и интелектуално картина.

==

Повечето от разказите, особено тези в първо лице, преминават като че ли през един и същ разказвач - макар и с различни възрасти и облик, - като в това наблюдение не влагам оценъчност. Просто такова е усещането при прочита им, който сякаш прескача и се завръща в различни фази на един цялостен и продължаващ монолог без финал.

==

**Разказите засягат теми като **

==

смъртта, самотата, остаряването, отнемането, ритуалите на ежедневието, навиците и предметите, ежедневните жестове, чрез които съхраняваме себе си и отнетото от живота ни, емоционалната памет на болката, театралността в общуването, разминаването в разбирането, носталгията, детските травми, страховете и притесненията ни.

==

Въпреки това тук няма мелодрама и сантиментализъм, а по-скоро сантиментална меланхолия, изящно и леко чувство за (само)ирония, крехкост и същевременно небрежност, сред която проблясват поетични и психологически находки.

==

Някои от героите биват конструирани пред очите ни

==

Впрочем това сякаш сме самите ние, както например в разказа, който ни повежда така: “Вие сте млад мъж, може би току-що прехвърлил тридесетте, или пък обратното…” - жест, разкриващ “произвола” на автора творец, случайността на литературния аз. Приканени сме едновременно да се предадем на авторовото композиране и да бъдем съавтори.

==

**Обичайните сюжетни формули в разказите на Петър Денчев също са модифицирани, **

==

завъртени и поставени под различен сценичен ъгъл. Местата пък - понякога Париж, Варна, Атина, описвани уж с конкретните им географски места - като че ли въпреки всичко остават абстрактни, условни, неопределени - като нарочна, базова сцена просто на човешкото, което интересува авторът.

==

По-различна е новелата “Просто история”, която се придържа по-строго към класическата композиция. Тук обаче разказва един мъртъв (идея, заимствана и в последващия роман “Тихото слънце”) - актьор, превърнал се в хотелиер, в чийто хотел хората често идват да се самоубиват и който си спомня живота си от “горе”. Живот, разпределен също на роли, които е изпълнявал недостатъчно добре, с “пресъхване на фантазията по средата на представлението”. Това е и разказ за способността да се постави финал.

==

В заключение, препоръчвам този любопитен сборник с разкази.