Голота, сурово месо, изпражнения, буца лед: бихте ли повярвали, че от тази комбинация може да се получи впечатляващ дебютен роман? “Топи се” на фламандската авторка Лизе Спит създава внушителен голем от тези базови, тленни, нетрайни елементи, за да ни убеди тъкмо в противното - че “временното трае дълго”.
==
Конкретният смисъл на това прозрение се разкрива постепенно, едва накрая, когато пред нас се представят пораженията на всичко разказано в ретроспекция дотогава. Всъщност още в началото на романа почти всичко освен развръзката в днешно време (едната времева и сюжетна линия) вече се е случило - за нея Спит ни подготвя чрез изпълнения със спомени за отминалото лято на 2002 г. разказ, който ни връща в тийнейджърските години на главната героиня Ева и нейните най-близки приятели - Лауренс и Пим.
==
**За колко дълго се разграждат спомените - това е въпросът, на който търси отговор “Топи се”. **
==
Или по-точно за колко време “се топи” (травматичният) спомен - подобно на буцата лед в колата на Ева, с която тя се завръща от Брюксел в родното си село в провинциална Белгия, където е израстнала. Защо го е напуснала и за какво й е буцата всеки читател навярно ще се досети по различно време, в зависимост от своята наблюдателност, но за нетърпеливите нека кажем, че буцата лед тук е пушката, която ще гръмне (в случая ще се стопи) в края на последното действие.
==
**Основната история в “Топи се” се върти около една загадка, **
==
която тримата приятели измислят в онова фатално лято, за да имат оправдание да “разсъблекат” момичетата от селото, докато те напразно се опитват да я отгатнат. Всичко обаче се обърква, невинното желание мутира (както и всичко през пубертета), а играта се превръща в “плачка” и завинаги разделя приятелите. Би могло да се каже, че от носталгичен роман за израстването в дисфункционално семейство в белгийската провинция книгата постепенно се превръща в своеобразен трилър, а въпросната загадката - в главен сюжетен двигател.
==
**Лизе Спит сякаш не крие, че разчита на шока и погнусата у читателите. **
==
Нейните добре овладяни и имплицитни маркери за тревожност, мрачност, болка и насилие постепенно сгъстяват дотолкова краските си, че преминават в абсолютно директен и натуралистичен език за описание на брутални сцени на физическо и психическо насилие, самонараняване и злоупотреба с хора и животни. Книгата притежава нещо от мрачността на скандинавската литература, макар и в по-затаен, разреден, облян в лятна слънчева светлина вариант.
==
Малките знаци и улики, свързани със смърт и нередност, мрачните психилогически мацвания, порнографските думички, изтървани сред невинността на детските занимания, циничните изпускания сред ваканционното нехайство, дребните злокобни факти и уж случайните сюжетни вметки с времето се засилват с ускорението на опасен и необратим наклон. Някои сцени достигат такова ниво на гротеска, че дори са на ръба на възможното.
==
Впрочем изборът на място на действието никак не е случаен - той подсилва до предел контраста между идиличността на пейзажа и начина на живот в селото и бушуващите зад всичко това и независимо от него примитивни човешки инстинкти. Зад безгрижните, непринудени, отдалечени от изкушенията на големия град деца могат да се крият неосъзнати малки чудовища.
==
Да, малкото селце, в което всяко нещо е едно и се членува (месарницата, бакалията, краварника), а приятелите ти са син на кравар и на месар, сякаш не обещава нищо особено в сюжетен план. Невнимателният читател би си помислил, че дълго време в книгата (която действително е малко по-дълга от необходимото) нищо не се случва, но истината е, че през цялото време е стъпвал по топящ се лед. На читателя пък, свикнал с куп сюжетни игри и обрати или сюжет, който разчита много ясно на своите компоненти, дори може да му доскучае. Лично с мен това не се случи нито за миг.
==
Макар и дебютант, Лизе Спит вече се проявява като майстор в създаването на трайна атмосфера, в изграждането на завършени сцени и многозначителни микросюжети, в силата на изреченията, с които маркира границите на главите в романа. Открих огромно удоволствие в описанията на ежедневието и на неадекватното семейство на Ева, сякаш направени със следите от тънки велосипедни гуми в земята.
==
**Радар, който открива не топлината, а студенината и празнотата - **
==
така Ева бива описана от собствената си майка. Героинята не предоставя извинения или обяснения за поведението и качествата на родителите си, тъй като не дава тяхната предистория. Но, както забелязва самата тя, в тях няма достатъчно първосигнална, безчувствена жестокост, за да ги намрази - изпитваното от нея е по-скоро защитна самота и навъсено, потиснато съжаление.
==
Към битовия алкохолизъм на двамата си родители. Към особнячеството на своя баща със самоубийствени наклонности, който дори й показва въжето за евентуално бесене, което е окачил в работилницата си. Към майка й, за която е достатъчно да спомене, че веднъж се е хранила заедно с кучето. Достатъчно е и инстинктивното й хрумване, че баща й може да я нарани, когато я вика, за да й покаже всъщност новия им компютър. Спит е майстор на тази игра между очакването на допустимото и възможното и факта, че то рядко се осъществява в този този вид, и изобщо на атмосферата на напрегнатост, че всичко би могло да се случи.
==
Освен неадекватни, неумели, нехайни в грижата си родители, които са не толкова лоши, колкото несъстоятелни, Ева има и добър и грижовен брат, обсебен от своите занимания, и сестра, която страда от обсесивно-компулсивно разстройство - крехка, уязвима и странна птица, към която е привързана.
==
Очакването за Ева като за някакъв вид фундамент и опора на това семейство, очакването, че тя трябва да се грижи и за себе си, и за сестра си, и за родителите, се оправдава само донякъде.
==
**Тази история е разказ за причините на нейното собствено рухване - **
==
оставено недоразказано, недообяснено, недоописано в частта с последствията на онова, което й се случва през лятото на 2002 г. Те са само загатнати - например чрез факта, че Ева се мести в Брюксел и не може да има нормални отношения (сексуални) с мъже - освен, според нея, с мъже със занижени критерии, които нямат достатъчно вяра в собствената си стойност, за да потърсят нещо по-добро от нея.
==
Нека обърна внимание и на силната метафора на месото и изпражненията, свързани с плътта, които присъстват навсякъде в книгата - ще разберете защо. “Нима месото е просто влакна, които чакат да бъдат разкъсани”, пита се героинята.
==
В обобщение, това е книга за (себе)отмъщението като последен пристан за дълбоко и трайно травмираните - отмъщение инфантилно, затаено, закъсняло във времето, ала по същество - зловещо самоунищожение и наказание, неспособност за “стопяване” на раната. За това, че перверзията и вулгарността често са част от израстването и съзряването на тялото, на себеоткриването през телесното, на изследването на границите чрез плътта. За това, че “разтурването трае по-кратко от сглобяването”, и че “да знаеш повече за някого, отблъсква”.
==
Впрочем, както споменава авторката чрез героинята си, трябва да разказваш/имаш ужасни истории, за да те зачитат в селото.
==
Разбира се, имам и някои забележки, допустими за дебютен роман: последното решение на героинята е донякъде пресилено, връзката й с един от героите е оставена недоизяснена, а понякога героите са представени като че ли едноизмерни. Въпреки това препоръчвам тази книга, която изчетох почти без прекъсване и която държа на сто процента интереса ми.
