Рецензия: "Смъртта на речния водач", Ричард Фланаган, и неудържимата река на миналото

Нарочно исках да започна с дебютната книга на австралийския писател Ричард Фланаган, преди да премина към кулминацията на кариерата му - “Тесният път към далечният север”, и двете издадени на български от изд. “Колибри”. Заявката за силното му перо е налице още в първия роман - гъста и повличаща проза, подобна на бурното течение на река Франклин, един от основните герои в “Смъртта на речния водач” и логична метафора на потока от спомени, които занимават романа.

Начинаещият Фланаган не хитрува - на практика той резюмира сюжетната си рамка още в самото заглавие: речният водач Аляж Козини попада в смъртоносния капан на водите, докато се опитва да спаси турист от групата, която предвожда в преход по река Франкин на о-в Тасмания. Спонтанен и неразумен жест, с който протагонистът предизвиква цялото си невзрачно и незначително съществуване на мъж, преживял като че ли всичко, което може да го сломи и обезличи.

Едва когато започва да умира, Аляж разбира, че неговата лична съдба е само върхът на айсберга - на тежката буца от предхождащи го родови съдби и събития, които - както казват, че се случва с умиращите - започват да се “прожектират” в съзнанието му с болезнена яснота и провиждане, което е дадено само в подобни мигове.

Лично за мен “Смъртта на речния водач” е преди всичко книга за провалите и загубите:

на голямата любов, на живота на детето ти, на илюзиите за корените и идентичността (и на неприемането и срама от нея), и в крайна сметка - на самия живот. С кончината на самия Аляж се слага край на цялото му родословно дърво и затова движението на мисълта може да е само назад, към началата.

Това е и меланхолична хронология на преодоляването на трудностите въпреки всичко, на дълбинното, биологично-първично, сизифовско стремление да продължиш. Авторът фиксира своя отчаян и уморен герой в неговото последно усилие да намери мир с любимата си, да изпрати баща си, да приеме лицето си “на абориген”, още един път да се отдаде на работата, която върши най-добре, макар отдавна да е загубил тренинг.

Може би основият мотив на “Смъртта на речния водач” е, че миналото е живо, дори когато смъртта е настъпила за конкретните му носители, миналото е кръв, която продължава да тече, точно както реката.

Фланаган умело си служи с магическия реализъм (на места като че ли прекомерно) и благодарение на своя директен, кинематографски похват разкрива живота на предците на Аляж не опосредствани чрез дефицитите на собствената му несъвършена памет, а в пряка среща с тях, докато животът им се разиграва пред очите ни и чуваме собствените им уникални гласове.

Действието прескача в различни епохи и години - от Европа до Австралия, от каторжниците и коренното население в земята на Ван Димен - Тасмания, до “днешните” дни (в случая 90-те години на XX век), проследявайки заплитането на съдбата на Аляж чак до онзи минал момент, в който бялата и каторжническа кръв се смесва с аборигенската, за да оформи гените на днешния ден.

Така, използвайки гаснещото съзнание на един уж “безинтересен” живот, Фланаган разкрива богатото минало на родния си остров Тасмания и разтваря живи рани, засягайки теми, свързани с генезиса на днешното население, сложното наследство на кръвта, насилието, британското присъствие, имиграцията, колониализма, екологията. В романа се очертава ясна триада между природно, културно и историческо (генетично) наследство.

Най-плътно присъствие като че ли има самата природа на о-в Тасмания, с последната неопорочена от цивилизацията река, в нейното неуморно, естествено, неподчинимо движение. Романът изобилства от детайлни, картинни, плътни описания на флората и фауната и в този смисъл е химн на чистата природа. Не случайно Аляж и колегата му се отнасят със снизходителна насмешка към всички “неделни туристи”, за които реката не е начин на живот, а кратка ваканционна тръпка, лигава представа за мирно и приятно модерно “единение с природата”, в която те са защитени от извечния бран с истинската й природна същност и същевременно от сливането с вездесъщата й сила. В която не се налага да се изправят срещу ограниченията, слабостта и несигурностите си, така както се случва с речните водачи.

Може би единствената ми забележка към този първи роман на Фланаган е прекалената му на места многословност, (може би не по моя вкус) заиграването с езотеричното и твърде оплетената подредба на късовете истории, което ги правеше трудно проследими, още повече, че Фланаган дава име на всичките си герои, дори и най-беглите.

Въпреки това този роман е задължителен, най-малкото за тези, които са харесали “Тесният път към далечният север” и искат да прочетат още от автора.